Новата му книга „Разумът на съня“ е издадена само за 3 дни, а в нея присъстват и кореспондиращите с миниатюрите картини на Борис Минков
Минков признава, че по време на работата си в телевизията през 90-те, Кулеков е бил разочароващ като писател
Паулина Гегова
„Вземам кухненския нож и си отрязвам
един пръст.
Най-после и аз имам нещо свое.
Останалото ми тяло е ничие.“
Иван Кулеков е известен на българския народ от много места - телевизията е най-продуктивното от тях. Имаше период, в който всички сядаха вечер и гледаха "Шоуто на Слави", а Кулеков бе неотлъчна част от предаването. Политик, писател, журналист, художник, сценарист, изобщо човек на словото, който знае как най-правилно да използва думите, под един или друг вариант. Но политици бол, а писатели малко, затова ще разгледаме Иван Кулеков не като кандидат президент, а като творец.
Снощи в Радио Пловдив се състоя представянето на новата му книга "Разумът на Съня" издадена от Жанет 45. Що се отнася до творчеството на автора, то е претърпяло огромна градация. Ако за първата си книга, през 80-те е чакал шест години, за да бъде издадена, а за втората си седем, то "Разумът на Съня" се е издала само за три дни. Нищожни три дни! Феномен, сам по себе си, емблематичен в българската литература. Страниците съдържат 100 миниатюри и 100 кореспондиращи им рисунки, които представи авторът и литературен критик Борис Минков.
Той се е докоснал до писанията на Кулеков още на 18-годишна възраст и е намерил своя прав път в литературата. Минков признава, че по време на работата си в телевизията през 90-те, Кулеков е бил разочароващ като писател, защото когато човек попадне в голямата медия, не оцелява. Оцелява единствено медията! Но сега прави пословично завръщане. Тази книга е своеобразен реванш - казва Минков.
В "Разумът на съня" има от всичко. Може да намериш поука и сърцераздирателност и плавно да се плъзнеш по нея. Миниатюрите търсят екзистенциалните проблеми на съществуването. Люлеят се от оптимизъм към песимизъм, развивани в най-различни жанрови аспекти - разкази, пиеси, вицове, стихотворения. Наистина една плеяда от разнообразие, която изкарва автора извън чекмеджето на стереотипните литературни критерии.
Симбиозата между миниатюрите и изображенията, няма заглавие. Книгата се разделя на две части. Първата половина от творбите започват със "Сънувам, че...", а втората с "Мисля, че..." Те вървят в посока на притчите.
"Аз винаги се питам за кого е интересно това, което правя"
Явно вълнува, защото обхваща теми, които са ни близки, като в същото време стига до абсурдност. Липсва клишираният завършек. Той е по-скоро изкривен и неочакван. Кулеков е релевантен писател. В него няма разлика между преди и след. Засегната е кризата, че стоим на едно и също място, без да се развиваме и в същото време, книгата е дълбоко оптимистична, макар и на пръв поглед да не долавяме този оптимизъм.
Най-същественото, което ни липсва е може би, че не можем да разберем смисъла на живота. Вечно си задаваме въпроса "Защо" без да намираме отговора. И това му е най-хубавото, казва авторът. И може би е прав! Може би не е нужно винаги да знаем всичко. Светът е достатъчно объркан, че да искаме да всяваме ред. В един човек, без да е луд, присъстват много хора. И задължително има едно дете, което рисува и гледа с надежда, и един възрастен, който борави с думите. Когато умираме се връщаме към детето, допълни той.
За политика почти не се говореше. Като че ли Кулеков е уморен от нея, не иска да се връща в онези времена. Не иска да разисква днешното положение, иска спокойствие и най-изначалното човешко чувство - да е свободен! Свобода, която вече усеща с пълна сила. Душевна независимост, за която години се е борил и която отразява в своето изкуство, по един абстрактен, но естетически издържан и прочувствен начин.