Стефка Цанева
Защо ние в провинцията не протестираме (за културата)? И аз не знам защо и малко се ненавиждам за това. Може би е защото нямаме „Кристал“, броят на интелектуалците е поне с една-две цифри по-малко число, а може би и защото средната им възраст е с двайсет години по-висока от колкото в София. Не знам. Но дори това не е извинение... за мен поне.
Става въпрос за Слави Бинев, разбира се. Не че единственият, заради когото трябва да има недоволство де. Да не говорим изобщо за някои други в комисията за култура и медии. Още по-малко за министъра на културата. Не спирам да се чудя защо в София „заедното“ им се получава през фейсбук и през „Площад Славейков“ (колкото и да недолюбвам медията), получават се декларации, хората на културата се събират. Тук, в дълбоката провинция, втори по големина град и столица на културата в аванс, се е случило спонтанно негодувание в театъра, за което нямаше и съвсем никой да чуе, ако настоящата медия не беше попаднала там (дори и да е било случайно). Случило се е някъде в ранния следобед, когато хората в типичния пловдивски айляк дух си вървят по главната, минават покрай немския коледен базар и се чудят кога ще стане пет часа и благоприличието позволи да си вземат чаша греяно вино. Къде бяха независимите културни оператори, писатели и художници с всичките им съюзи и дружества. Къде бях аз и няколкото още заблудени хора от сферата на културата под 40?
Ние в провинцията по принцип не протестираме, защото... сме много малки, незначителни, мързи ни, скептични сме или просто не сме разбрали. И колкото и да звучи като извинение, няма как да не спомена и централизацията в София. Не само на културата, на всичко. Дългогодишната политика за пълна централизация малко по малко доведе до пълно осакатяване на самочувствието, че живеем в държава, в която гражданите би трябвало да имат власт да повлияят на политическите решения било то и в най-малкото село в Родопите. Каквото си правиш в провинцията, там си и остава. Звучи почти като приказка от 1001 нощ, че някога националните медии са имали клонове в други градове освен в София. Дори БНР и БНТ тотално отдадоха фронта. Един пример – колко голямо трябва да бъде едно (дори не културно) събитие извън София, за да влезе в БНТ. В „Хоризонт“ пак е по-лесно, защото телефоните са евтини. Въпросната политика на централизация на националното участие в културата предимно в София, медийното покритие около столицата и в същото време децентрализираното финансиране на независими културни оператори от общините, както и порочният цикъл на финансово вегетиране от публични средства създаде и продължава да създава убийствен вакуум. В този именно вакуум министерството и комисията за култура и медии изглеждат като мъглявини на светлинни години от нашата си планета, наречена провинция.
„Иска ни се да бъдем и ние в София сега, рамо до рамо с нашите колеги и да изразим недоволството си от избора на председател на комисията“. Значи излиза, че колкото София и държавата на нас ни изглеждат като далечни мъглявини, май и ние им изглеждаме като такива. Така че и да протестираме, и да не протестираме, няма значение.
От това извинение вече наистина ме хваща яд. По-добре просто да не ми пука, от колкото да излизам с него.
В крайна сметка излиза, че въпросът с протестите и провинцията е някакъв дяволски кръг, от който няма да излезем нито с тюхкане, че не сме в София, нито с безпомощно свиване на рамене тип „Какво ли значение има“. Не намеквам за никакви революционности, по-скоро говоря за това прословуто „тугедър“ и това да изразиш и защитиш някаква позиция (колкото и демагогско да звучи).