В България, ако има някой да стърчи нагоре, се чудим как да го скъсим, каза доц. Мария Шнитер, внучка на градоустроителя на Пловдив

Тръгнахме по следите на градоустроителя на Пловдив арх. Йозеф Шнитер. Първият епизод от поредицата ни бе още преди месец и половина и бе посветен на съвършената, но скрита и руинирала сграда на фамилия Андонови край Централна гара. Днес, преди да ви покажем и другите творби на големия архитект, се срещнахме с внучката му доц. Мария Шнитер, ръководител на катедра Етнология в ПУ.

Г-жо Шнитер, какво е състоянието на наследството, оставено на Пловдив от именития ви дядо Йозеф Шнитер?

Много от къщите са занемарени. Някои от тях са вече паднали, а други са на път да паднат. Има една негова къща на Антим I, която е в окаяно състояние. Даже е сложена табела, че е опасно преминаването на минувачи около нея. Собственикът сам ми разказа как се е опитал да я реконструира, спаси и възстанови, но не е успял.

Чия е вината за това?

Не знам дали се водят паметници на културата, но ако са обявени за такива, това допълнително усложнява нещата, защото собствениците дори да искат да ги ремонтират, трябва да го направят с много пари. Както знаете, паметници на културата се ремонтират по точно определен начин – има си стандарти, трябва да се използват определени материали. Все пак, малка част от къщите са жилищни и са частна собственост. Други, макар и да са построени като такива, като тези на Драган Цанков и Йоаким Груев, сега знаете, че в едната има детска градина, а другата се помещава от Общината. Не бих казала, че Общината е толкова бедна, че да не може да си подържа собствените сгради, в които се помещава. Това не й попречи да смени дограмите с калпави алуминиеви или пластмасови. Самата институция, която трябва да се грижи и е собственик, в този случай, не прояви достатъчно отговорно отношение. Какво остава тогава за бедните частни собственици?

А как се отнасят с наследството на Шнитер другите институции, които се помещават в сградите му?

Има няколко негови сгради, които сега са банки. Примерно, банката, която е на Главната улица (Булбанк в бившия Показен магазин). Това беше една великолепна сграда, в която за първи път в България е използван железобетон. Конструкцията беше така направена, че когато реконструираха сградата, от банката видяха голям зор да я съборят. Остана само фасадата. Вътре няма нищо от това, което дядо ми е построил. Банката също не може да се оплаче от това, че няма пари, но нямат правилното отношение към традициите. Можеха да реставрират, да реконструират една забележителна сграда, без да я изкорубят и да й махнат стените.

 Къде се е загубила традицията да опазваме културното наследство?

То някога имало ли е традиция, че да се е загубила? Не е имало въобще в България и не виждам как ще възникне. Идете в банката на ул. Бетовен, например. Това е сградата, която е построена за Австро-Унагрско консулство в Източна Румелия. Дядо я завършва точно преди Съединението, затова тя така и не бива използвана като консулство. В архивите на Външно министерство във Виена беше намерен проектът за именно тази сграда, подписан и изработен. Една дама от Виена, Марсела Щерн, която се занимаваше с историята на архитектурните контакти между Австрия и България, беше дошла специално заради нея. Възрастна жена, даже с патерици вървеше и искаше да влезе в сградата, за да сравни това, което тя има като документи , с това, което е в момента. Не й позволиха даже да влезе, не й разрешиха и да се снима с фасадата на сградата. Как ще пуснат опасна баба с патерици да им гледа банката отвътре. Сигурно и мен няма да ме пуснат вътре.

А какво би трябвало да бъде отношението?

Всяка банка трябва да бъде горда! Трябваше да откупят този документ от Виена, да си го закачат в рамка. Да кажат: „Вижте колко сме стари! Вижте колко сме солидни! Как вдъхваме респект. Ето тук можете да си дадете парите, защото стоим от сто години”. А те вместо това какво? Проблемът не е само с частните имоти, а с обществените употреби на тези сгради. Преди три години чехите правиха един филм „Горещи следи” за сънародниците си в България. Излъчиха се няколко серии. Бяха направили внимателно проучване на всеки един имот и коментарът им беше много хубав – най-добре се е съхранила сградата на Детската градина, понеже те са били най-бедни и на са успели да разрушат нищо. С подръчни материали са се опитвали да запазват това, което е било така, както е било. За това и там са запазени стълбищата и парапетите, дограмите са си истинските, не са местели стени. Като цяло в България дразни това някой да е по-високо от теб в постиженията си. Свикнали сме, че всички трябва да бъдем еднакво ниски, еднакво глупави и ако има някой да стърчи нагоре, се чудим как да го скъсим.

Как ви се струва идеята за маркиране на наследството на Йозеф Шнитер?

Един млад архитект направи подобно проучване. Беше локализирал доста повече строежи на Шнитер, отколкото знаем. Седя сума време в архива и донесе една такава карта, където със зелени кръгчета бяха показани всички негови постройки. Сред тях имаше и такива, които не са публично познати. Примерно, в задния двор някаква постройка. Дядо ми е строял срещу заплащане, проектирал е най-различни работи. Познавам един български докторант от Прага. Сега ще пише дисертация специално за тези архитектурни влияния и му изпратих доста информация. Представянето му за Шнитер даже беше публикуване в списание. Сега смята да идва тук да се запознаем и да му показвам. По света това се знае и се цени, тука не толкова.

Има ли светлина в тунела?

Светлина в тунела няма. След строителния бум в последните 15 години вече загубих всякаква надежда. Като гледам как, къде и какво се строи, как се промени облика на града и какъв е основният мотив на всяко нещо, което се прави, ми става тъжно. На мястото на една малка къщичка с голям двор се построява кооперация, която заема цялото пространство на двора, защото ,ако можеха, и на улицата щяха да я изнесат да стърчи. Ако къщата е била на два етажа, то тази кооперация се прави на осем и така вътре се поместват осем пъти повече хора. Естествено, нито инфраструктурата е съобразена с това, а после се чудим защо канализацията ни не върши работа. Всеки гледа да прибере парите, а после, каквото ще да става. Имам приятели архитекти и строители и непрекъснато ги критикувам какво правят. Понякога има дизайнерски постижения, но като общ замисъл и качество – не. Нито една сграда на Шнитер не е паднала при земетресение. Строял е с оглед, че трябва да бъде така, както трябва. Не е пестял от материали и не е крадял от тях. Не си е построил дори своя къща, а е умрял под наем.