Публиката изнуди Ричард Бона за втори бис

Паулина Гегова

Наричат го африканският Стинг и не случайно. Ричард Бона е изключителен джаз музикант с афинитет към корените си, които вкарва в музиката си с лекота. Камерунският басист пристигна в България за първи път, но се чувстваше като у дома си. Заедно с групата си, забавляваха пловдивската публика на световно ниво. От акордите, през пеенето, до изтънченият хумор, с който се закачаха. Шегите, вързани с държавата ни преобладаваха, но те бяха изпълнени с любов и благост.

Надиграване присъстваше не само между него и публиката, но и между него и музикантите му, които му отговаряха подобаващо и с усмивка. Ритмите на бибопа им се съчетаваше много плавно с африканските елементи, които преливаха от вуду до ню фюжъна на кубинския жанр.

Бона се вдъхновява от спомена за робите, пристигащи в Куба. Употребява общия език манде, превръщайки го в интернационален. Проговори дори на български, макар че призна трудността му.

Освен музикантите, акомпанимент му бяха и гласовете на зрителите, които не се засрамиха да припяват, заедно с него, поемащи ролята на масови беквокали. На финала бандата бързаше да си отиде, защото трябваше да пътуват рано сутринта, но публиката бе на друго мнение. Близо 5 минути викаха и ръкопляскаха, за да ги извикат обратно на сцената. И тъкмо когато мислехме, че каузата е загубена, те се появиха. Бона обясни, че трябва да потеглят, но ентусиазмът го зарази и с една престорена скептична усмивка хвана китарата, заявявайки, че щом толкова много искат още, ще трябва да стоят прави и да танцуват. Никой не се съпротиви. Така залата в „Борис Христов“ се съживи от танците на присъстващите и постоянните им ръкопляскания.

Може би това явление доказва, че в крайна сметка джазът не е мъртъв и едва ли някога ще умре. Колкото и перспективи да има за тази злочеста участ, доказателствата говорят друго – Пловдив обича джаза и винаги ще го приеме с отворени обятия.