Актьорът удря отрезвителен шамар на обществото в моноспектакъла ВИП

По ироничен и комичен начин актьорът показва жалката картинка на неудачниците, тръгнали да стават ВИП-ове с цената на всичко

Аз живея същия живот като вас, случват ми се всичките тия гадости, които ви се случват. Живея в същата държава, в която разни нещастници, лицемери и олигофрени превърнаха в безкрайно дебело черво, гневи се Куката

Паулина Александрова

Проблемите на съвременното общество, болните амбиции и грешното схващане за ВИП-овете представи Мариан Вълев в моноспектакъла "ВИП" снощи в ДК "Борис Христов". В 15 глави, актьорът сблъсква истинската си самоличност и тази, която му приписват. Двата персонажа непрестанно преминават един в друг, противоречат си, понякога дори се карат помежду си, а границата между тях е почти неразпознаваема. Актьорът влиза в контакт с публиката, провокира я, като по този начин посланията му стават още по-силни.

Да погледнем живота от малко-по-различен ъгъл, да събудим у нас чувството за съпричастност и доброта. Това подканва Вълев в пролога. Да се погледнем честно в очите и да направим заедно едно прозрение за човешката природа и държавата, в която живеем, призовава Вълев. Да погледнем майките си, които цял живот са работели за тази държава, а сега умират от глад, да погледнем братята си, които се самозапалват по улиците, да погледнем децата ни, които цяла нощ висят в чалга дискотеките. Нека поиграем играта "Стани богат", но така, както се играе в истинския живот. Да си представим, че пред всеки от Вас има по един бутон. Ако го натиснете съвсем анонимно получавате веднага по 1 млн. долара, но 1 млн. хора губят работата си. Натискате го, получавате парите, а аз се самозапалвам пред очите Ви. Ще го натиснете ли, или ще чакате човекът до Вас да ви изпревари?, провокира хората в залата той.

В глава 3 "Вяра" Мариян Вълев показва духовната си страна, но по начина, по който той го умее - с псувни, с арогантност, с гняв, но с дълбоката си душевност и истинност, доближаващи се до познатия си образ на Куката, отричайки фалшивия позитивизъм и отчуждението. В библейската препратка за непорочното зачатие, той задава въпроса "Господ има ли патка? Ако има, колко ли е голяма?". Визирайки Христовите мъки отправя болезненото питане: „Ако Бог е способен да стори това на собствения си син, как очаквате да постъпи с всички нас?"

В следващите части моноспектакълът представя историята на един неудачник, тръгнал по пътя да стане ВИП, поставяйки жестоката слава над любовта и близките си. За изкривения му образ, да си хармоничен, означава да си богат. След поредния случай, в който героят му не успява да се прибере за годишнината си, успокоява съпругата си с думите "Скъпа, представи си ни заедно цял живот, аз и ти... на двойни смени в Мак Доналдс". Героят му мечтае да стане известен със самолетна катастрофа, в която е единственият оцелял. Така пробива в Холивуд. А по пътя на славата не може да се мине и без наркотиците, които Вълев представя със забавна реклама. Хуманните послания на великите холивудски звезди пък са да учим децата си да се развеждат, а жените - да ни духат по брутален начин, да бъдем мъжкари като унижаваме другите и да ставаме известни без да имаме качествата за това, махна с ръка Вълев.

С много ирония актьорът показа колко пошло е отношението ни към болката на другите. Когато ВИП-овете страдат всички скърбим, но когато малко дете умира от глад не ни пука,. Трудно е да ни боли за някой, който не е известен, тъжно констатира Мариан.

В поредица от иронични и забавни закачки той препраща към жълтините по негов адрес, към интервюта и кастинги, шегува се с части от кариерата си и дори със самия себе си - с фигурата си, с участията си, като казва, че приятелят му Захари Бахаров е с по-хубаво и запомнящо се име, а това адски дразни образа му. Мариян Вълев не пропусна и да си направи селфи и да изиграе култовия танц на Куката.

В моноспектакъла актьорът споделя страховете си да бъде бунтар докрай като отправя апела, че въпреки че системата ни е повредена, правилата все пак трябва да се спазват. Аз не се боря срещу системата, аз съм част от системата, и аз също съм овца като вас. Аз живея същия живот като вас, случват ми се всичките тия гадости, които ви се случват. Живея в същата държава, в която разни нещастници, лицемери и олигофрени превърнаха в безкрайно дебело черво, гневен бе Вълев.

На финала Вълев казва за образа си "Аз съм просто огледало, в което виждате собственото си отражение". А преди падането на кулисите дойде и най-силното послание - картина на фабрика за обработка на бройлери от унифицирани хора роботи с маски на лицата като метафора на съвременния робски труд, на преклонението, на масата. Бъдете смели, не бъдете роби! В земята има хляб и гроб за всеки от нас! Така завърши Мариан Вълев, а след това падна на колене и се поклони на публиката.

За по-малко от час и половина актьорът улови всяка болна тема, всяко гнило звено от съвременния жесток живот, всяка човешка низост и глупост. На моменти забавен, на моменти ироничен, на моменти обладан от демоничен гняв, но с дълбоко откровение и истинност. В началото Вълев си пожела да направим едно прозрение за човешката природа и вдъхновение и да си тръгнем малко по-добри. След спектакъла, хората отвориха очите си и напуснаха Дома на културата с будната си съвест.

Пет галерии в квартала посрещат изложби на водещи съвременни майстори на обектива

Точно в 19часа едновременно в пет галерии в квартал „Капана” ще се открият Фотографските изложби, обединени под общата тема - ”Kapana-FashionF”. Изложбите са по проект на доц. Никола Лаутлиев, председател на „Пловдивско фотографско средище  и фотографа Соня Станкова. Три от галериите, в които ще бъдат подредени са създадените по проекта „Капана – квартал на творческите индустрии” на фондация Пловдив 2019 - галерия „CACHE ATELIER”, галерия „ POINT-BLANK” и „ЛАСТИЦИ”.  Другите две изложби са в галерия „Лаутлиев” и „А+”.

Пловдивчани и гостите на града ще могат да разгледат творбите на четирима водещи съвременни фотографи  – двама от тях са автори, реализиращи своята креативност в Европа , а другите двама са фотографи от селекцията на „Фестивала на модния дизайн и фотографията” за 2014 г. в Хюер, Франция.
Стефан Милев, чиято изложба ще може да се види в галерия „Лаутлиев” живее и работи във  Франкфурт, Германия. Определя се като импресионист, експресионист и сюрреалист. Той придава на своите творби изтънчена аура на загадъчност, която поставя работите му на границата между фотографията и живописта.

Мина Анхела Игнатова е магистър по История на изкуството в Сорбоната, автор и фотограф в Париж с многообразна и богата творческа дейност, посоки, жанрове и стилове. Дълготрайните проекти - документ или репортаж са в основата на нейния авторски подход. Във времето тя реализира успешно и интересите си към текста, книгата и други форми за визуално общуване. Нейната изложба ще бъде подредена в галерия  „CACHE ATELIER”.

Нощта на фотографията ще посрещне в галерия „ POINT-BLANK” и Бирте Пийонтек от Канада. С проекта „Мимезис” Бирте изследва темата за личността и човешкото търсене на идентичност. Създава измислен свят на изображение, който опосредства връзката ни с реалността. Тя присвоява, променя и тълкува наново оригиналните изображения, в опит да покани зрителя да погледне отвъд повърхността.

Швейцарската фотографка Мари Риме ще представи в галерия „Ластици” седем фотографии, наречени „РИЗНИЦИ”. Геометричност в наситени цветове, строга композиция – това е в основата на работите на Мари Риме. Това е серия, в която жени са облечени в костюми, изработени от предмети от ежедневието. Тези портрети са отправната точка за разсъждение върху взаимовръзката между сила, война и орнамент.

Втората програма от „Нощта на фотографията” е създадена по проект на Соня Станкова и ще представи изложбата „Моделът авторства” на Драгомир Ушев в Галерия „А+”.

След официалното откриване на изложбите в клуб Библиотеката от 20.30 часа Нощта на фотографията ще продължи с прожекциите на фотографии, представяни на престижни български и международни форуми, правени по време на фотоваканции, както и проектни работи на автори от България, Македония, Румъния, Сърбия и Швейцария.

Съвременният човек е станал толкова циничен, че дори не се респектира от смъртта. Той по-скоро иска да я изучи, да сключи някаква сделка с нея, казва режисьорът

Театралът обръща мита Орфей и Евридика в новия си спектакъл- нимфата сама решава да остане в безвремието на долната земя, защото май не й се бърза горе вече

Сцената в театъра е като сърцето на човек. Сега ние се опитваме се да живеем в неживото, казва за въглените в Драмата Мурджев

Режисьорът Стайко Мурджев започна пореден проект в театъра. Той поставя пиесата на Сара Рул „Евридика” на пловдивска сцена. Драмата е завладяна от историята на Орфей и Евридика, от древногръцката митология, от силата на любовта и смъртта. Очаква се премиерата да е около Коледа. Репетициите вървят в меко казано странни часове, заради опушените и овъглени проблеми на театъра от вече повече от година, но това май още повече нахъсва Стайко Мурджев и екипа, който е подбрал.  Режисьорът за митовете, за днешните легенди, за обичта и долното царство пред КАПАНА.БГ.

Защо се спря точно на тази пиеса, точно на този текст?
Много отдавна ме интересува митът за Орфей и Евридика. Интересува ме конструкцията на този  мит, конструкция на историята. За какво е този мит въобще. Юнг казва, че митологията е прабабата на науката. Какво изучава този мит, това ми бе интересно още от тийнейджър. А пък и ние по нашите си родни краища сме много заредени с този мит. Той се превърнал в мейнстрийм. Има ресторанти, които се казват Орфей и улици, които се казват Евридика. В същия момент не съм сигурен, че се гмуркаме в този мит, че всеки може да влезе в него, че всеки разбира генезиса му, откъде тръгва и какво е въобще, каква е същината му. Мисля си, че това е нещо много интересно като тема, като история, ако щеш дори като приказка.

Кое от този мит ни се губи днес, на фона на картинката извън театъра? Отношението към любовта, към смъртта…
Това което нас, мен и актьорите, ни интересува през този мит, в никакъв случай не е смъртта. А по-скоро смяната на форма на живеене. Това, което правим, е по-скоро съвременна, модерна приказка за любовта и за другия свят, живеенето в другия свят. Опитваме се да направим аналогия между Евридика и Алиса в страната на чудесата, а не толкова Евридика като нифмата горе и нифмата в царството на мъртвите. Разглеждаме смъртта като някакъв свят на чудесата, в който всичко е наопаки, всичко е различно, всичко е цветно и Евридика по-скоро се удивлява на всичко това, а не е тъжна, уплашена. Опитваме се да разкажем историята през интелигентното съвременно чувство за хумор, а не се преправяме в страшни и статични. Колкото до това какво ни убягва и какво ни липсва, не знам. Всъщност този въпрос е трамплинът към това, което правим. Защото се опитваме да разкажем историята на едни съвременни хора в контекста на мита. Една съвременна Евридика, един съвременен Орфей, с таблета и айфона, които попадат обаче в условията на мита. Те слизат долу и едни камъни казват на Евридика, че трябва да се държи като в мита. А тя отговаря: Защо? На мен по-скоро ми е интересно, отколкото ми е страшно. Съвременният човек е станал толкова циничен, че дори не се респектира от смъртта. Той по-скоро иска да я изучи, да се запознае с нея, ако може да сключи някаква сделка с нея, вместо да се респектира и да пада на колене пред нея, както е било при древните. Това ме интересува- сблъсъкът на съвременния човек с митологичния контекст. И мисля, че Пловдив е много добър декор за това. Зареждам се всеки ден за тази история само като вървя по улиците, защото съм съвременен човек поставен в красиви руини.

Мислиш ли, че съвременният човек може да обича така, както човека в древността, като Орфей и Евридика от мита?
Да, категорично. Сигурен съм, че каквато и да е формата, каквито и актьори да я играят, в която и година да се случва, в която и точка на земята да става това, митът е универсална история, която може да се свърже с всекиго реално. Той говори за универсални топоси. Говори за любовта. Както се казва в Библията, тя не може да бъде унищожена, прекрачена, тя е там. Реално смърт и любов- те са по един и същи начин респектиращи. Сега, какво е нашето отношение  към любовта, е друг въпрос. Дали тя се променя или не? Не, тя не се променя! Мисля си, че съвременният човек може да обича, както в мита. Мисля си, че може да е способен на тази архетипна любов, просто формата е друга.

Липсват ли съвременни митове и легенди?
Мисля, че ние ги живеем. Ние ги съставяме…

Остава ли ни време?
Всъщност мисля, че това е митът и легендата за нас. Едни хора, които нямат време. Хората без време! Може би така ще ни описват след векове. Хората, които нямаха време.

Нямаме време дори да се замислим за смъртта и да се респектираме от нея, нали?
Не. И сме малко изненадани, когато тя дойде. Как така, това не беше в правилата, не беше в договора, не ми беше в графика. Имам среща след 20 минути, казваме си. Нашата Евридика е точно такава. Не случайно избрах Луиза Григорова- тя е една от малкото остро съвременни, но в същото време много способни актриси. Въпреки крехката си възраст има много голяма палитра от чисто актьорски качества, а в същото време нейната визия и въобще нейният контекст е остро съвременен. И ми беше интересно как една такава съвременна фигура, заредена с бързането, нямането на време, технологиите, въобще това сгъстено чувстване, попада в този разтеглен долен свят. В долната земя, която е безвремието, има своите правила. И този сблъсък между архаичното и съвременното какво произвежда и кое кое подчинява в крайна сметка…

Успокоява ли се Евридика там, в безвремието?
Ооо, да, толкова се успокоява, че даже не и се и тръгва от там. Но това е нашата гледна точка на нещата. Тук ние леко преправяме мита. Имаме някаква свръх интерпретация, която в крайна си точка е различна от мита. При нас Евридика решава сама да остане в долното царство на безвремието.  Тук не е както в мита- Орфей не се обръща, защото не издържа от съмнение, а по-скоро тя прави така, че той да се обърне и тя да остане долу. Някак си не й се връща горе. Не й се бърза май вече.

Отново залагаш на млад екип и очевидно ще продължаваш да го правиш. Как откриваш хората?
Не знам, много е странно. Правенето на театър е като правенето на секс- трябва да имате химия помежду си. Имам някаква чудновата интуиция за актьора. Не знам как ги откривам и набелязвам. Нямам шаблон- висок, слаб, твърде женствен или мъжествен. Има някаква интуиция и слава на Бога тя никога не ме е предала в избора на екип. Много държа на това да създам свой екип около себе си и затова не просто използвам актьор за този проект, а някак си се опитвам да направя един кръг от съмишленици, в който ние да изградим заедно един общ театрален език, който да ползваме после в този, този, този проект.

Това, което се случва в театъра в последната година доколко пречи на самия процес? Говоря за въглените на голямата сцена…
Пречи, много пречи. Естествено, че се опитваме да оцеляваме въпреки създалата се ситуация. Но наистина е много трудно. Всеки ден се събираме, правим някакви безумни графици, всичко е супер динамично. Защото си нямаме къщичката, в която да си живеем, а ползваме чужда, която си има своите графици. Изключително е! Даже в един момент се питаш- за какво съм тук, да правя графици или да правя театър. Надявам се тази ситуация да се разреши скоро, защото е много е трудно. Заради невъзможността да съставиш нормален график за репетиции ни се налага понякога да репетираме от 20ч. до един през нощта. Аз винаги съм си представял сцената на един театър като сърцето на човек. Всичко, което работи в нашия организъм, е около сърцето. И когато него го няма, се опитваме да обитаваме нещо неживо. Опитваме се да живеем в неживото. Колкото по-бързо се възстанови сцената толкова по-бързо ще започнем да туптим с пълна сила, да живеем наново.