Едва ли има българин, който не знае какъв празник е днес. Ако случайно сте забравили – ще ви припомни. Днес цялата страна празнува 165 години от раждането на Иван Вазово, за когото каквото и определени да дадем, би било бледо и безлично. 

Още в ранна детска възраст децата изучават неговото творчество. Възрожденецът и големият поет е живял в Пловдив, издавал е стиховете си тук и е посвещавал такива на прекрасния ни град. По повод празника, ще ви представим няколко стиха, писани или издавани в града под тепетата, като ще започнем с едноименното: 

ПЛОВДИВ

Въз три хълма горделиво

    Пловдив се възноси

и полето послушливо

    свойта дан му носи.

И Марица бистро, леко

    гърди му прохлажда,

и Балканът отдалеко

    поздрав му проважда.

Следващ в нашия списък е стих, издаден в стихосбирката "Народна и стара песнопойка", която вижда бял свят през 1882 година в Пловдив. Първоначалното заглавие е „Пряпорец и гусла“  и е издадено в Букурещ през 1876 година, но претърпява промени.

БОРЪТ

Там, дето се види Балканът високи

край дола тракийски, на южна страна,

да пуща стремливо плещи си широки,

величествен, страшен и прав кат стена:

там, дето се дига на мрамор основи,

сред хълми зелени, покрити с цветя,

де всичко шумува, играй, песнослови:

зефир, водопади, врабчета, листа -

в туй весело място, рай земен прекрасен,

издига се мълком със жълти стени

скит древен и жален кат спомен безгласен

в тез хубости нови на старите дни.

Наокол е шумно. Но в тази ограда

е глухо, безмълвно, всегдашен е сън,

едвам се зачува дотук водопада,

кой пеняст гръмливо бухти си навън.

А в този скит спокоен, скит стар християнски,

над черквица ниска със вехти светий

се бор възвишава на ствол великански

и върха си черни във облаци крий.

Кат кедър вековен в Ливанска пустиня

разперил е клони, потънал в мечти

свещени и тайни. На стара светиня,

на гробове неми той сянка държи.

Монах белобради, старик стогодишни

го помнят се толък, се толък голям,

нито пък са чули от хора предишни

кога му е корен забоден бил там.

И може би тоя гигантин вековни

на бившата сяйност свидетел да е

и случки големи той още да помни,

които в живота си дълги виде...

И тъй той живей тук години безчетни

със бури и хали в неспирна борба

и мразове зимни, и пекове летни

минуват безследно над горда глава.

Но в тая му пора, де всяк се дивеше

на негова хубост и височина,

понеже и той сам от тоя свят беше,

то общата участ, уви го стигна.

В нощ тъмна и мрачна внезапно се чува

от горски усои гръмовен, див глас

и хала ужасна завя, залудува

с нечувана ярост и гняв дотогаз.

Долините жално ехтяха, пищяха,

пищяха полята в бурлиавата нощ,

Балкан се тресеше, горите ревяха...

И всичко поваля стихийната мощ.

Кат винаги борът сърдит, непокорен

се бореше храбро с туй страшно духло

и в тоз бой отчаен, изкъртен от корен,

с шум грозен простира гигантско тело.

Падна веч! И как е величествен, жален,

прострян на земята столетния бор!

До снощи той беше тъй горд и начален,

чело му летеше към синий простор.

Тогава утихна веявица люта,

гиганта надменни кат с трепет срази

и пълна от почит към жертва прочута

та място отстъпи на скръб и сълзи.

Третият стих е с подзаглавие „В началото бе слово“ и е написан в сами Пловдив през 1885 година.

ХИЛЯДОГОДИШНИНАТА

Въ начал? б? Слово...

Светлината – не триумфа див на силата грубянска,

словото – не громкий спомен на кръвнишката победа –

днес се сбира да празнува светло челядта славянска

и на свойто славно прошло – и грядуще – да погледа;

светлината, що родила духът, мисълта, борбата

и съзнание високо от Пинд до морята немски;

светлината, що разбужда народите, светлината

на Ян Хусовата клада и на хлевът витлеемски!

Радвайте се, о славяни, род убит, ръце прострете,

химни слейте в една песен нова, славна, веспристранна

и грядущата победа в мисълта си възкръсете!

О час хилядогодишен! О славянский мир: осанна!

Македонио! Ти само днес немееш, като чужда!

Твойте гърди се вълнуват, но скован ти е язикът.

И посред всеобщий празник твоят образ скръб възбужда,

като кърваво разпятье, де издъхва мъченикът!

И без да изпадаме в излишни копирания на стихотворенията, ще завършим с: „Раждането се празнува, а не смъртта“.