В Banitza отдавна се опитвахме да пренасочим разговора за бежанците от един опиращ се на страх и расизъм монолог към разговор, който е основан на разбиране, съпричастност и емпатия, разказва Николай Николов

Блогът на НОЩ/Пловдив започва да гостува редовно в "Капана", за да споделя акцентите, участниците и събитията, които в края на месец септември ще превърнат града ни в най-притегателната културна дестинация. Започваме със създателите на небезизвестния сайт Banitza. Ето какво разкриха те пред екипът на НОЩ/Пловдив

Дигиталната медия Banitza ще направи своя „офлайн“ дебют в НОЩ/Пловдив с проекта „10х10: Лицата извън кадър“. Чрез изложба на серии от снимки с хора, които по една или друга причина остават невидими в нашето общество, авторите на идеята изследват алтернативните подходи как изкуството може да взаимодейства със социалната среда и да започне да я променя. „10х10“ е и много смислен опит разговорът за човешките права в България да бъде върнат в руслото на непредубедения контакт – там, където не всичко по подразбиране е винаги мрачно и печално. Потърсихме създателя на Banitza Николай Николов и се оставихме той да ни бъде гид в следващите редове, посветени на социалните медии, визуалното разказване на истории и приспособяването към метаморфозите в днешния свят. ENJOY!

Здрасти. Ще ни представиш ли с по едно изречение ядрото от хората, които стоят зад Banitza?

Това са Рая Раева, Николай Николов и… Николай Николов. Да, няма грешка. Прочетохте правилно. С Рая създадохме Banitza през 2013 г. Тя е главен редактор на изданието и работи в сферата на неправителствения сектор. Аз съм видео журналист, като през последните две години работих за Al Jazeera, а вече съм част от дигиталния отдел на Mashable. По-късно към нас се присъедини фотожурналистът Николай Николов, който има дългогодишен опит в различни български медии и интереси в сферата на човешките права и процесите в пост-комунистическото общество.

Вашата медия е насочена към взискателното поколение „милениум“. Какво е водещо при създаването на ангажиращо съдържание за такава аудитория – изборът на теми или начинът, по който те са представени?

Най-важното нещо е да се създава съдържание, което е насочено към определена публика. Ние се стараем да опознаем интересите на нашата аудитория и да й поднесем това, което я вълнува, но по критичен и иновативен начин. Когато започнахме преди три години, Banitza се стремеше да дава шанс на млади журналисти (студенти) да развият своя капацитет чрез писане на аналитични текстове и задълбочени авторски статии. От тогава (2013) насетне се появиха изключително много и качествени подобни платформи и затова нашият интерес се пренасочи към социалните медии и визуалното съдържание. В момента се занимаваме предимно със заснемането и режисирането на кратки концептуални видеа, които през последните две години са изключително популярни сред големите медии в световен мащаб, но са все още не добре разпространени в България.

Самият ти си професионално ангажиран с наблюдаването на глобалните онлайн трендове в медиите – “visual storytelling”-a ли е бъдещето на журналистиката?

През последните две години бях част от дигиталния проект на Al Jazeera – AJ+, който беше създаден точно с тази цел – да провери дали визуалното разказване на истории  е успешен начин да се ангажират младите хора по света, и ако да, то как най-успешно може да бъде използвано това от една медия. Днес всички големи медии работят с онлайн видеа, с които се опитват да представят случващото се по света в рамките на две минути – време, което всеки със смартфон в ръка може да отдели в ежедневието си.

Не мисля, че този метод на създаване на съдържание има голямо бъдеще, защото е изключително краткотраен и с ниска добавена стойност. Животът на едно “вайръл” видео във Фейсбук, а те вече са много и на често, е едва няколко часа. Една от най-успешните стратегии в момента е използването на Фейсбук Live. Това се използва не само за “живи” предавания, но и за предаване на живо от събития, например от Британския Парламент или някоя от речите на кандидатите за президент в Щатите. Това променя изцяло начина, по който публиката взаимодейства със съответната медия и времето, което те прекарват заедно.

Как се зароди проектът „10x10: Лицата извън кадър“, с който ще участвате в тазгодишното издание на НОЩ/Пловдив?

“10х10: Лицата извън кадър” е проект на нашия фотограф (и мой съименник) Николай Николов, който поддържа платформата за документална фотография Blindspot Photography (www.blindspot.bg). Николай има зад гърба си изключителен опит със серийна фотография – Minimalistic Sofia, Panelki Land, The Bulgarian Dream – и ние съвместно стигнахме до идеята за десет серии с по десет фотографии на хора, които по една или друга причина остават невидими в нашето общество. Целта на Banitza винаги е била да дава гласност на подобни групи хора, да се овластява тяхното мнение и да се дава платформа за изява на млади хора, които искат да се занимават с журналистика. Така всъщност се запознахме и с Николай преди две години. “10х10: Лицата извън кадър” е изключително важен проект за нас. Чрез него искаме да експериментираме с начините, по които изкуството може да взаимодейства със социалната среда и, надяваме се, да започне да я променя.

През какви етапи протича реализация на „10?10” – къде намирате героите във всяка серия от снимки, как избирате обединяващия въпрос, който да им зададете, какво ви прави най-силно впечатление при работата с тях?

Първата ни серия с деца-бежанци се осъществи благодарение на нашия приятел и колега Димитър Димитров, който тогава изпълняваше длъжността на Младежки делегат към Дружеството на ООН в България. В Banitza отдавна се опитвахме да пренасочим разговора за бежанците от един опиращ се на страх и расизъм монолог към разговор, който е основан на разбиране, съпричастност и емпатия. Затова беше важно да успеем да заснемем тези деца, озовали се тук не по своя воля, а след като семействата им са напуснали домовете си в търсене на по-добър живот. Темата е много сложна и тепърва ще търпи развитие. Нашият свят, такъв какъвто го познаваме, е изправен пред огромна трансформация и страхът и омразата определено не са начините, по които ние ще се приспособим към тази промяна. Това е посланието и на тази серия фотографии.

След нея проектът тръгна от само себе си. Последваха още три серии – на хора с увреден слух, хора, които заекват, и хора от ЛГБТИ общносттав рамките на София прайд 2016. Много от хората, с които работихме в рамките на проекта са изключително силни личности, които вероятно нямаше да срещнем при други обстоятелства. Като Тодор например, който като по-малък е отказвал да говори, защото са му се подигравали, че заеква. Когато се запознахме, Тодор разказа изключителни истории с много дълбоко разбиране за това кой е днес и какъв би искал да бъде. В момента той е преодолял почти напълно заекването и наесен ще влезе в класната стая като учител.

Казвате, че с този своеобразен визуален експеримент за представянето на маргинализирани групи в българското общество, нямате за цел да критикувате, а да инициирате дебат. Какво според вас липсва, а в същото време искате да видите в разговорите за човешките права в България?

Аз мога да коментирам единствено като човек, който не живее в България, така че моето мнение със сигурност не е обективно. Това, което виждам отстрани е, че се наслагва страх и омраза от всичко, което е различно. Създава се един наратив за “българското,” като нещо уникално, исторически издържано и хомогенно, което се представя като национализъм, а всъщност е ксенофобия – това влияе не само върху начина, по който се отнасяме спрямо бежанците, ромите и, като цяло, чужденците. Влияе също така на хора, които са различни от това ‘нормално’ по един или друг начин. И ако те не са главният “враг”, те просто биват игнорирани изцяло, така както се игнорират възрастните хора, бездомните хора, хората с увреждания и т.н

Но това, което виждам също така, когато се прибера в София е, че аз съм заобиколен от хора, които са млади, отворени към света, имат критично мислене и емпатия. Не мога да знам как е в други части на България, но със сигурност има огромна промяна, поне за мен и моя кръг от хора през последните десетина години.

Всъщност, досега публикуваните снимки от поредицата „10?10” са забележително жизнеутвърждаващи – това търсен ефект ли е срещу минорните стереотипи, традиционно използвани при отразяването на трудностите, с които се сблъскват „невидимите“ хора в нашето общество?

Да си човек с увреден слух не означава, че ти си тъжен или че твоят живот е скапан. Напротив – от нашата среща научихме, че съществува доста интегрирано общество сред тях, те се познават и помагат, чувстват се приети един от друг. С други думи целта е да подхождаш към другия с мисълта да научиш повече за него (или от него), а не да го съдиш, съжаляваш или да предлагаш помощ, без тя да е поискана. Тези хора са “невидими” не защото ги няма – те са тук – и живеят не по-малко интересен живот от нас. Те са невидими, защото нашите очи и очите на държавата не ги виждат, ние сме късогледите. Тази серия цели точно това, да се прескочи тази невидима граница между Аз и Другия.

За първи път се включвате в НОЩ/Пловдив – с какво ви привлече фестивалът като платформа за представяне на вашия проект?

За нас е огромно удоволствие и голяма чест да участваме. НОЩ/Пловдив ще ни даде възможност да достигнем до много повече хора и да проведем диалог на много по-голяма платформа. Това участие ще даде шанс на Николай да представи своето изкуство по иновативен начин и пред любопитна публика, която избира критично и е виждала много. За дигитална медия като нас подобна изложба “офлайн” е преживяване, което рядко ни се отдава възможност да изживеем. Надяваме се искрено, че ще харесате крайния вариант.