Дворът на Балабановата къща едвам успя да побере всички присъстващи на Международните фотографски срещи. Поставеният акцент за една палитра от галеристи и академични преподаватели е най-голямото постижение за организаторите тази година. Сред имената на гостите се открояваха тези на Харис Фогел, проф. Бранимир Каранович, Гентарас Чезонис, Раду Стерн, Кшищоф Кандрович, Тина Шелхорн, Джон Ловенстейн, Албертас Шешкус и Джон Демос, а сред българските участници бяха Михаил Георгиев, Милан Христев и Чавдар Найденов.
Фотографията е в името на дружбата, както сам  каза Харис Фогел. До един артистите споделиха щастието да се намират в България и да представят творбите си пред  пловдивска сцена. Възможността да събереш целия свят в Стария град  и да видиш как световноизвестни фотографи се смеят заедно и обменят опита си с по-младите е невероятна. Това е един мост между българското творчество и това извън границите. Лекции, ревю и изложби ще бъдат представени в рамките на Фотографската среща.
Едно прекрасно място, където можеш да бъдеш и място, на което отиваш със специфична емоция, така Джон Демос описа своето присъствие под тепетата. Оказва, че той има едни дълбоки пловдивски корени, идващи от баба му и дядо му, които  са родени тук. Изложбата му се свързва основно с темата за вярата и е работа основно от осемдесетте години. Подобен фестивал не е дело на един единствен човек, а на много хора, доброволци, показващи страстта си към фотографията, сподели Джон Ловенстайн, който цяла година подготвя идването си в България. Проф. Каранович на чист български излезе и си спомни за първия път, когато е бил на пловдивска земя преди 32 години и допълни, че иска само да проф. Лаутлиев да го покани на срещата през 2019, когато Пловдив ще бъде център на европейската култура.
Една фотография не е просто докосване на бутонче. Това е едно отдаване на целия ти живот в името на изкуството, за да стигнеш до нивото на присъстващите в Международните фотографски срещи. Във всяка една снимка да вложиш част от душата си. Да можеш да заснемеш чувствата и да предадеш погледа си на публиката. Някои от снимките бълваха такава емоция, че очите на присъстващите се просълзяваха. Болка, тъга и страх се четеше между редовете на фотографиите. Други с трагизма си пък разсмиваха и те караха да се замислиш над живота. Сякаш реални хора стоят пред теб и всеки миг ще започнат да се мърдат. Не просто лице. Не един миг. Един спомен, който трябва да се пази и цени. Цял живот затворен в рамките на едно изкуство завинаги.

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: [email protected]; [email protected]


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…