Съвременният човек е станал толкова циничен, че дори не се респектира от смъртта. Той по-скоро иска да я изучи, да сключи някаква сделка с нея, казва режисьорът

Театралът обръща мита Орфей и Евридика в новия си спектакъл- нимфата сама решава да остане в безвремието на долната земя, защото май не й се бърза горе вече

Сцената в театъра е като сърцето на човек. Сега ние се опитваме се да живеем в неживото, казва за въглените в Драмата Мурджев

Режисьорът Стайко Мурджев започна пореден проект в театъра. Той поставя пиесата на Сара Рул „Евридика” на пловдивска сцена. Драмата е завладяна от историята на Орфей и Евридика, от древногръцката митология, от силата на любовта и смъртта. Очаква се премиерата да е около Коледа. Репетициите вървят в меко казано странни часове, заради опушените и овъглени проблеми на театъра от вече повече от година, но това май още повече нахъсва Стайко Мурджев и екипа, който е подбрал.  Режисьорът за митовете, за днешните легенди, за обичта и долното царство пред КАПАНА.БГ.

Защо се спря точно на тази пиеса, точно на този текст?
Много отдавна ме интересува митът за Орфей и Евридика. Интересува ме конструкцията на този  мит, конструкция на историята. За какво е този мит въобще. Юнг казва, че митологията е прабабата на науката. Какво изучава този мит, това ми бе интересно още от тийнейджър. А пък и ние по нашите си родни краища сме много заредени с този мит. Той се превърнал в мейнстрийм. Има ресторанти, които се казват Орфей и улици, които се казват Евридика. В същия момент не съм сигурен, че се гмуркаме в този мит, че всеки може да влезе в него, че всеки разбира генезиса му, откъде тръгва и какво е въобще, каква е същината му. Мисля си, че това е нещо много интересно като тема, като история, ако щеш дори като приказка.

Кое от този мит ни се губи днес, на фона на картинката извън театъра? Отношението към любовта, към смъртта…
Това което нас, мен и актьорите, ни интересува през този мит, в никакъв случай не е смъртта. А по-скоро смяната на форма на живеене. Това, което правим, е по-скоро съвременна, модерна приказка за любовта и за другия свят, живеенето в другия свят. Опитваме се да направим аналогия между Евридика и Алиса в страната на чудесата, а не толкова Евридика като нифмата горе и нифмата в царството на мъртвите. Разглеждаме смъртта като някакъв свят на чудесата, в който всичко е наопаки, всичко е различно, всичко е цветно и Евридика по-скоро се удивлява на всичко това, а не е тъжна, уплашена. Опитваме се да разкажем историята през интелигентното съвременно чувство за хумор, а не се преправяме в страшни и статични. Колкото до това какво ни убягва и какво ни липсва, не знам. Всъщност този въпрос е трамплинът към това, което правим. Защото се опитваме да разкажем историята на едни съвременни хора в контекста на мита. Една съвременна Евридика, един съвременен Орфей, с таблета и айфона, които попадат обаче в условията на мита. Те слизат долу и едни камъни казват на Евридика, че трябва да се държи като в мита. А тя отговаря: Защо? На мен по-скоро ми е интересно, отколкото ми е страшно. Съвременният човек е станал толкова циничен, че дори не се респектира от смъртта. Той по-скоро иска да я изучи, да се запознае с нея, ако може да сключи някаква сделка с нея, вместо да се респектира и да пада на колене пред нея, както е било при древните. Това ме интересува- сблъсъкът на съвременния човек с митологичния контекст. И мисля, че Пловдив е много добър декор за това. Зареждам се всеки ден за тази история само като вървя по улиците, защото съм съвременен човек поставен в красиви руини.

Мислиш ли, че съвременният човек може да обича така, както човека в древността, като Орфей и Евридика от мита?
Да, категорично. Сигурен съм, че каквато и да е формата, каквито и актьори да я играят, в която и година да се случва, в която и точка на земята да става това, митът е универсална история, която може да се свърже с всекиго реално. Той говори за универсални топоси. Говори за любовта. Както се казва в Библията, тя не може да бъде унищожена, прекрачена, тя е там. Реално смърт и любов- те са по един и същи начин респектиращи. Сега, какво е нашето отношение  към любовта, е друг въпрос. Дали тя се променя или не? Не, тя не се променя! Мисля си, че съвременният човек може да обича, както в мита. Мисля си, че може да е способен на тази архетипна любов, просто формата е друга.

Липсват ли съвременни митове и легенди?
Мисля, че ние ги живеем. Ние ги съставяме…

Остава ли ни време?
Всъщност мисля, че това е митът и легендата за нас. Едни хора, които нямат време. Хората без време! Може би така ще ни описват след векове. Хората, които нямаха време.

Нямаме време дори да се замислим за смъртта и да се респектираме от нея, нали?
Не. И сме малко изненадани, когато тя дойде. Как така, това не беше в правилата, не беше в договора, не ми беше в графика. Имам среща след 20 минути, казваме си. Нашата Евридика е точно такава. Не случайно избрах Луиза Григорова- тя е една от малкото остро съвременни, но в същото време много способни актриси. Въпреки крехката си възраст има много голяма палитра от чисто актьорски качества, а в същото време нейната визия и въобще нейният контекст е остро съвременен. И ми беше интересно как една такава съвременна фигура, заредена с бързането, нямането на време, технологиите, въобще това сгъстено чувстване, попада в този разтеглен долен свят. В долната земя, която е безвремието, има своите правила. И този сблъсък между архаичното и съвременното какво произвежда и кое кое подчинява в крайна сметка…

Успокоява ли се Евридика там, в безвремието?
Ооо, да, толкова се успокоява, че даже не и се и тръгва от там. Но това е нашата гледна точка на нещата. Тук ние леко преправяме мита. Имаме някаква свръх интерпретация, която в крайна си точка е различна от мита. При нас Евридика решава сама да остане в долното царство на безвремието.  Тук не е както в мита- Орфей не се обръща, защото не издържа от съмнение, а по-скоро тя прави така, че той да се обърне и тя да остане долу. Някак си не й се връща горе. Не й се бърза май вече.

Отново залагаш на млад екип и очевидно ще продължаваш да го правиш. Как откриваш хората?
Не знам, много е странно. Правенето на театър е като правенето на секс- трябва да имате химия помежду си. Имам някаква чудновата интуиция за актьора. Не знам как ги откривам и набелязвам. Нямам шаблон- висок, слаб, твърде женствен или мъжествен. Има някаква интуиция и слава на Бога тя никога не ме е предала в избора на екип. Много държа на това да създам свой екип около себе си и затова не просто използвам актьор за този проект, а някак си се опитвам да направя един кръг от съмишленици, в който ние да изградим заедно един общ театрален език, който да ползваме после в този, този, този проект.

Това, което се случва в театъра в последната година доколко пречи на самия процес? Говоря за въглените на голямата сцена…
Пречи, много пречи. Естествено, че се опитваме да оцеляваме въпреки създалата се ситуация. Но наистина е много трудно. Всеки ден се събираме, правим някакви безумни графици, всичко е супер динамично. Защото си нямаме къщичката, в която да си живеем, а ползваме чужда, която си има своите графици. Изключително е! Даже в един момент се питаш- за какво съм тук, да правя графици или да правя театър. Надявам се тази ситуация да се разреши скоро, защото е много е трудно. Заради невъзможността да съставиш нормален график за репетиции ни се налага понякога да репетираме от 20ч. до един през нощта. Аз винаги съм си представял сцената на един театър като сърцето на човек. Всичко, което работи в нашия организъм, е около сърцето. И когато него го няма, се опитваме да обитаваме нещо неживо. Опитваме се да живеем в неживото. Колкото по-бързо се възстанови сцената толкова по-бързо ще започнем да туптим с пълна сила, да живеем наново.