Капана.БГ

Капана.БГ

Текст: Аня Петрова
Фотограф: Сияна Касабова 

Връзката читател-книга е една от най-силните на този свят. Ако не мислите така, то тези проблеми биха ви се сторили смешни. Все пак, на този свят са останали хора, които не излизат от дома си без книга, спъват се в камъни, защото четат, вървейки и АКО заспят, то е с книга в ръка. Предлагаме ви най-сериозните проблеми на запаления читател. Ако сте един от тях – разбираме ви напълно, ако ли не сте, то вие проявете разбиране.

1.Когато някой те попита коя е любимата ти книга

Сериозно, само една ли трябва да избера? Една от всеки жанр, автор или година? Или може би са искали да попитат днес коя ми е любимата книга. Така и не се научихме да отговаряме на този сложен въпрос.

2.Когато някой ти прекъсне четенето.

А ти искаш да прекъснеш кръвта към мозъка му, обвил ръце около врата му. Ако се е случило нещо ТОЛКОВА сериозно, че да си заслужи да спрем с четенето, то вероятно и сами бихме го усетили. За тези, които не разбират – ако някой ви каже „само да си дочета“, седнете кротичко и почакайте. Полезно е за здравето ви, обещавам.

3.Когато книгата се превърне във филм и всичко вътре е объркано.

А вие изобщо прочетохте ли тази книга преди да се заемете да я филмирате? Имате ли си бегла идея как са описани героите или просто решихте, че една малка промяна би била добра? Сега разбирам защо не позволяват да се влиза в киното с остри предмети.

4.Когато някой, който харесваш ти каже, че не обича да чете.

Това е трагедия, която може не само да се равни и с Шекспировото творчество, ами и да го надмине. Казвайки, че не обичаш да четеш, то моята любов към теб също изчезва.

5.Когато забравиш да се храниш и да спиш, защото ти остава „съвсем мъничко“ до края на книгата.

Нов метод за отслабване – ДОБРА КНИГА. Всички сме предпочитали да изядем страниците, от колкото да се откъснем от историята, дори и за десет минути, та да се нахраним. Знам, че започва да звучи плашещо, но всеки си има своя наркотик.

6.Когато любимият ти герой почине.

Опитваш се всячески да си представяш, че това не се е случило, но е невъзможно и всички го знаем. Отнема  от ден до цял живот да преодолееш смъртта на измислен герой.

7.Когато любимият ти автор спре да пише.

А ти нас пита ли ни дали може да спираш? Разбираш ли що за болка причиняваш на толкова много хора, които те мислеха за най-добрия им приятел? НЕ ТЕ Е СРАМ!

8.Когато някой се опита да ти каже как приключва книгата.

С лъвски скок се стоварваш върху него и се опитваш да запушиш устата му с нещо, което би издържало там, поне докато сам си прочетеш края. А за хората, които спойлват цели серии, трябва да се измисли законно наказание!

9.Когато влезеш в книжарница.

Така или иначе забравяме да ядем покрай четенето, защо направо не си дадем парите за храна в книжарницата? Здрав дух – здраво тяло, нали така? Рафтове с книги, всичко, за което си мечтал и ти, там сред тях, подскачаш като малко дете и си береш плодовете на щастието от етажерките.

10. Когато някой ти заеме книгата и ти я върне в ужасно състояние.

Или по-лошо – никога не ти я връща. Някои хора просто нямат сърца и за жалост няма какво да се направи по въпроса.

11.Когато се разплачеш на публично място, четейки книга.

Хората около теб просто не разбират, за това те гледат по този начин. Героите в книгата са истинските ти приятели, не тези които ти се смеят.

12.Когато приключиш книгата.

Следват дни, в които трябва да обмислиш какво да правиш с живота си. А ще можеш ли всъщност да го продължиш? Има ли живот след смъртта, е туй е въпросът!

13. Когато някой ти каже, че четеш твърде много.

Това е като да ни кажете, че дишаме твърде много или мигаме твърде много. „Четеш твърде много“ не бих казала, че минава през едното ухо и излиза през другото. НЕ! То направо заобикаля цялата ни глава, защото вместо да спорим на подобни теми, читателите, предпочитаме да седнем с книжка в ръка и да се потопим в красивия ѝ свят. 

“Вила село не прави” – това казват в родопското с. Манастир. Хората там са пълни със светли мисли и положително настроение, може би защото гледат някак отгоре – все пак Манастир е най-високото населено място в България. Малко сме позабравили какво е да си на село. Сутрин ставаш, събуден от кокошките, баба ти е сложила закуската на масата, а въздухът – той просто си е чист. До преди години всички тичаха към големите градове, но сега нещата се обръщат.

„Резиденция баба“ е проект, който може да свърже потенциала на безработни младежи със знанието на възрастни хора в един иновативен социално-предприемачески модел, в който ще използват дизайн-мислене, умения за теренни етноложки проучвания и, най-важното, живот на село в Родопите – при баба – за период от четири до шест седмици това лято! В проекта са замесени Асоциация за антропология, етнология и фолклористика „Онгъл” и Фондация “Пловдив 2019″.

Росен Малчев е главен секретар на Асоциация „Онгъл“. Създадена е през 1991 година от филолози, етнолози, медиевисти, учители, студенти, като основните ѝ цели са изучаването на културата на българите, езикът, историята и връзките в балкански и европейски контекст. От 1990 година започват да правят фолклорни проучвания в община Лъки, където и се осъществява проектът „Резиденция Баба“. През цялото това време от асоциацията обикалят всички села и всички махали и събраните материали се съхраняват в архива им и в общинския поселищен архив в гр. Лъки. През годините чрез работа на терен се сприятеляват с местните – баби, дядовци, че и техните внуци, които в началото са били пеленачета, а сега израстват пред очите на всички от асоциацията. Това е и водеща причина, поради която, когато „Фабрика за идеи“ ги канят да бъдат партньори, те предлагат именно този район на община Лъки. Става въпрос за селата Югово, Дряново, Джурково, Манастир и Белица. Това, което се цели с този проект е да се реализира един проект на социално предприемачество, който е утвърден на Запад. Целева група от двадесет човека, безработни, току що завършили студенти (до 2 години) да бъдат избрани и да бъдат разпределени в тези пет села, в 15 домакинства, избрани на принципа кои домакинства имат нужда от това. Младежите ще живеят в домовете между 4 и 6 седмици и да помагат с каквото могат на възрастните обитатели. Целите са два: бившите студенти да получат знания и умения от местните хора, които след това ще им помогнат да реализират своите проекти. От друга страна те ще помогнат физически  и морално на възрастните хора, при които ще отседнат. Разбира се, няма просто да бъде избран някой и да го изпратят някъде – първо следва обучение как да се държим на село.

Всяко едно село си е различно.  Константин Рагочев разказва малко повече за всички дейности, които ще могат да бъдат развити в отделните села. В село Югово може да се научат много дюлгерски умения – да цепят камък, да редят камък и суха зидария. В Дряново момичетата могат да научат плетене на мъниста и правенето на уникалните за България колани. Село Белица се хвали със специфичните за района готварски умения. Градският човек си казва, че на село е хубаво и екологично, но там всъщност има битови проблеми, с които човек трябва да се сблъска, за да види, дали става за тази работа или не. Една от идеите на проекта е да се противопоставят двата типа живот. Макар и всяко нещо да си има своя край, то след като се приключи със седмиците на село, хора, които са се осмелили на тази крачка ще са усвоили именно онези „бабини неща“ и то от първо лице, а не от интернет.

Какви са очакваните резултати? Идеалният вариант е ако някой от тези младежи решат да продължат самостоятелно този път, който предлага Резиденция Баба, казват от асоциацията. Да развият един свой бизнес, който би могъл да е полезен за тях и за самото населено място. Момичетата, които ще участват ще могат да се научат да готвят родопски гозби, а също така и да нижат мъниста, да плетат и предат, което са все дейности, свързани с фолклора ни и всъщност толкова нормални за нас, но сме ги забравили в старанието си да се модернизираме. Момчетата, от своя страна, ще се увлекат от професията планински водач, което ще се предостави като обучение от самия проект . Това е пряко свързано с туризма и веднъж добил подобни умения, то ставаш изключително ценен. Основната идея е младежите да добият представа за родното си място чрез диалектите, фолклорните мотиви и традиции на всяко отделно място. Да се потопят в един свят, който си мислим, че си отива, а всъщност е на една ръка разстояние от нас.  През община Лъки преминава един древен римски път, по който до ден днешен са запазени мостове, настилка и различни културни феномени, които ако се посочат на правилните хора, би могъл да се получи един много интересен маршрут. Тези пътища минават през всичките села, макар и да са на над 2000 години и би могло да се превърне в перо за културен туризъм. 

Човек е жив, докато споменът за него грее в сърцата на хората. Човек може да възкръсне без проблеми в изкуството, в творчеството на тези, които са го обичали. Преди по-малко от месец ни напусна гениалният Тери Пратчет. Тази болка все още не се е отмила (а и едва ли някога ще успее) от нас, но пък в страданието се ражда и вдъхновението. Улични артисти от Лондон и Бристол са започнали да творят графити в памет на писателя. Изображенията представляват лика на Пратчет и негови култови герои. Ние им казваме Браво и Благодаря  за невероятния начин, по който са успели да уловят магията, която Пратчет създаде. А да не забравяме и какво казваше самият Тери - Ако игнорирате графитите си е за ваша сметка. Те са пулсът на един град. Те са гласът на безгласните.

Постановката ще се играе тази вечер от 19:00 чса на Камерна сцена в Драматичен театър - Пловдив.

oт Филип Ридли
превод Любов Костова
спектакъл на Стайко Мурджев
сценография и костюми Петър Митев
музика Петър Дундаков
плакат Радослава Даскалова
фотограф Георги Вачев
Участват: Мариана Йотова, Стилиян Стоянов, Христо Пъдев и Дамян Тенев

НОМИНАЦИЯ  "ИКАР2014" ЗА МАЙСТОРСКО ТЕХНИЧЕСКО ИЗПЪЛНЕНИЕ

НОМИНАЦИЯ  "ИКАР 2014" ЗА СЦЕНОГРАФИЯ НА ПЕТЪР МИТЕВ

НАГРАДА "ИКАР" ЗА МУЗИКА НА ПЕТЪР ДУНДАКОВ

НОМИНАЦИЯ "АСКЕЕР 2014" НА ПЕТЪР МИТЕВ В КАТЕГОРИЯ "СЦЕНОГРАФИЯ"

НОМИНАЦИЯ "АСКЕЕР 2014" НА ПЕТЪР ДУНДАКОВ В КАТЕГОРИЯ "ТЕАТРАЛНА МУЗИКА"

„Дисни трилър” е настръхваща смес от черна комедия и хорър, каквато българският театър не е показвал.

Брат и сестра живеят зазидани в луксозните си страхове.

Вярват, че са последните оцелели на земята.

Искат спомените им да ги предпазят от ОНОВА , което е навън.

Но ОНОВА има съвсем други планове за тях.

И докато те сънуват в шоколадовата  си къщичка, ОНОВА навлича маската на клоун и бавно остри зъбите на вилата си.

- Александър Секулов, драматург

„Предупреждавам – този спектакъл на Пловдивския театър не е за хора със слаби нерви, за хора, които недолюбват хорър, трилър, не им е любопитен съспенсът...“

– Пенка Калинкова, в. „Култура“

“Дисни трилър” е провокация към онези, които обичат театъра изследване, събарящ  прегради, отварящ забранени врати. (...) “Дисни трилър” е представление, в което всичко е пипнато до детайл и си струва да бъде гледано. Поне веднъж.“

– Мария Луцова, в. „Марица“

"Дисни трилър" е смес от черна комедия и хорър и определено е провокация към всички, които крият непознати и непознаваеми страхове."

 – в. „Дума“

„Една от веригите, които едновременно бутат човечеството напред и го поставят на едно място, е тази на клишетата, а светът, в който живеем, е изграден от тях. Клишетата, примерите и обяснението на всичко винаги са карали човека да се чувства сигурен, да си създава една комфортна зона на отговори, в която нищо повече от предполагаемото и нормалното не се случва. Образът на клишетата съществува, за да превърне тази зона на комфорт в едно още по-сигурно убежище за търсещия уют човек. (...) Спектакълът „Дисни трилър“ ни изкарва от зоната на комфорта и се опитва да ни накара да напуснем света на обяснимото, като ни преведе в света на злото. На пръв поглед неговата основна линия на движение е по линията на кошмара, хаоса, разрушението, апокалипсиса на външния свят, който ни предлага само смърт, кръв, извращения и погнуса. (...) Всъщност в основата на тази история се крие голяма метафора именно за клишетата в света на човека. (...) Смисълът на детството се преобръща в своите приказни и идеалистични измерения, и на негово място идват зловещи картини от съзнанието на детето, в което най-силен катализатор се оказва страхът.“

– Катерина Георгиева, „Литературен вестник“

За първи път в Пловдив: "Господарите на леда" с ледена приказка през ноември 2015

Държавният "Балет върху Лед" на Санкт Петербург гостува с две представления за първи път в Пловдив. "Господарите на Леда" гостуват у нас с класиките "Спящата Красавица" и "Ромео и Жулиета", по оригиналните творби на Пьотр Илич Чайковски и Сергей Сергеевич Прокофиев.

 Дом на културата "Борис Христов" със замразена сцена, за да се  превърне в ледена пързалка, а приказната атмосфера ще се допълва от оригиналната сценография произведена от майсторите на световноизвестният Марински театър.

Фигуристите от санктпетербургския леден балет са известни в цял свят и като „господарите на спорта в Русия“ заради многобройните им победи на състезания - в състава в различно време са участвали 20 от най-популярните руски състезатели по фигурно пързаляне.  А в момента младите артисти се обучават от европейските и олимпийски шампиони по фигурно пързаляне Людмила Белоусова и Олег Протопопов.

Спектаклите на балета имат огромен успех навсякъде, където са гостували. Обичани са в САЩ, Канада, Южна Америка, Швеция, Швейцария, Германия, Испания, Гърция, Португалия, Ирландия, Финландия, Сърбия, Румъния, Словения, Турция, Китай, Тайланд, Корея. Световните медии ги определят като неподражаемо шоу - не само балет, а едно невероятно съчетание между театър, танц, костюми и кънки на лед, всичко това вплетено в изключителено, спиращо дъха зрелище.

Магнетизмът на това шоу пленява малки и големи. Една вълшебна приказка в началото на зимния сезон!

Датите: 18 и 19 ноември – Пловдив, начало  20:00 часа  в  Дом на културата "Борис Христов"

БИЛЕТИ ВЕЧЕ МОЖЕТЕ ДА ЗАКУПИТЕ В БИЛЕТЕН ЦЕНТЪР ПРЕД ОБЩИНА ПЛОВДИВ и в системата на ИВЕНТИМ БЪЛГАРИЯ.

Цените на билетите започват от 10 лв за ученици (валидни, само срещу ученически лични карти). А първите 300 БИЛЕТА, от редовните билети, са с 10 лв.  отстъпка.

Мечтателите винаги са нещастни,защото не могат да оценят мига, смята младата поетеса

Приятелка я съветва, че е по-добре стиховете ѝ да стоят непродадени в книжарницата, от колкото просто да пълнят тетрадките й

Нина е едно от лицата, които щом видим по улицата,се усмихваме. Абитуриентка тази година, тя завещава на всички ни първата си стихосбирка "Жар-птица". Седнеш ли да си говориш с нея или да четеш поезията ѝ, по нищо не би могъл да разбереш крехката ѝ възраст, но както казват - не годините са важни, а насъбраният опит. Младата поетеса застана пред Аня Петрова, за да разкаже за КАПАНА.БГ какво я вдъхновява, защо макар и заминаването си в Англия, иска да се върне в България и  какво му трябва на човек, за да е позитивен.

Кога започна да пишеш и защо?

Спомням си, че в училище началната ми учителка много често ни даваше да пишем разкази за домашно. Всички деца се оплакваха от това ,но аз нямах търпение да се прибера вкъщи и да започна да си измислям истории.Моите разкази винаги бяха много дълги и увлекателни и госпожата ме канеше да ги прочета пред черната дъска.Когато приключех с четенето,моите съученици ми ръкопляскаха,може би не толкова впечатлени от самата история,колкото от обема,защото за един второкласник бе необичайно да пише с удоволствие по двайсетина страници.Тогава пишех, защото един вътрешен тласък ме караше да изобразявам идеите си чрез думи.Сега правя същото,но освен идеи прибавям опит,чувства,задълбочаване във философската страна на живота.

Какво те вдъхновява сега?

Може би е малко разочароващо да го призная, но в момента не изпитвам никакво вдъхновение. Когато човек издаде книга, в него се поражда усещането, че всички чувства, които е изпитвал, са вече излети и му трябва време преди да събере нови такива. Чувствам се чиста и празна от към чувства,защото всяко безпътно усещане вече е намерило своето кътче в страниците на книгата ми.Това, което ме вдъхновяваше, бяха насъбралите се в мен емоции– положителни или отрицателни. Те често бяха свързани с любов и болка. Просто знаех, че моят начин да обуздая душата си,е да напиша нещо,с което да се освободя от бушуващите в нея страсти. Както казвам в едно мое стихотворение - „Да пиша стихове е моят начин да се моля“.  

Как пишеш?

Нямам точно определено време за писане,но винаги ми е гузно, когато се събудя посреднощ и в просъницата си създавам художествени текстове.Тогава толкова ми се спи, че нямам енергия да стана и да ги напиша. Така много стихове и разкази са си заминали от съзнанието ми, преди да бъдат изразени в тетрадката. Понякога започвам да пиша, просто защото ми е скучно. Започвайки да решавам задачи по математика,например,ми се е случвало да пропиша от отегчение.Знаете,че поетите рядко са влюбени в числата.Пиша на ръка и винаги си нося тефтер със себе си, за да може ако нещо ми хрумне, да го надраскам веднага. Не мисля, че един поет трябва да си има определено време за писане. Както казва Тото в една песен- «Любовта никога не идва навреме».Така е и с поезията.Може да си много зает,но ако нещо в теб напира да се прояви във вид на творчество,ти няма как да му го забраниш,освен ако не си жесток към душата си.

Как реши да издадеш стихосбирка?

Това е последната ми година в България, преди да замина да уча в Англия. Родом съм от Батак, но по-голямата част от поезията ми се разви и превърна в стойностно изкуство именно в Пловдив. Стиховете в стихосбирката ми са написани в период от три години, т.е. от 15 до 18 годишна възраст, а при всеки тийнейджър това са доста бурни години. Сега съм в последната година от своето юношество и знам, че това време никога няма да се върне. Исках с тази стихосбирка да изразя благодарността си към всички хора,които са ме дарили с вдъхновяващи емоции. Желаех да оставя нещо красиво от себе си на тях и на родината си. Друга мотивация беше, че хората много рядко си казват, че се обичат, а това е голяма грешка според мен.Стихосбирката „Жар-птица” е посветена на моите родители и тя е моят начин да им кажа,че моята любов към тях е безкрайна,защото те са хората,на които дължа най-ценното нещо,което притежавам-живота си.

 Как се чувстваш като млад творец в България?

Осъзнавам, че младите творци в България често остават недооценени и няма голяма публика за тях.Сигурно и тази стихосбирка,като много други,ще е глас в пустинята. Ще предизвика временно внимание, но после ще си остане по книжарниците. Все пак, това не ме обезкуражава, защото в крайна сметка моята главна цел не е да стана известна,а да изразя душата си със смелост и увереност.Както веднъж каза една моя приятелка: „По-добре стиховете ти да стоят непродадени по книжарниците,отколкото да пълнят тетрадките ти.” Аз вярвам,че ще съм си свършила работата в момента,когато някой непознат случайно попадне на моята стихосбирка,отгърне я и си каже”Това съм аз.” Знаейки,че има хора,които се откриват в моята поезия,се чувствам вдъхновена.Ние не сме самостойни и колкото по-често откриваме себе си в мислите на другите,толкова повече се уверяваме,че самотата е илюзия.Аз ще бъда другар на всекиго,който надникне с добронамереност в душата ми.Знам,че в България има много стойностни хора и макар,че много от тях емигрират,родината ни не спира да ражда все повече и повече даровити деца.

 С тази крачка да издадеш стихосбирка се изпепели или възроди?

По-скоро се изпепелих. Както вече споменах,изразих всичко, което исках и сега усещам само едно несломимо спокойствие в мен. Това е както тъжно, така и радостно. Тъжно, защото го няма този вътрешен порив да пиша, макар и да съм сигурна,че той някога ще се върне. Хубаво, защото исках да направя тази крачка и смятам, че това беше най-правилният момент. От тук нататък следват много промени в моя живот и надявам се,нови успехи.В момента,в който книгата ми стана реалност,аз прецених,че е време да забравя за нея.Тя е само подготовка за нещо велико,за което ще работя цял живот.Едва последната страница,която напиша в живота си,ще бъде достойна да остане завинаги в историята на литературата.Последният дъх е подготовка за смъртта,но целият живот е подготовка за безсмъртието.За момента, аз съм една жар-птица,която лежи в пепелта си и очаква да се самосъздаде отново.

Защо заминаваш за Англия?

Главната причина е образованието, защото това, което искам да уча,е отново свързано с изкуство – режисура. За мое съжаление, в България това може да се учи само на две места и то не на достатъчно добро ниво.В Нов български нямат традицията за изучаване на режисура, а НАТФИЗ е прекалено консервативен. Първият вариант ми се струва прекалено комерсиален, а вторият – твърде закостенял. Трябва да има баланс между свободомислие и традиции, който за съжаление не мога да открия тук. Моето убеждение е, че за изкуството няма граници и то се твори отвъд времето и пространството,а не на територията на една или друга държава. Вярвам, че някой ден ще се върна да снимам филм тук, за да дам качествен принос за Българското кино. Не отивам с ясната цел да избягам, а да получа най-доброто, което мога и да го предам на страната ни. Идвам от най-българския град – Батак.Паметта на миналото е присъствала в живота ми винаги, под формата на белите кости в Старата църква,историите за кървави реки, които са текли с дни и труповете по улиците, разкъсвани от кучетата,стената в музея,изписана отгоре до долу с имената на загиналите в Баташкото клане. Моят град се слави със зловеща история, поради което в поезията ми често присъства един тягостен елемент на мистерия и отчаяние.Научена съм да се гордея с безстрашието на предците си,произхода и историята на рода си.Хората със слаби корени са тези,които не изпитват нужда да се връщат.При мен това просто няма как да се случи-най-малкото защото пиша стиховете си на български.Моите слова са моят корен.

За какво мечтаеш?

Не съм от хората, които споделят своите мечти, защото те са твърде илюзорни и могат лесно да си тръгнат в момент на отчаяние. Ако си пожелаеш нещо пред хората,част от романтиката се изхабява.Преди две години си бях купила стъклена тубичка с надпис „Вълшебен прах.” На етикетчето пишеше,че ако си пожелаеш нещо и духнеш зеления брокат срещу вятъра,желанието ти ще се сбъдне.Бях планирала да направя това в един момент,но после го отложих за друг,по-специален,и така безброй пъти. И до ден днешен тази тубичка виси на връвчица над рафрта ми с книги.С някои мечти се случва същото-просто предпочитаме да ги гледаме как сияят,вместо да ги тласкаме във ветровете.Така те никога няма да престанат да ни очароват с блясъка си. Понякога един нереализиран копнеж е това,което ни вдъхновява да създаваме изкуство.Несбъднатите ми мечти са страници в стихосбирката ми. Смятам, че са по-истински в тази си форма,от колкото ако се бяха реализирали. Освободих се от навика си да мечтая и се научих да живея за мига ,защото животът ми сам по себе си е една красива мечта.Предполагам,че е необичайно за един поет да не бъде идеалист,но за мен това е просто една стъпка към по-висша форма на съществуване-благодарност и обич към настоящето.

Кое те прави толкова позитивна?

Това, че съм позитивна е свързано със силата и волята ми да изплавам над болката си. Не съм религиозна,но съм вярваща.Вярвам,че Бог ми помага във всеки един момент да откривам доброто около себе си.За мен идеалистите и мечтателите са хора,които опропастяват живота си.Позитивното, доброто – то просто се научава да живее в теб, ако му позволиш, а не ако се опиташ да го придърпаш към себе си,да го подчиниш и да го затвориш в сърцето си,а после и себе си в него.Доброто и злото не са откъслечни понятия,те са в контакт едно с друго,захранват се и се обогатяват взаимно.Много често съм откривала доброто в навид безпринципните хора и съм съзрявала ужасяваща празнота в достойните.Да бъдеш поет означава да вървиш по света с нагласата,че винаги има нещо повече от това,което виждаме.Да не се страхуваш да разтваряш бездни и да скачаш в тях.Да позволяваш на крилете ти да поникнат,когато си готов за това и да падаш безкрайно надолу,отново само когато си готов за това.Моят позитивизъм идва и от способността ми да се ровя във всички възможни пластове на човешката душа.Аз знам,че в най-дълбокия от тях винаги се крие вратичка,която поезията ми може да отключи.Какво живее зад нея?Всеки сам открива себе си.

 

С "Една гореща нощ с Тангра Мега Рок" продължават тържествата по повод 9-годишнината на медията. Всъщност, датата, на която е официалният рожден ден на радиото е 4-ти април. Да го посрещнат в Пловдив решават култовите водещи Васил Върбанов и Александър Бояджиев. В легендарния клуб Петното на Роршах, двамата основни водещи на рок радиото ще представят специална музикална програма в петък, на 3-ти април.

Голямото парти на Радио Тангра Мега Рок ще започне в 21:00, за да продължи и в малките часове на 4 април. Организаторите обещават да нажежат атмосферата до точка на кипене.

"Не очаквайте торта, конфети и гирлянди." - предупреждава Васил Върбанов, по-ниският на снимката.

"За първи път ще правим подобно нещо. От години имаме много приятели и слушатели в Пловдив. Ето, че най-после, ще имаме възможност да се срещнем очи в очи с някои от тях и да споделим няколко бири и парчета заедно." - допълва водещият, който ще представи селекция с широк спектър.

"Нещо типично за духа на нашето радио – от Cockney Rebel и The Who, през Motorhead и Sex Pistol, Nick Cave и Black Rebel Motorcycle Club, та чак до Бичето и Six Feet Under...".

В същото време, Александър Бояджиев, който е и вокалист на Last Hope, ще представи разрушителна хардкор серия на долното ниво в клуба.

Густо, майна, ТАНГРА МЕГА РОК! 

 

КОНТАКТИ: [email protected]; [email protected]


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…