Художникът Румен Нечев представя изложба „Вотив II” в галерия „Дяков“. Експозицията е посветена на хилядолетни човешки традиции, духовни послания, но и на значими постижения в изкуството. Диалогът в изложбата тече в разнообразни посоки, картините са така подредени, че разговарят едни с други.
Може би да започнем от там, че скоро сподели в социалната мрежа Фейсбук, че те интересува повече вечността, отколкото модерността. Как се отнася това към точно тези творби в галерията?
Най-пряко. Ако трябва да го разнищим като естетическа позиция, модерността винаги е свързана повече с ефимерните неща, с това, което на деня е важно. Вечността има друга амбиция – да се бори с времето и да пренася с времето разни стойности. И понеже тук става въпрос за вотиви, аз ги свързвам с вечното, тъй като историята на вотива е предхристянската – 3, 4 век преди Хр. и още във Варненския халколитен некропол са открити най-старите вотиви - две фигури на животни. Вотивът е посредникът между човека и Бога. А разговорът с Бога е винаги много труден, според мен. Защото на практика такъв разговор няма, той е монолог. Но ето -вотивите като сребърни фигури имат тази цел – в тях има закодирани желания, надежди. Те са представлявали оброчни фигурки и човек чрез тях пожелава разни неща. Най-странното е, че този диалог е хилядолетен, някога е бил в основата на цивилизацията, сега е изтласкан от модернизма. Затова смятам, че модерното не ми е толкова интересно. Доста знам и доста съм живял в сменящи се естетически среди, в които става ясно, че днес едно се харесва и е хубаво, след само десет години се оказва, че другото е много по-хубаво и най-хубаво, като се стига до една почти безсмислена игра с модернизма. Затова вече все по-малко ме интересува модерното за сметка на вечното.
Освен картини в изложбата представям и керамика, която е по-скоро инсталационна, ако мерим с днешните мерки. Там разговорът по друг начин се състои. Хубавото на керамиката е, че тя в себе си съдържа основните на света. Някога древните са разбирали света като водата, огъня, земята и въздуха. Това го има в керамиката. Земя, която се изпича, чрез огън, която се моделира, в която има вода и т.н.. Керамиката като материал носи елементите, от които е съставен нашия свят.
Кажете ни повече за графичната работа със стихове в изложбата?
Тя е в експозицията, тъй като там има един много делничен прочит на божественото, на идеалното. Има простичко обръщане към обикновените работи. Всеки един от редовете и пасажите са илюстрирани с отделен образ. Стихотворението е на поетеса от Казанлък – Женя Димова, която има великолепен поетически език и аз го ползвам с нейно разрешение.
Възможно ли е да възприемем изложбата така, както често стихосбирките, например, са разделени на различни цикли?
Да, аз обичам да структурирам по този начин. Всеки знае…, започваш една идея, която уж много ти е ясна. Изведнъж се оказва, че идеята изчезва. Самата технология те изпраща в неочаквани посоки и места. Искаш да нарисуваш кон, то излиза Пегас, започваш за други такива фигури да мислиш и това всъщност е един дълъг работен процес, в който края винаги се отмества и никога не го достигаш.
За тази изложба може ли да кажем кое е било в началото и кое в края?
Цикълът не е затворен. Имам още няколко големи графични работи, които са 80 на 1‘30, но няма как да ги покажа в момента, тъй като е такова самото пространство. Но отделните серии мисля, че добре се четат. Те са естетически близки една до друга, но вътре в себе си - доста разнообразни. В тази игра на човек и идея има нещо, което остава като поредица от опити. Ето тези серийни работи са такава поредица от опити. А и няма как да направиш едно нещо два пъти, особено с тези материали, които използвам.
Изложбата се открива на 2 септември от 19 часа в галерия „Дяков“ и може да бъде видяна до 14.09.
Снимки: Димитър Субашев
