Стамболов го е казал: "Един ден родината ми ще бъде с присъстващи одухотворени хора"
Паулина Гегова
Той е монолит в Пловдивския театър с безграничен талант и безгранично вдъхновение. Бил е част от театралните състави на Пазарджик, Кърджали, Ямбол, но Пловдив печели много, когато се мести тук. Изиграл над сто и тридесет роли в театъра и над двадесет филмови. Със сигурност, едно от най-почетните имена на родна сцена, което заслужава адмирации. Но освен чудесен творец, кой е и задълбочен човек, с когото си заслужава да събеседваме. Ето какво сподели за Капана.бг
-Г-н Попов, много ми е приятно! Нека сложим началото с това, как започна за вас новата година? С каква нагласа я посрещнахте?
Аз много не се прехласвам по Новите години. За мен това е "Един ден, облякъл се Илия, преоблякъл се и пак с тия". За мен новите години вече не вещаят много хубави работи, защото прекалено много от тях минаха. И все пак съм изпълнен с някакви надежди. 2016-та ме изненада с един нов проект, който ще се проведе в салоните на Стария град: "Житие и страдание грешнаго Софриние." Ще е моноспектакъл. Безкрайно съм удовлетворен, че са ми гласували доверие, защото си срещу зрителя без никакви декори. Разчиташ само на своята откровеност. Също така се надявам скоро и да снимам, защото съм зажаднял за кино.
-Разкажете ни малко за студентските си години. За младите актьори сигурно ще е интересно да прочетат толкова опитно мнение.
Аз влязох много трудно в тогавашния ВИТИЗ. Тогава той беше идеологически институт, а баща ми беше народен враг. Заминах за две години в Монтана като стажант и си взех изпитите там. Тогава баща ми каза: "Трябва да се образоваш, не може да останеш самоук", но в този период в Монтана аз се запознах с колосите на българския театър. Беше школа, като че по-голяма от ВИТИЗ. Влезнах в класа на Боян Дановски и то последния му такъв. Влязох и в първите часове си помислих: "Какво правиш тук?". Асистентите предлагаха страхотно творчество. Сега студентите не работят. Ние не излизахме от академията. Като почнехме в 8 и 30 сутринта, вечерта пожарникарят ни гонеше. Наистина прекрасно време, защото майсторите бяха други, можещи - Боян Дановски, Филип Филипов, Надежда Сейкова, Елка Гецова. Ходихме да озвучаваме, идваха режисьори да ни гледат. Ние имахме възможност да се реализираме.
-Как решихте да станете актьор? Детска мечта или тя дойде в по-късен етап?
Абсолютно детска мечта! Аз съм от юридическо семейство. Дядо ми и баща ми са юристи. В 4-ти клас играх в една детска пиеса, взех едно кожено палто на майка ми и го разрязах, за да се направя на мечка. След това си понесох последствията. В 7-ми клас се явих в Дома на пионерите на един кастинг при Тодор Пройков и от там тръгна всичко. Когато не ме приемаха във ВИТИЗ, баща ми казваше: "Абе запиши право". Влезнах за една година икономика и се отказах. Сега понякога съжалявам, че не съм станал юрист. Изживели сме много тежки моменти, но не посегнах към друго. Крастата си е краста! Съдбата и работохолизмът ме наградиха със страхотни роли. Да изиграеш Стамболов или Гешев...много съм благодарен.
-Участвали сте в редица постановки, игрални филми и сериали. Всички те, обаче се разпределят в различни раздели. Нека поговорим за тези разлики. Първо театъра! Какво ви носи той?
За да станеш актьор, трябва да играеш в театър. В него има магия, създаваш я за момент, а в следващия тя изчезва някъде в небитието. Там трябва да изживееш всичко на мига.
-А киното?
В киното има дубли. Ако не стане от първия, ще стане от петия. Дублите могат да те спасят. И въпреки това, камерата е безмилостна.
-Телевизията, от друга страна е коренно различна история.
Телевизията е дъвка за очите. Там работата е комерсиална, забързана. "7 часа разлика" ми донесе много радост, но телевизията е свързана с много финансови средства.
-Имало ли е моменти, в които сте се чувствали ощетен? Най-вече емоционално!
Да, много пъти! Има представления, в които си даваш душата и искаш да завладееш зрителя, да го прободеш в сърцето, но вече като че ли публиката това не я влече. Радват се повече на простотия, а това много ме тормози. Българският театър принизи нивото на публиката. Трябва да се отделя повече време за възпитанието й.
-Печелили сте доста награди за работата си. Те имат ли толкова голямо значение за истинския творец?
Много е хубаво да получаваш награди. Тогава летиш! Чувстваш се признат!
-Пропуснахте ли желана роля, някъде по пътя?
Меркуцио! Играл съм Каполети, но Меркуцио си ми остана неизпълнена мечта. Макбет също ми е мечта. Но от тук нататък, младите трябва да поемат щафетата.
- "Аз, актьорът". Великолепна пиеса, но доста натоварваща и трудна за изпълнение. Как се решихте на тази стъпка?
Решението дойде много приятно. На представлението на "Евридика", Кръсто ме потърси, за да говори с мен и ми каза, че трябва да замина за САЩ за един моноспектакъл. Свързахме се с Петър Карапетков, за да обсъдим Едуин Бут. Изпратиха ми пиесата, а тя е такава, че където и да я пипнеш, ще откриеш емоция. Заминахме с художника, и се срещнахме с автора Родни Лии Роджърс, който е играл това представление в Чарлстън. Започнахме да работим, да придърпваме някои неща, чудехме се от къде да извадим главното разковниче на пиесата. И залегнахме на емоцията! Работихме дванадесет дена и се върнахме. Започнахме репетиции и тук, в Пловдив. Възхитен съм от възможностите на Петър Карапетков. На премиерата авторът дойде от САЩ и се разплака. Не вярвах, че ще се получи толкова силно влияние.
-"Хамлет"? Защо е толкова важен? Защо репликата "Да бъдеш или не" е най-емблематичната и философска за всички времена?
То е формулирано! Да бъдеш интелигентен или не? Да бъдеш чувствителен или не? Във всяко дете е заложено изкуство, стига да го развие. Всеки може да си напълни стомаха, но не и сърцето. Не разбирам това да живееш като скот. Така аз разбирам "Да бъдеш или не".
-Докато я гледах, забелязах, че истински преживявате проблемите на героя. Не са ли и актьорите в реалността такива - тъжни, самотни, често недооценени, раздиращи се душевно?
Не за всички се отнася това. Във форматите за развлечение, те са удовлетворени. Но истинският актьор е винаги неудовлетворен. Винаги го има "Можеше и по-добре".
-Ако можехте да промените нещо в света, в който живеем, какво щеше да е то?
Хората да бъдат по-добри, да няма завист, да се радват. Всяка сутрин като станат да са благодарни, че са живи. Да не надничат в чуждия двор, да няма антагонизъм и ниски страсти и да бъдат влюбени. Любовта да им грее в сърцата!
-А в себе си?
Да, и аз бих искал да съм по-добър. Бих искал да прегърна целия свят и да му кажа, че го обичам.
-Съжалявате ли за нещо? За нещо, което сте направил или пък не сте?
За много неща...
-Роден сте непосредствено след II-та световна война. Усещаше ли се влиянието й все още? И какво представляваха тези тъмни години?
Като дете го усетих. На вратата ни имаше табела Народен враг. Стоях сам на чина, съучениците ми ме избягваха, не искаха да си играят с мен. Беше ужасяващо! Но въпреки това, моето семейство беше щастливо. Растях сред природа. Цялата ни къща миришеше на ябълки и дюли. Но когато дойде време за следване, трябваше да обикаляш съседите си да събираш съгласие, за да може детето ти да се образова. Това е ужасно!
-Как виждате бъдещето? Вашето и на всички останали.
Надявам се нещата да се прояснят. Надявам се простакът да намалее, първичния, елементарен човек. Надявам се приоритет да стане просветата. Случайни хора не бива да влизат нито в културата, нито в здравеопазването, нито в просветата. Тогава икономиката ще се оправи. Обратното е погрешна диагноза. Стамболов го е казал: "Един ден родината ми ще бъде с присъстващи одухотворени хора". За сега не го виждам.
-Заслужаваше ли си всичко? Целият този живот?
Да! Е, понякога изпадам в съмнения. Може да се каже, че не вярвам, но се надявам...
http://kapana.bg/index.php/litza/item/4177-stefan-popov-v-iskren-razgovor-za-zhivota#sigProId483dd0b5fd