Мечтателите винаги са нещастни,защото не могат да оценят мига, смята младата поетеса
Приятелка я съветва, че е по-добре стиховете ѝ да стоят непродадени в книжарницата, от колкото просто да пълнят тетрадките й
Нина е едно от лицата, които щом видим по улицата,се усмихваме. Абитуриентка тази година, тя завещава на всички ни първата си стихосбирка "Жар-птица". Седнеш ли да си говориш с нея или да четеш поезията ѝ, по нищо не би могъл да разбереш крехката ѝ възраст, но както казват - не годините са важни, а насъбраният опит. Младата поетеса застана пред Аня Петрова, за да разкаже за КАПАНА.БГ какво я вдъхновява, защо макар и заминаването си в Англия, иска да се върне в България и какво му трябва на човек, за да е позитивен.
Кога започна да пишеш и защо?
Спомням си, че в училище началната ми учителка много често ни даваше да пишем разкази за домашно. Всички деца се оплакваха от това ,но аз нямах търпение да се прибера вкъщи и да започна да си измислям истории.Моите разкази винаги бяха много дълги и увлекателни и госпожата ме канеше да ги прочета пред черната дъска.Когато приключех с четенето,моите съученици ми ръкопляскаха,може би не толкова впечатлени от самата история,колкото от обема,защото за един второкласник бе необичайно да пише с удоволствие по двайсетина страници.Тогава пишех, защото един вътрешен тласък ме караше да изобразявам идеите си чрез думи.Сега правя същото,но освен идеи прибавям опит,чувства,задълбочаване във философската страна на живота.
Какво те вдъхновява сега?
Може би е малко разочароващо да го призная, но в момента не изпитвам никакво вдъхновение. Когато човек издаде книга, в него се поражда усещането, че всички чувства, които е изпитвал, са вече излети и му трябва време преди да събере нови такива. Чувствам се чиста и празна от към чувства,защото всяко безпътно усещане вече е намерило своето кътче в страниците на книгата ми.Това, което ме вдъхновяваше, бяха насъбралите се в мен емоции– положителни или отрицателни. Те често бяха свързани с любов и болка. Просто знаех, че моят начин да обуздая душата си,е да напиша нещо,с което да се освободя от бушуващите в нея страсти. Както казвам в едно мое стихотворение - „Да пиша стихове е моят начин да се моля“.
Как пишеш?
Нямам точно определено време за писане,но винаги ми е гузно, когато се събудя посреднощ и в просъницата си създавам художествени текстове.Тогава толкова ми се спи, че нямам енергия да стана и да ги напиша. Така много стихове и разкази са си заминали от съзнанието ми, преди да бъдат изразени в тетрадката. Понякога започвам да пиша, просто защото ми е скучно. Започвайки да решавам задачи по математика,например,ми се е случвало да пропиша от отегчение.Знаете,че поетите рядко са влюбени в числата.Пиша на ръка и винаги си нося тефтер със себе си, за да може ако нещо ми хрумне, да го надраскам веднага. Не мисля, че един поет трябва да си има определено време за писане. Както казва Тото в една песен- «Любовта никога не идва навреме».Така е и с поезията.Може да си много зает,но ако нещо в теб напира да се прояви във вид на творчество,ти няма как да му го забраниш,освен ако не си жесток към душата си.
Как реши да издадеш стихосбирка?
Това е последната ми година в България, преди да замина да уча в Англия. Родом съм от Батак, но по-голямата част от поезията ми се разви и превърна в стойностно изкуство именно в Пловдив. Стиховете в стихосбирката ми са написани в период от три години, т.е. от 15 до 18 годишна възраст, а при всеки тийнейджър това са доста бурни години. Сега съм в последната година от своето юношество и знам, че това време никога няма да се върне. Исках с тази стихосбирка да изразя благодарността си към всички хора,които са ме дарили с вдъхновяващи емоции. Желаех да оставя нещо красиво от себе си на тях и на родината си. Друга мотивация беше, че хората много рядко си казват, че се обичат, а това е голяма грешка според мен.Стихосбирката „Жар-птица” е посветена на моите родители и тя е моят начин да им кажа,че моята любов към тях е безкрайна,защото те са хората,на които дължа най-ценното нещо,което притежавам-живота си.
Как се чувстваш като млад творец в България?
Осъзнавам, че младите творци в България често остават недооценени и няма голяма публика за тях.Сигурно и тази стихосбирка,като много други,ще е глас в пустинята. Ще предизвика временно внимание, но после ще си остане по книжарниците. Все пак, това не ме обезкуражава, защото в крайна сметка моята главна цел не е да стана известна,а да изразя душата си със смелост и увереност.Както веднъж каза една моя приятелка: „По-добре стиховете ти да стоят непродадени по книжарниците,отколкото да пълнят тетрадките ти.” Аз вярвам,че ще съм си свършила работата в момента,когато някой непознат случайно попадне на моята стихосбирка,отгърне я и си каже”Това съм аз.” Знаейки,че има хора,които се откриват в моята поезия,се чувствам вдъхновена.Ние не сме самостойни и колкото по-често откриваме себе си в мислите на другите,толкова повече се уверяваме,че самотата е илюзия.Аз ще бъда другар на всекиго,който надникне с добронамереност в душата ми.Знам,че в България има много стойностни хора и макар,че много от тях емигрират,родината ни не спира да ражда все повече и повече даровити деца.
С тази крачка да издадеш стихосбирка се изпепели или възроди?
По-скоро се изпепелих. Както вече споменах,изразих всичко, което исках и сега усещам само едно несломимо спокойствие в мен. Това е както тъжно, така и радостно. Тъжно, защото го няма този вътрешен порив да пиша, макар и да съм сигурна,че той някога ще се върне. Хубаво, защото исках да направя тази крачка и смятам, че това беше най-правилният момент. От тук нататък следват много промени в моя живот и надявам се,нови успехи.В момента,в който книгата ми стана реалност,аз прецених,че е време да забравя за нея.Тя е само подготовка за нещо велико,за което ще работя цял живот.Едва последната страница,която напиша в живота си,ще бъде достойна да остане завинаги в историята на литературата.Последният дъх е подготовка за смъртта,но целият живот е подготовка за безсмъртието.За момента, аз съм една жар-птица,която лежи в пепелта си и очаква да се самосъздаде отново.
Защо заминаваш за Англия?
Главната причина е образованието, защото това, което искам да уча,е отново свързано с изкуство – режисура. За мое съжаление, в България това може да се учи само на две места и то не на достатъчно добро ниво.В Нов български нямат традицията за изучаване на режисура, а НАТФИЗ е прекалено консервативен. Първият вариант ми се струва прекалено комерсиален, а вторият – твърде закостенял. Трябва да има баланс между свободомислие и традиции, който за съжаление не мога да открия тук. Моето убеждение е, че за изкуството няма граници и то се твори отвъд времето и пространството,а не на територията на една или друга държава. Вярвам, че някой ден ще се върна да снимам филм тук, за да дам качествен принос за Българското кино. Не отивам с ясната цел да избягам, а да получа най-доброто, което мога и да го предам на страната ни. Идвам от най-българския град – Батак.Паметта на миналото е присъствала в живота ми винаги, под формата на белите кости в Старата църква,историите за кървави реки, които са текли с дни и труповете по улиците, разкъсвани от кучетата,стената в музея,изписана отгоре до долу с имената на загиналите в Баташкото клане. Моят град се слави със зловеща история, поради което в поезията ми често присъства един тягостен елемент на мистерия и отчаяние.Научена съм да се гордея с безстрашието на предците си,произхода и историята на рода си.Хората със слаби корени са тези,които не изпитват нужда да се връщат.При мен това просто няма как да се случи-най-малкото защото пиша стиховете си на български.Моите слова са моят корен.
За какво мечтаеш?
Не съм от хората, които споделят своите мечти, защото те са твърде илюзорни и могат лесно да си тръгнат в момент на отчаяние. Ако си пожелаеш нещо пред хората,част от романтиката се изхабява.Преди две години си бях купила стъклена тубичка с надпис „Вълшебен прах.” На етикетчето пишеше,че ако си пожелаеш нещо и духнеш зеления брокат срещу вятъра,желанието ти ще се сбъдне.Бях планирала да направя това в един момент,но после го отложих за друг,по-специален,и така безброй пъти. И до ден днешен тази тубичка виси на връвчица над рафрта ми с книги.С някои мечти се случва същото-просто предпочитаме да ги гледаме как сияят,вместо да ги тласкаме във ветровете.Така те никога няма да престанат да ни очароват с блясъка си. Понякога един нереализиран копнеж е това,което ни вдъхновява да създаваме изкуство.Несбъднатите ми мечти са страници в стихосбирката ми. Смятам, че са по-истински в тази си форма,от колкото ако се бяха реализирали. Освободих се от навика си да мечтая и се научих да живея за мига ,защото животът ми сам по себе си е една красива мечта.Предполагам,че е необичайно за един поет да не бъде идеалист,но за мен това е просто една стъпка към по-висша форма на съществуване-благодарност и обич към настоящето.
Кое те прави толкова позитивна?
Това, че съм позитивна е свързано със силата и волята ми да изплавам над болката си. Не съм религиозна,но съм вярваща.Вярвам,че Бог ми помага във всеки един момент да откривам доброто около себе си.За мен идеалистите и мечтателите са хора,които опропастяват живота си.Позитивното, доброто – то просто се научава да живее в теб, ако му позволиш, а не ако се опиташ да го придърпаш към себе си,да го подчиниш и да го затвориш в сърцето си,а после и себе си в него.Доброто и злото не са откъслечни понятия,те са в контакт едно с друго,захранват се и се обогатяват взаимно.Много често съм откривала доброто в навид безпринципните хора и съм съзрявала ужасяваща празнота в достойните.Да бъдеш поет означава да вървиш по света с нагласата,че винаги има нещо повече от това,което виждаме.Да не се страхуваш да разтваряш бездни и да скачаш в тях.Да позволяваш на крилете ти да поникнат,когато си готов за това и да падаш безкрайно надолу,отново само когато си готов за това.Моят позитивизъм идва и от способността ми да се ровя във всички възможни пластове на човешката душа.Аз знам,че в най-дълбокия от тях винаги се крие вратичка,която поезията ми може да отключи.Какво живее зад нея?Всеки сам открива себе си.
http://kapana.bg/litza/item/2143-nina-zhelyazkova-nesbadnatite-mi-mechti-sa-stranitzi-v-stihosbirkata-mi#sigProIdbb040ae3f8