Изпълнението на пловдивската трупа е издържано и в същото време, пречупващо се през призмата на егоцентризма

Паулина Гегова

Знаете, че имаме практика да правим анализи на театралните постановки, които се играят в Пловдив, защото театърът е едно от първите изкуства, ако не и първото, което полага началото на цивилизацията. Той обогатява и развива сетивата, затова му отделяме нужното внимание и уважение.

Снощи, на Камерна сцена в Драматичен театър "Н. Масалитинов", за пореден път се игра постановката "Когато гръм удари" от П. Яворов. 

Първо, трябва да отбележим, че младият режисьор, Стайко Мурджев, е брилянтен. Неразбран от някои, но все пак брилянтен по един мрачен, на моменти потискащ, гротесков начин, който кара кожата ти да настръхне, а ума да забие, лутайки се между небитието и чистилището (метафорично казано). Неговата ексцентричност и огромно въображение, придават на работата му стил и почерк, които трудно могат да се видят другаде. Както в "Дисни трилър" и "Крал Лир", така и тук тъмнината и страхът, съчетани с екзистенциални теми, се сливат толкова умело, че те объркват. Навяват ти влиянието на Едгар Алън По, Стивън Кинг и Тим Бъртън. Може би, Стайко не случайно избира произведения, в които са засегнати най-низките човешки страсти. Те са податливи на подобни манипулации, а той майсторски ги мачка и оформя като пластелин, който в неговите ръце се превръща в шедьовър. Друга страна, върху която Мурджев набляга, е тайната. Постановките са изпълнени с тайни, които с течение на времето се разкриват по най-грозен и груб начин. Показва умопомрачителните мисли на хората, техните трепети, злоба и лудост. Лудост, на която се възхищаваме по време на представленията, но и която ни плаши, защото изглежда толкова натрапчиво близка до нас. Лудостта... тази първична емоция, с която, като че ли сме закърмени още в утробата. Която може да избие по всяко време, без да сме я очаквали, без да сме били подготвени за нея. Тя ни завладява в най-неподходящия момент, потъпква принципите и добротата, и ни разкъсва на кървави парчета. Прекрасна е тази съпоставка. Умопомрачителна, но прекрасна!

В "Когато гръм удари" лудостта се подчертава с невероятна сценография, с тайнствена музика. Талантливите Елена Атанасова и Мариана Йотова, за пореден път представят гласовите си данни. Пеят на два гласа без никакъв инструментал. Мелодия, която пронизва сърцето. Изпълнението на пловдивската трупа е издържано и в същото време, пречупващо се през призмата на егоцентризма. От една страна, имаме стоицизъм в героите на Симо Алексиев и Венелин Методиев, от друга - разхлабена психика и срив на нервна система, от останалите персонажи. 

В крайна сметка, всичко води до един единствен изход - този на загубата. Загубата на разсъдък, на щастие, на родствени връзки, на любов. Загуба на същността. Защото нито една заблуда не остава не разбулена докрай. Рано или късно, шалът, с който са завързани очите ще падне или ще се скъса и те ще видят през тъмнината, обрекла ги на измислени вярвания. В един момент, реалността ще се завърне, зашлевяваща те като мокър парцал и ще ти покаже това, което си изпуснал, подминал или преувеличил в представите си. Сурова или пък мека, тя просто не може да стои заключена някъде далеч, оставяйки те да живееш в тази безсмислена идилия на пресъздаденото. Но когато плаща на илюзията изчезне, остава само Истината. Може да ти се доплаче от нея, но тя е единствената, която има правото да царува на този свят.

Фотограф: Георги Вачев