"Актьорът трябва да е бездомник. Да се е родил скиталец, за да издържи на този живот - театъра!"
Паулина Гегова
"Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…
И толкова… И в тоя сън изчезват
душевният ти гнет и всички болки,
измъчващи плътта ни. Такъв завършек —
от бога да го просиш!"
Неумиращите слова на Хамлет бяха основният пламък в постановката "Аз, актьорът" на Драматичен театър Пловдив и те сякаш пламтяха с жарта на феникс през цялото време, хвърляйки ни в смут, размисли и огромна доза тъга. О, да! Тъга! Тъгата тлееше на талази. Не само в публиката, но и в самия Стефан Попов, който за пореден път доказа своето величие. Величие, което нито за миг не се пропука под напрежението и адреналина. Толкова скръб, достоверна и напълно искрена, отдавна не бях виждала в изпълнител. С ръка на сърцето мога да кажа, че представлението "Аз, актьорът. Брат ми уби президента" е едно от най-силните от изминалите няколко сезона на драмата. Един човек, на една черно-сива сцена, където цветното едвам се прокрадва, само, за да напомни за съществуването си. Един човек и неговото лице. Толкова изстрадало, толкова покъртително потъващо в персонажа, сякаш играе себе си под чуждо име, в чуждо време. Това не е пиеса за зрители, които искат да се разсмеят и да си тръгнат щастливи. Не, повярвайте ми, щастливи няма да си тръгнете. Ще си отидете зашеметени, обогатени и за известно време тъжни, защото реалността е тъжна, животът е тъжен, съдбата също и ние трябва да сме наясно с този несвършващ кармичен кръг, тласкащ ни като вълна от успеха към нищетата и обратно. Любов, после загуба. Постижения, после отрицание. Аплодисменти, после забвение...
Простете ми, че предавам такъв мрачен нюанс на пиесата, но не мога да скрия, че в сърцето ми се бушуваха едновременно възхищение с меланхолично осъзнаване за пагубността на един творец. Пагубност най-вече от самия себе си.
"Актьорът трябва да е бездомник. Да се е родил скиталец, за да издържи на този живот - театъра!" Тези думи ме прободоха в душата като сърп, косящ малко по малко тревата на съзнанието ми. Бунтът между страстта за изкуство и умората в артиста е силно засегната в представлението и не е нужно да си ценител, за да я усетиш. Господин Попов прави уникална роля. Толкова бързо сменя персонажите, мимиките, изкривява тялото си, според героите, променя гласa и погледа си, настроенията. Смесва историята на главния герой с фрагменти от велики Шекспирови драми като "Хамлет", "Юлий Цезар", "Ромео и Жулиета" и "Ричард III". Материя сложна за разбиране, но в никакъв случай недостъпна. А и защо понякога нещата да не са сложни? Не може винаги всичко да е опростено. Зрителят има нужда от малко сложност, която да завладее умa му. И отново Хамлет - този луд гений! Този измислен герой, властващ над всички останали. "Смърт...заспиваш...и толкова..."
Самото представление бе като един сън, идващ преждевременно и изчезващ с последната реплика. А на финала, всички видяхме сълзите, напиращи да потекат от очите на Попов. Те се докоснаха толкова силно до мен и останалите, че даже ние, обикновените наблюдатели, тихо, скрито се разридахме. Всеки сам за себе си и въпреки това обединени под общия надслов на изкуството. Защото то не умира дори и след смъртта...
http://kapana.bg/index.php/stzena/item/4102-az-aktyoorat-brat-mi-ubi-prezidenta#sigProId5edc0624ad