Режисьорът на "Някой посети душата ми" - в откровен разговор пред КАПАНА.БГ и Анелия Дракова.

Бавно ли пристъпи към Мариус и Достоевски – комбинацията на подобни титани е респектираща?

Няма как при Мариус и Достоевски да не влезеш бавно и смирено. Познаваме се с Мариус от години и въпреки това, към него пристъпвам с такъв респект, че чак ми се иска на тръгване да не му обръщам гръб, както се прави при кралете. Все още не мога да осмисля напълно как това да снимам с него ми се случи, с какво го заслужих, защо ми се даде тази чест. Може би ще минат години, за да разбера. Изборът на текст от Достоевски беше на Мариус. Аз само му казах, че искам филмът да е много тежък, да не може човек да си вземе въздух от него, да го хваща за гърлото. Даде ми текста с думите: "Ето, това е най-тежкото от Достоевски!". Тогава не си давах сметка с какво се захващам, скочих в дълбокото с двама титани.

Как се стигна до предложението на Мариус - да бъдеш режисьор на "Някой посети душата ми"?

Ако Мариус не беше такъв какъвто е, аз никога нямаше да бъда допуснат да го режисирам, нито да снимам нещо с него. Големината на Мариус се показа за пореден път с това, че позволи на някой си Стефан, който нито е следвал кино режисура, нито за оператор, нито на курсове е ходил, нито нищо... Както се казва - един "слухар", с когото да направят нещо заедно, залагайки името си. Това, един напудрен артист, никога няма да си позволи. Гласувайки ми доверие, Мариус ми даде много... толкова много, че чак ме накара да литна, защото преотких в друга светлина изразяването си чрез снимане, това, което всъщност най-много обичам да правя. Работата с Мариус няма как да не те извиси, да не те отвори. Той прави това, което чувства и в което вярва, а не това, което по принцип се прави от хората в тази "гилдия". Той е отвъд мода и течения, отвъд суета, отвъд простотията и евтината показност. Винаги е бил такъв и именно затова някои толкова го харесват, а други тайно или явно - не!

Мариус е нетрадиционалист и именно затова, предполагам, ме допусна да направим нещо нестандартно. Това, което направихме, не е точно филм, много е трудно да се определи какво е, сурово е, твърде откровено и тежко за осмисляне. Трябва няколко пъти да се гледа. Въпреки че съм режисирал и заснел филма, започнах истински да го осъзнавам чак 6-7 месеца, след като го заснех. И продължавам, гледайки го да намирам нов смисъл в него. Това е много странно и хубаво. Филмът има много скрити послания, за които трябва да си готов, иначе остават невидими за теб. Малко са артистите, според мен, които биха имали смелостта да направят такъв експериментален проект и да го покажат пред толкова много хора, а не просто в тесен "арт" кръг. Благодарен съм на Мариус, че ми даде смелостта да го направим. Това ме промени!

Кой е най-вълнуващият ти спомен от снимките?

Като цяло, идеята да направим това, е вълнуваща и донякъде спонтанна. Не сме го мислили с месеци или години. Просто един ден го хванах и го заведох до тази запустяла сграда, защото знаех, че ще му хареса и, че ще провокирам нещо в него. Той, като влезе в нея онемя. Казахме си, че на това място трябва да направим нещо. Решихме да е филм, нещо като филм. И ние не знаехме точно какво ще излезе. 

Как мина целият творчески процес? Кога ти беше най-трудно? 

Най-трудно ми беше в момента, в който Мариус ми даде текста и го прочетох за  първи път. Тогава не виждах как откъсът от "Братя Карамазови" ще стане филм, не можех да измисля нищо. Уних! Та аз дори, текста не разбрах от първия прочит. Съвсем се отчаях, защото се почувствах не на ниво и тотално неподготвен да скоча в толкова дълбоки води, с Мариус и Достоевски, още при първата си дебютна работа. След няколко дни и безсънни нощи, прекарани в размисли, като че ли започна да ми се ражда нещо в главата. Реших да запишем първо текста с гласа на Мариус - как той чете и го преживява, как го развива, как се търси чрез него. Последваха снимки, на базата на гласа и историята. Заснехме го точно за 6 дни - абсолютно сами, без екип, без осветление, без нищо. Само аз, Мариус и една камера – не кино камера, а фотоапарат.

Никога не сме мислели, че накрая ще достигне  до толкова хора. На премиерата напълнихме зала 1 на НДК. Всички прожекции след това - в Пловдив, Бургас и Варна, се продадоха за няколко дни. До момента филмът е гледан от над 6000 човека, а интересът към него продължава. Билетите за обявените следващи прожекции също свършиха. Това ми дава някаква надежда, като че ли не са се загубили чак толкова хората. Давам си сметка, че ако не беше името и талантът на Мариус, този филм никога нямаше да достигне до толкова хора, нямаше да има това въздействие. Дори словото нямаше да докосне хората, ако не беше го изрекъл точно той. Ето затова Мариус е голям, защото извършва това с публиката... влиза им в душата.

Местата, на които снимате са много въздействащи. Лесно ли ги откри?

Не съм ги търсил... те ме намериха. На всички съм попадал "случайно" във времето. Едва, след работата ми по "Някой посети душата ми", разбрах защо съм стигъл до всяко от местата – за да мога после да се върна и да заснема филма точно там. Всъщност филмът до голяма степен, както споменах, е провокиран  от това, че заведох Мариус в порутената сграда. Историята за "Лукчето" е заснета в резервата "Балтата", между "Албена" и "Кранево". Там попаднах преди 3 години, сам с едно водно колело, което взех от плажа на "Албена". Малко незаконно влязох в резервата с него. Цял ден прекарах сам в снимане на това видео, без да знам защо го правя... просто ми хареса, чувствах се в друг свят. Който е гледал филмът, знае за какво място говоря. То е като в Рая, една река и по цялото й устие – дървета, като в тунел над нея, чисто и непокътнато. 3 години след това ми станя ясно защо е било всичко... за да влезе в историята за "Лукчето" - едно от най-силните и поучителни места във филма!

Как минават прожекциите? Къде срещна най-интересната и провокираща публика?

Посещавам всяка прожекция, във всички градове. Стоя и наблюдавам хората от момента, в който влизат в залата, чак докато излязат. За щастие, мога да си го позволя, защото мен никой не ме знае, никой не ме забелязва. Аз стоя и попивам атмосферата, докато тече филмът, гледам как хората реагират или не реагират. Правя си мое социално проучване. Тишината е най-големият показател. Във Варна например, залата беше с 800 човека, а имах чувството, че няма никой. Дори, когато свърши филмът, минаха надписите, в залата светна, хората стояха и не смееха да мръднат... не можеха да излязат от състоянието си. Това означава, че са мислили, че са се вглъбили, което е хубаво. На някои прожекции, както и на премиерата, ръкопляскаха, нещо нетипично за филм, по-скоро се случва на театрални постановки. 

Виждал съм разплакани хора на прожекцииите – и аз съм плакал от това! Велико е! Плакъл съм и от радост, че това което сме направили, предизвиква сълзи в някого. Дори и само един човек да има, на когото си докоснал душата, значи си е струвало! Сълзата е кръвта на душата.

Има и такива, които напускат залата още преди 15-та минута. Не могат да го понесат, не могат да си причинят повече от 10-15 мин. да гледат нещо и да не разбират за какво става дума, защото, за да разберат, трябва да за започнат да слушат, да вникват, да се замислят... трябва да са готови за това! Това е от един от големите проблеми на днешния човек, на днешното общество – невъзможността да се изслушваме и да вникваме в другия! Мислил съм и за себе си, че ако бях гледал този филм преди 9-10 години, нямаше да го разбера и нямаше да ми хареса. Просто тогава нямаше да съм готов. Не случайно го правя сега, а не тогава. Това не е филм за всеки, това не е "Титаник". В него, сеир, смешки или разведряване за разпускане – няма. Проблемът за неразбирането на хората идва и от това, че в днешно време нещата, за които се говори във филма, много малко хора ги вълнуват, много малко хора мислят върху тях. Това не са злободневни теми, това е Достоевски – вечни теми, дълбоки - за Бог, за страсти, за низост, за душевност, за просветление, за преосмисляне... объркано е, както е объркана и човешката душа. Те не могат да разберат себе си, а искат да разберат филма. За такива филми, трябва човек да може да остава сам, да се вглабява, а това е трудно, защото води до много тежки състояния. Започваш да разбираш много неща, да виждаш себе си - на къде си, какво правиш, добър ли си или лош, появяват се страхове, които трябва да преодолеш, за да може да се извисиш след това. Скоро четох нещо, казано от любим мой режисьор - Тарковски, и то е следното: "Съвременната масова култура, разчита на потребителя, омърсява душите и прегражда пътя на човека към важните въпроси на неговото съществуване, на осъзнаването на самия него като духовно същество". Тарковски умира през 1986-та и говори за тогава. Сещате ли се, че ако той види сега какво е положението, мащабът какъв е на преграждането на пътя на човека към същността му?!

Именно затова, Достоевски и Мариус са велики, именно затова тях ще ги помнят винаги, а повечето от "модерните герои" на днешния ден, никой няма да ги знае, те са от ден до пладне.

А за другото нехаресване на филма, което е въпрос на вкус, то е нормално, няма нещо на този свят, което да се хареса на всеки, още повече когато става въпрос за изкуство и то от такъв тип. А и ние не сме с претенция, че сме направили велик филм, голяма продукция... Това е един нискобюджетен, независим и експериментален филм, много откровен и тъжък за осмисляне.

Ясни ли са вече следващите дати, на които публиката ще може да гледа филма?

В кратко бъдеще, да. Има 2 прожекции на 27-ми и 28-ми януари, в кино "Люмиер", но билетите са почти свършили, най-вероятно, когато четете това интервю, вече няма да има. В страната също интересът е голям, пишат ми много хора. За голямо съжаление, на много малко места, има условия и останали независими кина, където може да се прожектира. Филмът е създаден по стандарти на съвременните и добре оборудвани кино зали, но такива в страната са предимно в Моловете, където трудно можеш да си наемеш зала за няколко прожекции и да пуснеш независим филм. Там политиката е друга - толерират само касовите филми, които се излъчват 1-2 месеца, а не за 3-4 прожекции. Правил съм опити, но ми отказват. В по-малките кина пък, нямат нужната техника. Там е по-самодейно, разполагат с проектори и стерео звук, което не върши работа за кино. Успях в Габрово да организирам 3 прожекции на 1-ви, 2-ри и 3-ти февруари в "Кинополис", бившето кино "Алеко". През февруари и март предстоят отново прожекции в Пловдив и Варна, но датите не са фиксирани още.

Изненадващо е, че много хора извън България проявиха интерес да го гледат и през 2017-та, ще направя обиколка на местата по света, където има български общности. Мога да направя това чак след година, защото през 2016-та ще пусна филма по фестивали, а по регламент, не е допустимо да е излъчван в чужбина преди това. Поради тази причина, моля хората, които искат да го гледат и живеят в чужбина, да имат търпение. Обещавам, че ще им го покажем.

Занимава ли ти се с кино, Стефане? Успя ли да те завладее процесът, при който се раждат филмите?

Мога смело да кажа, че това е нещото, с което искам и ще се занимавам занапред. Фотографията, като че ли беше подготвителната стъпка към киното, научи ме да виждам по определен начин. Усещам как това ми помага и ме обогатява при снимане на кино. Много повече е да си фотограф и оператор, отколкото само оператор, погледът е друг. Това да направиш първия си филм, макар нетрадиционен и експериметален, с Мариус, по текст на Достоевски и то именно по тази тежка част от романа, за мен е такова каляване, че усещам как мога да снимам без страх всичко вече. А и толкова ми се снима, толкова се заредих, толкова ме отвори целият процес. Имам идея за нов филм тази година. Дано е писано да го направя. Дано намеря и финансиране, защото без това трудно се случва. Тук е мястото да благодаря на хората, които подкрепиха този проект финансово. Направиха го с ясното съзнание защо е нужно да се прави това. Както знаем, има много хора в България, които имат възможността, но нямат осъзнаването и разбирането за нуждата да го правят. Благодаря на A-specto, Станка Шопова, Соня Бедросян. Без тях филмът нямаше да го има, вероятно.

Кога направи първата си професионална снимка?

Думата "професионално" в България до голяма степен е изпразнена от значение. Отношението към дадено нещо го прави красиво, ценно и стойностно, а не това дали е направено от клишираните "професионалисти", тоест тези, дето са учили или вадят пари от това. У нас почти не се работи с отношение, независимо дали става въпрос за изкуство или за друга работа. Олицитворение на това, което казвам е административната и държавна работа. Там има хора работещи от 30-40 години в системата – и се водят професионалисти, нали?! Винаги мога да позная един държавен служител или човек на държавна работа - по погледа и по отношението му. Искра няма! "Професионално" е другото име на рутина, а рутинно извършената дейност ми е изпразнена от емоция, а няма ли емоция – работа ли е?! 

Та първата си "професионална" снимка, смятам, че направих в момента, в който се влюбих в снимането... моментът, в който видях, че мога да се изразя чрез снимането. Това се случи в Истанбул през 2005-та. Сега разбирам, че всичко това е било, за да се влюбя и в киното. Когато човек прави нещо с любов и страст, мисля че няма значение колко пари вади от него, има значение само дали това го прави щастлив – тогава е пълен професионалист! Някои просто са "щастливи" от това, че се водят "професионалисти", защото са учили и имат кетап, но работата им не трогва истински нито тях, нито хората.

Как би обяснил това, което работиш, на едно малко дете?

Казват, че ако не можеш да обясниш на малко дете с какво се занимаваш, значи не разбираш много от това, с което се занимаваш. Е, аз не мисля, че  разбирам толкова, за да мога да обясня на гениалния и чист детски мозък, но се надявам след години да мога. А може и да не мога, защото винаги ми е било трудно с думи да се изразявам и обяснявам. Мисля, че по-добре го правя със снимане. Може би, за да обясня на този етап, бих заснел едно филмче, в което човек се качва по стълба към небето и всеки ден е едно стъпало нагоре.

Коя книга стои на нощното ти шкафче?

От няколко дни - "Последното изкушение" на Никос Казандзакис.

Кои 5 филма стоят в личната ти класация за добро кино?

Ще кажа два, първият и последният. Първият, който оказа влияние върху мен, преди много години е "Барака". В него нищо не се говори, а се казва и показва всичко! Последният - "Солта на земята" на Вим Вендерс, за фотографа Себастиао Салгадо. Гледайте този филм и ще ме разберете! Ако това от филма, осмисляше живота на хората на земята, светът щеше да е друг!

Кое е мястото, за където винаги би тръгнал, без много, много да му мислиш?

За Истанбул. Ходил съм над 30-40 пъти там и въпреки това, насън да ме бутнеш - тръгвам. 

Любимият ти момент от деня?

Изгревът и залезът. Това, че половината е тук, а половината там, ме влудява в хубавия смисъл. По това време, някак усещането е друго, някаква магия, като че ли има в пространството. Цветовете на всичко стават други... магия е!

Как си почиваш? Какво те зарежда, вдъхновява?

Когато човек обича истински това, което прави[работи], почивка не му е нужна, той се зарежда и почива в работата си. То е както с любовта, когато обичаш някой, искаш и имаш ли нужда да си починеш от него?! Според мен не! Поне аз съм така, аз нямам нужда от почивка, когато съм със себе си, с работата си, с нещата и хората, които обичам... само тогава съм центриран, което е най-приятното състояние на човека.

Последният подарък, който направи или получи?

Последният, който направих са 4 билета за филма, на случайно избрани хора. Последният, които получих е преди 2 дни. Един буркан с пясък и раковина от плаж на Занзибар, подари ми го, точно преди прожекцията, една приятелка, която наскоро се върна от там. 

Като какъв човек се определяш? Мото или цитат, близък до твоята философия за живота?

Това, как човек се самоопределя е малко самозаблуждаващо, защото почти винаги се разминава с това, което е, или това как другите го определят. Самоопределянето, според мен, изразява стремежа му за това, какъв иска да е, но не и какъв е. Мога обаче да кажа, как се чувствам от години насам, с цитат на един много вдъхновяваш за мен поет - Руми: "Когато си навсякъде - си никъде, когато си някъде - си навсякъде".

Пожеланието ти към читателите на KAPANA.BG?

Да не търсят нищо преди да са намерили себе си, след това всичко ще ги намери само!

Стефан Ненков [3inSpirit] е роден във Варна през 1976-та, но от няколко години живее в София. До 2008 година се занимава с архитектура и дизайн, след което открива фотографията и започва да обикаля света, снимайки го. Областта му на снимане е социалната и документална фотография. Има 12 самостоятелни изложби в България и чужбина.

Автор е на международния етно-музикален фестивал "ЕдинЕние" – www.edin-e-nie.com, както и на много проекти в областта на изкуството и културата.

През 2015-та прави дебюта си в киното с "Някой посети дишата ми" - филм с участието на Мариус Куркински. Смята от тук нататък да се занимава основно с кино.

Повече за работата на Стефан Ненков, можете да видите тук:

www.facebook.com/3inSpiritPhotography 

Трейлър на филма:

https://www.youtube.com/watch?v=HZ7XsO3l1xI