Писател и художник свързаха този и онзи свят с нежен стих
Писателят Недялко Славов посвети изключително нежно и красиво стихотворение на покойния Кольо Карамфилов. Деко пусна творбата си САМОЛЕТ в социалната мрежа и буквално я разтопи. Думите сякаш свързват двата свята- този и онзи, горния. Няма какво повече да се каже или напише, просто прочетете стиха:
САМОЛЕТ
На К.Карамфилов
Ти искаш да изпиеш тоя свят
със жадни грамадански глътки
да бъдеш Хектор да спасяваш всички Трои
да възкресяваш всички Мъртви
като свои
Вървим през тоя ненаситен град
погълнал като Зевс децата си тепета
И си говорим пак за бавна смърт
И си говорим пак за бившите момчета
– А бе такъв актьор! Нима
днес срича сутрешни реклами
– О, да! Получи мат от млада дама
– Тъй къдрокос ! С гръмовния си глас
Почти избранник на небето!
– О, да! Прегазен бе от влака на битието
И колко още със подобна тъмна гибел
Тях няма да ги срешнеш
в некролозите
Това е смърт на малки бавни дози
Монтьорът с бивши пръсти на Шопен
И местните поети с мъртвите си музи
И всички тръгнали за никъде
на място
На тъжната им песничка рефрена зная
“ О, да – ще гаснем все така докрая!
Мушкатото сме пламнало в саксиите
по стълбите по стълбите към Рая. “
Така е тук
Градът изплюска всички луди
погреба всичките мечтатели
и продавачи на балони
и въздухоплаватели
Не викай, няма вече будни
В телата вече няма скок
И днеска властва поглед друг
И този поглед плъзнал е навсякъде
И в него няма Бог
Но да вървим след нашата Ариадна
Защото знаеш как започна
Бе първо обед, после слънцето припадна
По здрач пресичахме градината
На писоара някой бе изписал
“ Изчерпана е пешеходната ни формула “
Допълних пътьом
“ Смърт на гравитацията”
Ти нарисува профила на танца
Ухаеше на цъфнали акации
разминахме се със дузина данъчни
и сто ловци на безпризорни котки
и шест банкера с плюшени походки
секретна бройка тайни полицаи
войниче в гарнизонен отпуск
ловец на пеперуди
група воайори
накрая всички те във края на градинката
настигнаха и сянката й, и блондинката
А ние продължихме
И под небесната беззвездна гара
на сутринта се спряхме пред порутен дом.
Живееше във него старец-гном
с пет вятъра и шест клошара
Ала не беше дом. И с теб го знаехме
Разтвори длани, сякаш го прегърна
и плесна със ръце и го превърна
в храст пълен със врабци през януари
О тоя свят е сън в съня приятелю
Сбор от премигнати реалности
Издава тайната си при ръкуване
И всеки път усмивката е пророкуване
И всеки път започва отначало –
с две пеещи очи с едно летящо тяло