България изобилства от традиции и суеверия, които все още се спазват в някои райони на страната ни. Други са отдавна заровени. Българската народна култура е толкова пъстра и богата, че е достойна за възхищение. В този ред на мисли, с тази статия отдаваме уважение към най-впечатляващите български традиции, които не трябва да изчезват и да се изгубят в миналото. 

Архангеловден

Архангел Михаил е един от седемте светци, заобикалящи Господ. Когато земята била разпределена помежду им, на него се паднали мъртвите души или поне в това вярваме на Балканите. В съботата преди празника се прави Архангелска задушница. Приготвя се специален обреден хляб, наричан Рангелово блюдо. Най-старият член на семейството го разчупва на кръст и изрича думите: „Свети Архангеле, Свети Никола и вси светци, помагайте ни, почитаме ви и сечем колач да се роди мъж до тавана!“ Върху му се изсипва вино от пръстена паница, а домакинята събира с шепи виното и го пръска навсякъде из дома. 

Баба Марта

1-ви Март е свързан с идването на пролетта и всичко, което носи тя след себе си. Митичните вярвания за Баба Марта са, че тя е сестра на Голям сечко (Януари) и Малък сечко (Февруари). Тя е ту добра и жизнерадостна, ту люта и сурова като братята си. Не обича възрастните жени, затова обредните действия на празниците й се извършват само от млади девойки и деца. Най-силният символ на месеца е червено-бялата мартеница, чиято легенда се появява през 30-те години на 20 век и свързва мартениците с прабългарите. В древността, червеният цвят е означавал Богинята (раждането и смъртта), а белият – нейният Син (Слънцето, отвъдния живот, вечността). 

Боренето с яйца на Великден

В нашата родина традицията повелява яйцата да се боядисат на Велики четвъртък или Велика събота, като броят им зависи от членовете на семейството. Първото се оцветява винаги в червено от най-възрастната жена. Докато то е още топло и прясно боядисано, тя рисува кръстен знак на челата на децата, за да бъдат здрави. Преди съвременните бои са се използвали отвари от билки и ядки. С отвара от брош се получавала червена багра, от смрадлика – оранжева, зелено – от коприва, жълто – от орехи и кори от ябълка или отвара от стар кромид лук. Обредната пита е задължителна за празника. Тя е най-често в кръгла форма с плетеница о тесто върху си, а в средата се слага червено яйце. 

Бъдник

Бъдникът е отсечен ствол от дъбово, брястово или крушево дърво, което според традициите на православните християни в България, трябва да се постави в огнището или камината и да гори през нощта на тържествената трапеза на Бъдни вечер. Вярването е, че светлината и топлината от бъдника символизират не само раждането на новото Слънце и Иисус Христос, но те са причина на празничната трапеза да гостуват мъртвите предци и самата Божия Майка, за която се нарича и първия къшей при разчупването на празничния обреден хляб. Когато бъдникът бива отсечен, той се носи на рамо до къщата, за да не докосва земята, след което бива миросан. За целта се пробива дупка, в която се слага зехтин, вино и тамян, запушва се и се увива в ленено платно. До запалването му, ритуалът е обвързан с песни. На следващата сутрин (Коледа) бъдникът се гаси с вино, а от неизгорелите части се правят кръстчета или се вграждат в ралото като символ на селския труд и плодородието. 

Вълчи празници

Вълчите празници е период от 3, 5, 7, 9 или 10 дни, в който се почитат вълците. Най-често дните се доближават до есенно-зимните празници, в близост до Архангеловден, но в различните региони се почита по различно време. На места за покровител на зверовете се счита Св. Мина. Широко разпространено е схващането, че най-опасният ден от тези празници е последният. Той е наричан Куцулан, на името на най-опасния вълк, единака, приеман като митичния водач на глутницата, но не върви с нея. По време на празниците думата „вълк“ е табу. Забраните, които се спазват са свързани най-вече с домакинската работа на жените — те не бива да работят с вълна, с остри предмети, тъй като са оприличавани на вълчи зъби. Ножиците не се отварят, за да бъдат затворени челюстите на вълка. В навечерието на празника те се връзват здраво и се скриват, за да не бъдат открити случайно от някое дете, което да ги отвори. Не трябва да се изработват и дрехи, защото опасните животни ще те нападнат. На някои места в България жените мажат с кал около огнището и при вратата, както и вратите на кошарите и оборите, като отправят заклинание за замазването на очите и устата на вълка. В Пловдивско жените отиват зад кошарата и там със затворени очи зашиват предната и задната пола на ризите си. 

Гонене на змей

Според народните вярвания, когато настъпи продължителна суша, за чието прекратяване не помагат обичайните обреди за предизвикване на дъжд като молебени, Пеперуда и Герман, тогава се пристъпва към гонене на змей, който е заселник и е недоброжелателен. Селският глашатай обикаля цялото село и чрез викове съобщава за извършването на обреда. В точния момент хората оставят вратите на къщите си широко отворени, за да могат гончиите да проникнат навсякъде, тъй като според вярването змеят може да се намира някъде в къщата, зимника, дворните постройки или някъде по двора, плетищата или пътеките из селото. По този начин се предупреждават и младите моми, булките и жените да се скрият, защото подгоненият змей може да грабне някоя от тях.  Участниците в прогонването на змея са млади момци, ергени или женени мъже, задължително едри и силни физически. Никой от останалите членове на общността не бива да знае кои са участниците в гоненето, защото тогава змеят нямало да може да бъде изгонен. Около полунощ гончиите, съвсем голи, без никакви дрехи или обувки, тръгват из селото въоръжени с дебели тояги. Ако селото е малко вървят заедно, ако е голямо – се разделят на няколко групи. Влизат във всеки двор и ръчкат с тоягите по всеки един кът от къщата, където може да се е скрил змеят. По време на процеса се спазва пълно мълчание. След като се обиколи цялото село, участниците отиват на реката, измиват се, обличат се и на зазоряване се прибират у дома. С това обредът се счита за приключен и се вярва, че змеят е прогонен и скоро ще завали дъжд. 

Жив огън

Обичаят Жив огън се нарича още Нов огън или Млад огън. Той се провежда когато трябва да се поднови огънят в домашните огнища и когато в селището се появи епидемия по хората или животните. Новият огън се запалва от триенето на сухи дървета. За запалването му са нужни три парчета дърво, две от които се забиват отвесно в земята, а третото се поставя напречно, пъхнато в предварително издълбани в тях дупки. Върху напречното дърво се намотава въже, така че когато двата му края се опъват, дървото да може да се върти около оста си, като се трие в двата си края в отвесно забитите в земята дървета. Двама мъже хващат двата края на въжето и след усилено дърпане, вследствие на триенето дърветата се запалват. Според вярването, дърветата, необходими за запалването на Нов огън трябва да са липови. Хубаво е отвесните дървета да са „близнаци“ и да са съхнали три години. Изпълнителите на обреда трябва да са млади мъже, по възможност близнаци, а ако такива няма да са братя. 

Нестинарски танци

Нестинарството е древен езически култ, при който извършващите го след изпадане в транс танцуват боси върху жарава въглени. Това е един от най-архаичните български обичаи. Днес е съхранен само в няколко странджански села.  Традицията повелява нестинарите да танцуват във вечерта на Св. св. Константин и Елена. Въпреки че нестинарите играят върху жаравата с икона на Св. св. Константин и Елена, обичаят от християнска гледна точка е откровен демонизъм и е осъден като такъв от Църквата. Представлява танц с боси нозе върху жарава, след който нямат никакви наранявания. Още през деня се провежда шествие с икони, облечени в червен плат, обшит със стари сребърни жълтици и цветя. Иконите се носят към аязмото на св. Константин от трима юноши, след което се провежда ритуално измиване на дръжките им. Привечер епитропа и нестинарите отиват в параклиса св. св. Константин и Елена, вдишват тамяновия дим и се молят пред иконите. След като се свечери, пред параклиса идват всички хора от селото, както и музикантите – гайдар и тъпанджия. Изпълняват три специални мелодии в точно определено време. Първата се изпълнява по време на предвижването от параклиса до жаравата, втората по време на самото ходене по огъня, а последната се свири накрая, като носи наименованието „Костадинско“ хоро. След като селото е обходено с осветените икони, нестинарите се връщат в параклис и изпадат в транс по време на биенето на тъпана. Понякога от трансът се правят и предсказания. Нестинарството е включено в списъка н ЮНЕСКО като нематериално културно наследство. 

Тричане на кучета

Това е обичай, който цели да се прогони бясът от кучета и хора. Разпространен е бил в няколко области – Добруджа, Пиринско, Странджа, Източни Родопи и Централна България. В някои места ритуалът изчезва отдавна, а през 2011г. премиерът Борисов го определя за варварски. Изпълнява се в Чист понеделник, от „Тодоровата неделя“. Участниците са мъже и в същината си представлява кучето да се люлее с въжета, да се гони от децата с вързана тенекия на опашката, провесване с главата надолу или пиене на отвара от билки. Мненията дали обичаят е опасен и болезнен за животните са много, макар и да се извършва за защита от болести. 

Кръщение Господне

Това е християнски празник, на който се чества кръщението на Иисус Христос в река Йордан. На Богоявление се скача в река, за да се извади хвърления от свещеника кръст. Противно на общоприетото мнение, Православната Църква не забранява изрично жени да участват в ритуала. В този ден завършват Мръсните дни. В навечерието на Йордановден се приготвя третата (последна) Коледна Вечеря. На трапезата се слагат само постни ястия: боб, варено зеле или сарми, орехи, хляб, но не от чисто пшенично брашно, а смесено с просено. Запалва се и недогорялата от втората коледна вечер свещ. Според поверието, в нощта срещу Йордановден, небето се разтваря. Ако някой го види, всичко, което пожелае ще се сбъдне. На сутринта идва ред за хвърлянето на кръста в реката. Който го извади ще бъде щастлив и здрав. Вярва се, че ако кръстът замръзне, годината ще бъде здрава и плодовита. Там, където е хвърлен кръстът, болните се изкъпват, за да оздравеят.

Кукери

Кукерите са карнавални фигури. Мъже, предрешени като зверове или чудовища, с маски на главите, с чанове на пояса и с кожуси с козината навън. На първи януари – Нова година – по традиция се организира кукерски събор. Млади и стари се обличат в народни носии, маскират се и започват да гонят злите духове. Кукерските игри и обичаи се изпълняват само от мъже, главно ергени. Всяка кукерска дружина си има водач, който единствен е женен мъж. Чрез кукерските игри се цели да се изгонят злите духове и орисници, така че да има богата реколта през следващата стопанска година. Първият обреден момент в кукерския обичай е обхождането на всички домове с пожелания за здраве, плодородие и благополучие, при което се събират подаръци от стопаните. Във всеки дом кукерите изпълняват различни битови и комични сцени. Накрая, на селския мегдан, кукерите играят буйни танци, като раздрънкват силно окачените по тях звънци. Вторият основен момент е обредното заораване и засяване, където централна фигура е царят. Обикновено се избира най-личният стопанин, с първо мъжко дете или баща на близнаци, за да бъде плодородна годината. За „царя“ може да бъде сложена трапеза на селския мегдан, на която той хапва три залъка, отпива вино и нарича за здраве, берекет и плодовитост. След това подкарва впрегнатите в ралото кукери, изорава три бразди в кръг и ги засява. Кукерите символично убиват царя с носеното оръжие – кросно. Маските се правят най-често от дърво. Върху тях се налепят разноцветни конци, лепят се парченца разноцветни платове, огледала, лъскави пайети. Трябва да са възможно най-страшни и грозни, за да изгонят духовете. За най-старинни се смятат тези, които изобразяват козел, овен и бик.