Цели 30 години отнема на Катя Зографова, за да създаде сборника си

Знаменитите, Забравените и Забранените – всяка една история притежава тези личности и всеки един народ би трябвало да се интересува от тях. Катя Зографова е oтделила 30 години от съзнателния си живот, за да проучи, изследва и напише историите на именно тези личности в българската литература.

Представянето на новата ѝ книга беше преплетено и с литературно четене. Снежина и Лидия от руската гимназия прочетоха част от биографията на Ламартин и една от знаменитите му поеми, Езерото, в оригинал на френски. Пламена Стоева, изучаващата френска филология, пък прочете страниците, които Катя е посветила за него в книгата си. Усещането да си в Балабановата къща, на метри от къщата на Ламартин и да слушаш всичко това е омагьосващо. Макар и повече документална книга, то думите ѝ се леят като приказка, която ти четат за лека нощ. Аз съм музеен човек, сподели авторката, а това означава, че тръпката ѝ е да открива. Захваща се с изключително опасна игра след като печели конкурс и започва да пише „Знаменити, забравени и забранени“. Идеята ѝ е била да бъде справедлива и да унищожи всички митове. Да изясни какви са били истинските истории на знаменитите, къде са останали забравените, а на забранените да отдаде нужната почит. Дали Дора Габе и Елисавета Багряна реално са били врагове – едва ли, поне според кореспонденцията, която Катя открива.
Това не са просто човешки истории, а диалог. Диалог между българската и световната литература. Между изкуствата, между мъжа и жената, та дори и междуетнически диалог. Това е история, която не бива да се забравя, а вече сенките ѝ започват да избледняват от българското съзнание. Това са лични истории, които със своя брилянтен сюжет спират дъха ти. Това са случки, които в днешно време единствено въображението може да създаде. Зографова сподели, че вероятно на някой би му звучало скучно да се ровиш из архиви и да проследяваш до такава степен историята на някоя личност, но за нея това е било призванието ѝ. С очите на малко дете тя разказваше как е откривала писма, как ги е докосвала и препрочитала, за да може да извлече информацията, която е вярна (поне за нея). Това вдъхва нещо на книгата ѝ, което вече рядкo виждаме сред твърдите корици – душа.