Едва ли има българин, който не знае какъв празник е днес. Ако случайно сте забравили – ще ви припомни. Днес цялата страна празнува 165 години от раждането на Иван Вазово, за когото каквото и определени да дадем, би било бледо и безлично.
Още в ранна детска възраст децата изучават неговото творчество. Възрожденецът и големият поет е живял в Пловдив, издавал е стиховете си тук и е посвещавал такива на прекрасния ни град. По повод празника, ще ви представим няколко стиха, писани или издавани в града под тепетата, като ще започнем с едноименното:
ПЛОВДИВ
Въз три хълма горделиво
Пловдив се възноси
и полето послушливо
свойта дан му носи.
И Марица бистро, леко
гърди му прохлажда,
и Балканът отдалеко
поздрав му проважда.
Следващ в нашия списък е стих, издаден в стихосбирката "Народна и стара песнопойка", която вижда бял свят през 1882 година в Пловдив. Първоначалното заглавие е „Пряпорец и гусла“ и е издадено в Букурещ през 1876 година, но претърпява промени.
БОРЪТ
Там, дето се види Балканът високи
край дола тракийски, на южна страна,
да пуща стремливо плещи си широки,
величествен, страшен и прав кат стена:
там, дето се дига на мрамор основи,
сред хълми зелени, покрити с цветя,
де всичко шумува, играй, песнослови:
зефир, водопади, врабчета, листа -
в туй весело място, рай земен прекрасен,
издига се мълком със жълти стени
скит древен и жален кат спомен безгласен
в тез хубости нови на старите дни.
Наокол е шумно. Но в тази ограда
е глухо, безмълвно, всегдашен е сън,
едвам се зачува дотук водопада,
кой пеняст гръмливо бухти си навън.
А в този скит спокоен, скит стар християнски,
над черквица ниска със вехти светий
се бор възвишава на ствол великански
и върха си черни във облаци крий.
Кат кедър вековен в Ливанска пустиня
разперил е клони, потънал в мечти
свещени и тайни. На стара светиня,
на гробове неми той сянка държи.
Монах белобради, старик стогодишни
го помнят се толък, се толък голям,
нито пък са чули от хора предишни
кога му е корен забоден бил там.
И може би тоя гигантин вековни
на бившата сяйност свидетел да е
и случки големи той още да помни,
които в живота си дълги виде...
И тъй той живей тук години безчетни
със бури и хали в неспирна борба
и мразове зимни, и пекове летни
минуват безследно над горда глава.
Но в тая му пора, де всяк се дивеше
на негова хубост и височина,
понеже и той сам от тоя свят беше,
то общата участ, уви го стигна.
В нощ тъмна и мрачна внезапно се чува
от горски усои гръмовен, див глас
и хала ужасна завя, залудува
с нечувана ярост и гняв дотогаз.
Долините жално ехтяха, пищяха,
пищяха полята в бурлиавата нощ,
Балкан се тресеше, горите ревяха...
И всичко поваля стихийната мощ.
Кат винаги борът сърдит, непокорен
се бореше храбро с туй страшно духло
и в тоз бой отчаен, изкъртен от корен,
с шум грозен простира гигантско тело.
Падна веч! И как е величествен, жален,
прострян на земята столетния бор!
До снощи той беше тъй горд и начален,
чело му летеше към синий простор.
Тогава утихна веявица люта,
гиганта надменни кат с трепет срази
и пълна от почит към жертва прочута
та място отстъпи на скръб и сълзи.
Третият стих е с подзаглавие „В началото бе слово“ и е написан в сами Пловдив през 1885 година.
ХИЛЯДОГОДИШНИНАТА
Въ начал? б? Слово...
Светлината – не триумфа див на силата грубянска,
словото – не громкий спомен на кръвнишката победа –
днес се сбира да празнува светло челядта славянска
и на свойто славно прошло – и грядуще – да погледа;
светлината, що родила духът, мисълта, борбата
и съзнание високо от Пинд до морята немски;
светлината, що разбужда народите, светлината
на Ян Хусовата клада и на хлевът витлеемски!
Радвайте се, о славяни, род убит, ръце прострете,
химни слейте в една песен нова, славна, веспристранна
и грядущата победа в мисълта си възкръсете!
О час хилядогодишен! О славянский мир: осанна!
Македонио! Ти само днес немееш, като чужда!
Твойте гърди се вълнуват, но скован ти е язикът.
И посред всеобщий празник твоят образ скръб възбужда,
като кърваво разпятье, де издъхва мъченикът!
И без да изпадаме в излишни копирания на стихотворенията, ще завършим с: „Раждането се празнува, а не смъртта“.
