Радослав Гизгинджиев е млад творец. Едва на 29 години, но е оставил зад гърба си множество произведения, чиято бройка с всяка изминала година се увеличава. Завършва кино режисура при Дочо Боджаков, а след това започва да учи филология във Великотърновския университет. Начетеността помага професията му да се развива в положителна посока, съчетавайки театъра и киното с писането на книги. Макар и трудоемко, симбиозата между трите дяла на изкуството се слепват помежду си, допълвайки се, а понякога може би и черпейки едно от друго. Висш идеал за една творческа личност е факта, че тя не може да се занимава само с едно дело. Нетърпелива, кипящ от идеи, тя се нагърбва да твори и да твори, докато сили и дъх не й останат. Така е и с Радослав. Многолик и многопластов, той създава филми, пише драматургия и романи, забързано и в постоянство, а изглежда за сега умората не го е настигнала. Дебютът му в лигата на големите е екранизацията на разказа "Изпуснати думи" от Елин Пелин, където залага на опитни и познати актьори като Койна Русева, Георги Вачев, Анелия Ташева и други. 

Първият му роман "Рай" излиза в края на 2012г. хвърляйки в шок писателското и книгоиздателско съсловие. Книгата е обсъждана и дори неприета от професионалните критици, но в същото време преиздавана повече от пет пъти. Следва "Страници от Рая: Дневниците", а през 2015 година на пазара се появяват и продълженията на "Рай" - "Вратите - Рай II част" и "Пеперудите - Рай III част". Странно как в творчеството му фигурира тази така къса, но стойностна дума, която се опитва да ни извиси и доближи до небесата и тяхното послание. Годината беше успешна за Гизгинджиев, който направи национално турне специално за трилогията. 

Паралелно с това в големите градове се играят четирите монеспектакъла, които авторът сам е написал и режисирал: "Тук ли си?" с участието на актрисата и певица Йоко Захариева, "Любовта не може просто да отмине" с носителя на ИКАР за "Златен глас" - Симеон Владов, "Въпреки всичко" с Диана Димитрова и "Моето име" с пловдивския актьор - Стефан Иванов. Радослав е космополитен човек. Винаги в движение, винаги зает с работа, живял в Търново, София, Пловдив, за младият талант няма спирачка. Чудно с какво ли ще ни изненада през идната година. Ще го попитаме лично.

-Радо, първият ми въпрос е леко реторичен, защото един създател обича всички свои рожби, но все пак кино, театър или литература? Свързани са пряко, но как ти ги разграничаваш, как ги съюзяваш, някое изпреварва ли другото?

Най-голяма страст имам към изграждането на драматургия, а тя може да градира и да бъде изразена чрез кадър, жест и текст. И трите неща са много специални за мен, но ме карат да се чувствам по различен начин, макар че ме обсебват изцяло. На първо място търся начин да предам/създам емоция, която да има форма, а след като това се случи искам въпросната емоция да завие и да се промени до пълна неузнаваемост. И накрая да носи послание. Истината е, че за мен изкуството е инстинктивност – никога не знам как ще ме настигне и не мога да кажа кое доминира. 

-Каква е причината според теб за критиката към романите ти?

В началото приех нещата много лично и се ядосвах най-вече на това, че във въпросните „критики“ повече обиждаха мен, отколкото книгите ми. После си дадох сметка, че никой интелигентен човек не би могъл да вземе насериозно това отношение от страна на критиците и спря да ми пука. Дори съвсем наскоро се появи класация „Книгите, които не трябва да четете“ и на първо място беше „Рай“, на второ „50 нюанса сиво“, а на трето бяха книгите на Хорхе Букай.  

-Мотивира ли те това или те обезсърчава?

Нито едно от двете, истината е, че вече ме развеселява. За мен е важно читателите да харесват това, което вълнува мен чрез книгите ми, а освен това и аз харесвам хората, които ме четат – позитивни, модерни и космополитни.

-Защо на кориците присъства твоя лик? Не е ли признак за егоцентризъм или смисълът е много по-дълбок?

Заставам с лицето си пред всичко, в което съм оставил и душата си. Тези книги за мен са много важни – кармично важни. Предварително знаех, че това няма да се хареса на много хора като проява, защото в книгоиздаването се интерпретира като чиста проява на его, освен ако не говорим за биографична книга. В определен смисъл трилогията е и автобиографична. 

-Кои са най-хубавите думи, които си чувал от читател на презентациите на романите?

Чувал съм много неща, с които съм осъзнавал колко силно може да се промени един човешки живот от една книга и колко голяма отговорност е да разказваш истории. Много любовни истории са започвали след прочита на „Рай“. Има хора, които са променили дори местожителството си, работата си, специалността си. В поредните две части на трилогията се разказва за едни от най-мистичните места в България. Впоследствие много хора предприеха пътешествия до там, за да научат повече подробности и да усетят местата, които съм споменал в книгите. Засилих интереса към истинските Нестинари в Странджа и митичните истории, които са част от културата ни въобще.

-Отделяш ли време да си поговориш с дошлите да чуят откъс от книгите или просто да си ги закупят?

Опитвам се да отделя време за всеки един, който иска да говори с мен. Впоследствие част от читателите се превърнаха и в приятели. Отговарям и на всички писма, които получавам във facebook дори и с малко закъснение. Виждам читателите си не като фенове, а като хора, които споделят с мен реалностите, за които пиша.

-Знаем, че издателският бизнес е преди всичко...е...бизнес! Издателите склонни ли са да рискуват заради самата литература или важна е крайната разпродажба по книжарниците и как гледат на новаторите?

Издателският бизнес наистина е все пак бизнес – така е по цял свят. Но едно себеуважаващо издателство винаги трябва да рискува и с новаторите, новите лица с нов език. Според мен издателите в България не са склонни да подкрепят новаторите. „Рай“ в началото беше отхвърлена отвсякъде и се наложи аз да се самоиздам. После заваляха предложения, които отхвърлих, защото предпочетох да остана с тези, които ме насочваха преди успеха – „БГкнига“, с тях вече работим няколко години. Там екипът е от млади хора, които не се страхуват да експериментираме заедно. 

-На какви сюжети наблягаш? Какво искаш да кажеш с писането си? Коя част от човешката душа искаш да докоснеш?

Винаги гледам живота в очите, макар и болезнено да е понякога. Искам да покажа на хората, че този свят може да го наблюдаваме и преживяваме отвисоко и това да ги накара да усетят, че всички заедно изграждаме една обща мозайка. Всеки един от нас е много важен и носи парче истина, която никой друг не знае. Терзанията ни, мъките и съдбите ни често си приличит. Разочароваме се от любовта, отново се влюбваме. Между нас има невидими нишки, които ни обединяват. Животът е една огромна мистерия. Хората сме създадени, за да се обичаме. Искам да докосна другите с любовта, която нося в себе си. 

-Нека поговорим малко и за театър. Защо само моноспектакли?

Така имам възможността заедно с актьора да задълбаем до едни много ясни, дълбоки и концентрирани енергийни линии. Моят театър се различава от този, който хората са свикнали да гледат. Винаги разбивам четвъртата стена и актьорът комуникира и разменя енергия директно със зрителя. Търся органичната игра – всичко искам да е отъждествимо с живота, без преиграване. Моноспектаклите ми обикалят страната вече втора година и интересът към тях расте. И сега е моментът да кажа, че всички предстоящи събития се публикуват директно на моята официална facebook страница – и тези, които се интересуват могат да следят всичко там.

-Как избираш актьорите, с които работиш? На професионален опит ли се осланяш, на име или други качества?

Пак ще прозвучи абстрактно, но изцяло се осланям на инстинкта си. Виждам някой и усещам, какво мога лично аз да изкарам от него, усещам дали комбинацията ни ще е добра или не. Работил съм както с популярни имена, така и с все още изгряващи и неизвестни млади актьори. За мен е важно да са хора, които са силно чувствителни и емпатични. 

-Като че ли всичко в постановките се върти около любовта!

Целият свят се върти около любовта, та и моите постановки с него.  Самият проект, който обединява пиесите ми се казва „Любов“. Без любов и музика не мога да живея.

-Нови проекти за 2016-та?

Да, ще има доста изненади. След няколко дни започвам работа с един много специален актьор, който се завръща на театралната сцена, но името му засега е тайна. Замислил съм нов роман, а и планувам да снимам през 2016 г. експериментален документален филм, който дълго отлагам. Всичко в момента е още в начален етап, но ще има провокации от мен през 2016 г. – само да сме здрави. 

-Както споменах по-горе, ти нямаш спирачка. Не се ли уморяваш?

Тази година беше много уморителна за мен заради многото пътувания. По едно време не знаех в кой град се будя и въобще не преувеличавам. Успях на няколко пъти да се върна в моето село и да оставам сам, а това е много важно за всеки човек, който се среща с много хора. Спирачки имам, но рядко ги ползвам. 

-От къде идва тази голяма амбиция? От къде черпиш заряд?

Амбициозен съм, не го крия. Заряд черпя от чувствителността си, която я нося по природа. Вдъхновява ме света.

-Какво е за теб родината?

За мен родината е целият свят! Мога да се чувствам уютно навсякъде, където има любов и споделеност. Но аз съм роден в България  и това не е случайно, искам да живея тук и се ядосвам, когато обстоятелствата се опитват да ме опровергават. Обичам балканския дух, културата ни и планините. Мога да се чувствам уютно в България и призовавам ние всички да се опитваме да бъдем по-толерантни и по-мъдри с действията си. Българинът е много здрав, но вече изтерзан човек. Липсата на вяра е най-лошото, което може да ни споходи. Всичко е преходно освен душите ни, а преходните неща не бива да бъдат водещи.  

-На кое място се чувстваш най-свободен и спокоен? Всъщност, творецът има ли нужда от спокойствие? Свободата е изначална за него, но не и еднообразния живот. Той е обречен на забързаност, светкавично превключване и настройка на честотите от един ангажимент на друг.

В този смисъл съм краен – обичам да пътувам сам из дивите места на България и да снимам с фотоапарата си. Имах един период, в който обикалях на автостоп, особено когато учех „Кинорежисура“. Обичам и големите купони, градът и неговия блясък. Има красота навсякъде и когато успея да я видя се чувствам спокоен.  

-Остава ли ти време за личен живот? 

Винаги остава време за любов – ако няма – освобождавам.

-Разкажи ни какъв беше като по-млад. Още от тогава ли си беше поставил ясните цели, които постигна или мечтите ти бяха други, като на повечето подрастващи?

Като бях малък и ме питаха, какъв искам да стана като порасна, аз отговарях: „Умен и красив!“. После започнах да се занимавам с музика – рязко спрях. Като бях гимназист и студент бях много луд и немирен. Но пиша и снимам от много малък. Това за мен е просто начина, по който възприемам живота.

-Колко трудности извървя, за да стигнеш до тук? Само не ми казвай, че си имал голям късмет и всичко е дошло на готово, хаха...

Купища трудности съм имал. Бях прочел скоро, че колкото повече работиш, по-голям късмет имаш и съм абсолютно съгласен с това. Работата не ме плаши, плашат ме предателствата и ножовете в гърба, които са ми забивали хора, на които съм вярвал безрезервно.

-Често артистите потъват в изкуството. Попадат в бездната му, а последиците не винаги са емоционално благоприятни. Когато пишеш история съпреживяваш ли я наравно с героите, усещаш ли техните страсти, техните тръпки и болка или съумяваш да останеш един страничен наблюдател, съхранявайки по този начин психиката си?

За добро или за зло, не съм в състояние да се щадя когато пиша. Изцяло потъвам в реалността, която създавам. Имам една шега, която донякъде е истина. Тя е, че аз не съм един човек, а тълпа – това са всички онези персонажи, които създадох през времето.

-Какво чете най-често в наши дни българският гражданин? 

Хората навсякъде по света искат да четат истински неща, написани повече със сърце, отколкото с бляскави словосъчетания. Читателите усещат кой ги лъже и кой не. Много хора мислеха, че е рано книга като „Рай“ да се появи в България, заради провокацията, която предизвиква историята, но ето, че романът беше оценен много високо от българския читател, точно защото не съм се щадял, докато пиша. 

-Твърди се, че с навлизането на технологиите и интернет, четящите драстично намаляха. Родната литература в изчезващ вид ли се превръща?

Според мен броя на четящите не е намалял, напротив – книжарниците са винаги пълни, особено когато наближават празничните дни. На представянията ми младите хора са много. Появяват се нови български писатели в последните 2 години, някои от тях са доста интересни.

-Какво би посъветвал младите писатели, които искат да се реализират?

Да се заредят на първо място с търпение. Една книга, за да се случи не е просто да напишеш история, тя изисква много внимание – редакатор, художник, разпространител и правилен PR. Вярвайте в историите, които пишете, за да повярват и хората в тях. Не се предавайте, настоявайте, търсете начини. Така направих аз и нещата се получиха.