Целият свят говори за Уил Смит, но прочетете какво казва той за себе си в единствената си автобиография

Очаквайте „Уил“ на 26 април

Три години Марк Менсън, автор на бестселъра „Тънкото изкуство да не ти пука“, помага на носителя на „Оскар“ и няколко награди „Грами“ да напише книгата, за която Опра Уинфри казва: Това е най-добрата автобиография, която съм чела някога.

Уил Смит е актьор, продуцент и музикант, носител на „Оскар“ и четири награди „Грами“. Разнообразната му кариера обхваща филми, телевизионни сериали и мултиплатинени албуми. Той държи редица боксофис рекорди, сред които и този за най-много последователни филми с печалба 100 милиона долара (осем). Със съпругата си основава „Семейна фондация Уил и Джейда Смит“, която цели подобрение на живота чрез предоставянето на ресурси, които да насърчат инициативи за индивидуално и общо усъвършенстване в сферите на изкуствата и образованието, социално подпомагане, здраве и благосъстояние, както и устойчивост.

Марк Менсън е бестселъров автор на „Тънкото изкуство да не ти пука“ и „Всичко е прецакано“. Книгите му са преведени на повече от 50 езика и продадени в над 12 милиона екземпляра. Неговият сайт markmanson.net е сред най-големите платформи за личностно развитие с над два милиона посетители месечно и половин милион абоната.

Трансформацията на Уил Смит от хлапе от Филаделфия до една от най-известните рап звезди на своето време, а след това и една от най-големите филмови звезди в историята на Холивуд е изключителна сама по себе си. Това обаче е само половината от историята.

Уил Смит се счита за победител в живота – и то напълно основателно: не само че неговият успех е без аналог, но и цялото му семейство се намира на върха на славата. Оказва се обаче, че осем последователни филма, оглавили класациите, 30 млн. продадени албума, десетки награди и стотици милиони долари не са гаранция за щастие. Уил Смит осъзнава, че има да извърви дълъг път.

Тази автобиография е плод на проникновено пътуване към себепознание и равносметка на всичко, което волята може да донесе на човек, както и онова, което му отнема. Написана с помощта на автора на световния бестселър „Тънкото изкуство да не ти пука“ Марк Менсън, „Уил“ е историята на една суперзвезда. Но и на един човек, който съумява да опознае истинската си същност. Малцина могат да си представят напрежението от това да се изявяваш на най-големите световни сцени, но идеята, че често трябва да преживеем голяма промяна, за да израснем като личности, е общовалидна. Съчетанието от дълбока мъдрост и удивителна житейска история поставя книгата, подобно на своя автор, в своя собствена категория.

Откъс

 ***

Стената

Когато бях на единайсет, баща ми реши, че се нуждае от нова фасадна стена на работилницата си. Стената беше голяма: висока около три метра и половина и дълга около шест метра. Старата се ронеше и на него му беше „писнало да я гледа“. Вместо да наеме майстор или строителна фирма обаче, той реши, че задачата е подходяща за мен и по-малкия ми брат, Хари.

Дедио събори старата стена. Спомням си как гледах зейналата дупка с болезнено изумление. Бях напълно сигурен, че там никога повече няма да има стена.

Всеки ден в продължение на близо година двамата с брат ми отивахме до работилницата на баща ни след училище, за да изграждаме стената. Правехме всичко сами. Копаехме основи, бъркахме хоросан и носехме кофите. Все още помня съотношенията: две части цимент, една част пясък, една част вар. Хари боравеше с маркуча. Бъркахме хоросана с лопати на тротоара, след което пълнехме кофи по седем литра и половина и започвахме да редим тухли. Не използвахме нито арматура, нито кофраж, само нивелир с водна либела.

Ако разбирате поне малко от строителство, знаете, че не се прави така. С ръка на сърцето можем да го наречем принудителен труд. В наши дни просто бихме подали сигнал до Агенцията за закрила на детето. Този начин на работа е бавен и ненужно времеемък, а това, което две деца свършиха за близо година, би отнело не повече от два дни на бригада от възрастни мъже.

Двамата с брат ми работехме през уикендите, по празниците и през ваканциите. Трудихме се цяло лято. В това нямаше нищо необичайно. Баща ми никога не почиваше, значи и ние нямахме право на почивка. Спомням си как неведнъж съм гледал дупката в пълно отчаяние. Не вярвах, че някога ще я запълним. В съзнанието ми тя бе станала безкрайна. Сякаш строяхме Великата стена на Западна Филаделфия – милиарди червени тухли, които се простираха безкрай към далечното нищо. Бях сигурен, че ще бъркам бетон и ще мъкна кофи, докато остарея и умра. Просто бях убеден в това.

Но Дедио не ни позволяваше да спрем. Всеки ден трябваше да сме на линия, да бъркаме бетон, да носим кофи, да редим тухли. Нямаше значение дали вали или е адска жега, дали съм ядосан или тъжен, дали съм болен или имам контролно на следващия ден – никакви извинения не минаваха. Двамата с брат ми се опитвахме да се оплакваме и да протестираме, но Дедио не се трогваше; бяхме хванати в капан. Стената беше константа, постоянна величина. Сезоните се сменяха, приятелите идваха и си отиваха, учителите се пенсионираха, но стената оставаше. Тя беше вечна.

Един ден двамата с Хари бяхме в особено лошо настроение. Тътрехме се и мърморехме, че едно нещо е невъзможно, а друго – нелепо.

– Защо изобщо строим стена? Няма как да стане. Никога няма да я завършим.

Дедио ни чу, остави инструментите си и дойде до мястото, където ние стояхме и хленчехме. Той измъкна тухлата от ръката ми и я задържа пред погледите ни.

– Спрете да мислите за проклетата стена! – каза той. – Няма стена. Има само тухли. Вашата задача е да положите тази тухла безупречно. След което да вземете друга тухла. И да положите и нея безупречно. После следващата. Не се безпокойте за стената. Мислете само за тухлата в ръката си.

Той се върна в работилницата. Двамата с Хари се спогледахме, поклатихме глави – Този човек не е добре – и отново се заехме да бъркаме хоросан.

Научих някои от най-важните уроци в живота си пряко волята си. Противях им се, отричах ги, но в крайна сметка бях принуден да призная тежестта на истината в тях. Тухлената стена на баща ми беше един от тези уроци.

Дните се нижеха и колкото и да не ми се искаше да го призная, започвах да разбирам какво има предвид. Когато мислех за стената, задачата ми се струваше невъзможна. Неизпълнима. Когато се съсредоточавах върху една тухла обаче, беше лесно – знаех, че мога да положа добре тази проклета тухла...

Седмиците минаваха, тухлите се трупаха, а дупката стана малко по-малка. Започвах да разбирам, че разликата между задачата, която смяташ за невъзможна, и задачата, която ти се струва изпълнима, е само въпрос на гледна точка. За стената ли мислиш? Или за тухлата? Независимо дали изкарвах високи оценки на тестовете за прием в колеж, дали пробивах като една от първите световни хип-хоп звезди или градях една от най-успешните кариери в историята на Холивуд, във всички случаи целите, които на пръв поглед бяха нереално високи, можеха да се сведат до сбор от отделни, изпълними задачи – непреодолими стени, съставени от голям брой тухли, които трябва да бъдат положени една по една.

През цялата си кариера съм бил напълно непоклатим. Работната ми етика е безкомпромисна. А тайната на успеха ми е колкото скучна, толкова и предвидима: ставаш и полагаш следващата тухла. Ядосан си? Положи нова тухла. Неуспешна премиера? Положи нова тухла. Продажбите на албума ти падат? Стани и положи нова тухла. Бракът ти се разпада? Положи нова тухла.

През последните трийсет години и аз като всички хора съм преживял провали, загуби, унижения, развод и смърт. Получавал съм смъртни заплахи, губил съм пари, личното ми пространство е било нарушавано, семейството ми се разпадна – и въпреки това всеки ден ставах, бърках бетон и полагах нова тухла. През каквото и да преминаваш, следващата тухла винаги стои пред теб и чака да я положиш. Единственият въпрос е: ще го направиш ли?

Чувал съм да казват, че характерът на детето се влияе от значението на името му. Е, баща ми ми е дал моето име, дал ми е своето име, а също и най-важното ми качество в живота: способността да устоявам пред трудностите.

Даде ми воля*.

*Will (англ.) – воля. – Б. пр.

Беше студен, мрачен ден, близо година, след като двамата с брат ми бяхме започнали работа. По това време стената до такава степен се бе превърнала в част от живота ми, че мисълта за завършването ѝ ми се струваше като халюцинация. Сякаш ако някога наистина я завършехме, зад нея злокобно щеше да зейне друга дупка, която трябва да бъде запълнена веднага. В онази хладна септемврийска утрин обаче забъркахме последния бетон, напълнихме последната кофа и положихме последната тухла.

Дедио гледаше как полагаме последните тухли. Стоеше мълчаливо с цигара в ръка и се възхищаваше на работата ни. Двамата с Хари положихме и подравнихме последната тухла, след което настъпи тишина. Хари сви рамене – А сега какво? Да скачаме ли, да се радваме ли, да празнуваме ли? Плахо отстъпихме назад и застанахме от двете страни на Дедио.

Тримата се взирахме в новата стена.

Дедио хвърли цигарата си на земята, стъпка фаса, издиша дима и без да откъсва поглед от стената, каза:

– Никога не ми казвайте, че има нещо, което не можете да направите.

После влезе в работилницата и се захвана със задачите си.