Бунтувам се като се опитам да не се отказвам, казва съвременната Евридика

Надявам се днешната ситуация в България да не влезе в никой мит, да не се споменава в едно далечно бъдеще, защото тук живеем в една жестока срамота

Луиза Григорова е в трескави репетиции в пловдивския театър. Остават броени дни до премиерата на новия спектакъл на режисьора Стайко Мурджев „Евридика”, в който тя играе главната роля. Луиза за съвременната Евридика, за любовта, бунта и наколенките пред Иво Дернев. 

Правите съвременен прочит на красивия мит за Орфей, каква е съвременната Евридика?
Да, правим съвременен прочит на мита, по текста на американската авторка Сара Рул. Митът в оригинал е разказан повече от гледната точка на Орфей и онова, което му се случва. Там Евридика е нещо като притурка към Орфей. Докато тук пиесата звучи може би доста феминистично. Не случайно се казва „Евридика”- тя е водещият персонаж в този разказ. Всичко е през нейните очи. Орфей и Евридика не са представени като романтиците от мита, а в съвременен вариант- като едни абсолютни хипстери и до някаква степен бунтари, което за мен лично е адски интересно. Интересен е пътят, който персонажът ми извървява по време на цялата пиеса. Тя преминава през всичко, което човек изживява за един живот, а и повече. Виждаме как преживява любовта си, смъртта си, любовта към бащата, който среща в долната земя. Именно там се изправя пред жестокия избор- любовта към мъжа или към бащата. Няма да издавам какво избира, но изборът го прави тя, а не Орфей. Не Орфей е този, който се обръща назад на излизане от подземното царство. Евридика е тази, която провокира Орфей да се обърне, тя прави избора. Персонажът, съответно и аз, преминаваме през много пластове и за час и половина се изживява един цял живот.

Представяш ли си ситуация, в която би направила подобен избор? Например между напрегнатия свят, в който нямаме време и света, в който цари безвремието?
Оказва се, че нищо не е вечно, дори безвремието в подземния свят. Евридика прави огромен избор. Аз също съм си мислела ако се изправя пред нещо подобно какво ще се случи.  Може би ни влияят много често моментните настроения и усещания и ти никога не може да си подготвен за такъв ход. Нямам представа какво бих избрала, това е трудно решение. Не можеш да напишеш на един лист- това харесвам, онова не харесвам и да ги сравниш. А после да кажеш- избирам това. Този избор някак не е рационален- идва от усещания, преживявания и моментно състояние. Това прави и Евридика- опитва се да постави на карта двете възможности, но това е абсолютно невъзможно, тъй като и двете имат своите предимства. Така че избирайки го правиш под моментното ти състояние на духа.

Днес имаме ли време да се обичаме?
Може би аз имам това време. Аз много се отдавам на любовта. И това не е любовта към съответен човек, или любовта към професията, или към приятелите. Това е някаква всеобща любов, не мога да живея без нея. И слава Богу съм обградена до голяма степен от хора, които също не могат без любовта. Любовта е като цяло усещането ми за живот, ако трябва да съм честна. Без да обичам не мога да правя каквото и да било. Без да обичам сцената не мога да бъда на нея. Без да обичам приятелите си не мога да бъда сред тях. Опитвам се по някакъв начин, надявам се един ден да го постигна, тъй като не съм на 100 процента перфектна в това, да правя всичко по свободната си воля и от любов. По този начин поне мога да гарантирам на себе си, че съм искрена в това, което правя.

Пишем ли митове днес?
Много често ме тормози мисълта „За какво точно съм тук, защо съм се появила на този свят и какъв е моя принос към него?”. По някакъв начин съм успяла да стигна до заключението, че ние в крайна сметка сме много малки, но въпреки това сме значителни частички в общото, в голямото, което може би накрая трябва да се случи. Какво е то обаче аз все още не мога да разбера. Това е много голямо мое търсене.  Много страдам от това, че не знам точно какъв е смисълът на съществуването. Ако трябва да говорим за конкретната ситуация и особено в България- надявам се това да не влезе в никой мит, никога да не се пише и никога да не се споменава в едно далечно бъдеще. Защото тук живеем в една жестока срамота. И все пак имам някаква вяра и надежда, че не може да сме се пръкнали просто така, трябва да оставим много важни неща след себе си. И някак си се опитвам да намеря кое е това много важно нещо, което ще оставя. Не знам дали важното е да оставиш десет тома с произведения, 20 диска или 200 филма. Може би онова, което трябва да оставя аз е едно дете? Не знам и още не съм стигнала до отговора. Надявам се, че ще има време, в което ще се говори за нас, хората, които искат да оставят нещо, искат да допринесат нещо за голямото цяло, което вече никой не знае какво е.

Как се бунтуваш, преди броени дни всички в театъра имаха повод за бунт?
Не съм от хората, които се бунтуват изявено. Не се чувствам като говорител или революционен водач. Бунтувам се като се опитам да не се отказвам. Бих се борила например ако разбера, че актьорството не е моето призвание, да продължа да правя нещо. А не просто да се откажа, да мрънкам в къщи и да съм недоволна от ситуацията. Имаше една такава сентенция: Ако не ти харесва мястото и ситуацията, в която се намираш- премести се, не си дърво! Това е моят бунт, че аз дори изпадайки понякога в състояние на отчаяние, се опитвам бързо да изляза от нея и да продължавам да се боря. Ето, правим представления, не знаем дали те ще бъдат оценени, но все пак работим, правим, даваме.

Какво ти отнема това даване?
Номадска професия е актьорската.  Коства ми разни неща, но това е личен избор. Това е нещо, което съм си избрала. Ако не исках да ми коства, ако ми пречеше това, че не виждам семейството и близките си, че водя така наречените телефонни любови, ако това ми харесваше, щях да работя във някоя фирма и да цъкам на компютъра по цял ден. И готово- ще ходя сутрин на работа, вечер ще се прибирам, ще готвя и всичко ще е супер. Но дали? Не! Поне моето усещане не е такова. Има хора, които това ги прави щастливи. Мен не. И когато някой ме попита дали ми е трудно отговарям: Да, но това ми харесва.

Репетираш с наколенки, защо?
Защото 14 години се занимавах непрофесионално, но доста сериозно с класически балет. Малко или много съм си понатоварила коленцата си. Тук имаме доста мизансцени, в които сме по земята, освен това има въздушна акробатика и си ги щадя доколкото е  възможно, защото в крайна сметка духът може да остане жив много, много дълго, но тялото за съжаление се амортизира. Така че трябва да се пазим.

Кога ще те видим на сцената и с какво очакване да влезе публиката в театъра за вашия спектакъл?
Хората, които искат да се докоснат до този спектакъл и смятат, че това е някаква тема, която би ги развълнувала, да заповядат на премиерата на 22 декември. Мога да им препоръчам да влязат в театъра с нулево усещане, очакванията да бъдат нулеви. Моят личен пример е такъв- ходя на кино или театър с нулеви очаквания, обичам да изчиствам абсолютно всичко от съзнанието си, да се превърна в бял лист и някой  да напише отгоре. А след това да преценя дали написаното ми харесва или не. Искрено се надявам това, което ние ще напишем на белите листа, да бъде вълнуващо и да бъде един от тези листи, които оставяш и имаш нужда от време на време да го вадиш от архива и да прочиташ пак.