Единствената нова виола, която е купувал Бруно Джурана, е сътворена от асеновградчаните Христо и Евелина

Двамата помагат на талантливи деца, които нямат средства за скъпи инструменти

В момента работят по виола с техен дизайн

Страната ни е известна с много неща- киселото мляко, чадърите, Йордан Йовчев, Христо Стоичков и Стефка Костадинова, красивите планини, привлекателното Черноморие и какво ли още не. В малката ни, но китна страна, се раждат толкова много талантливи хора, че едва ли бихте могли да си представите. Да, има ги, просто много от тях са пръснати в различни краища на света, преследвайки своите мечти и щастие. Днес ще ви разкажем именно за едно такова семейство.

Те са Христо Маринов и Евелина Бодукова. Живеят в Италия от началото на хилядолетието и са известни с прозвището си Marino. Двамата са лютиери, но не обикновени майстори, а такива, които впечатляват дори най-взискателното ухо и са спечелили сърцата на не един и двама виртуозни музиканти. Сред тях са Салваторе Акардо, Бруно Джурана и Даниел Авшаломов. Все имена, които няма как да не са чути от почитателите на класическите инструменти.

Пътят на семейство Марино, както ще ги наричаме занапред, съвсем не е лек и осеян с благоуханен аромат. Те не просто майсторят цигулки и виоли, а гонят съвършенството в инструментите, които създават. Отделят изключително голямо внимание и любов на всеки един детайл при изработката на музикалните инструменти, а това се усеща в звуците, които струните издават. Когато създаваш един инструмент с любов, мелодията, която звучи от него е различна, споделя ни Ева. Но как са достигнали до момента, в който велики музиканти им благодарят и твърдят за инструментите им, че са най-добрите?

Христо и Евелина са родом от Асеновград. Познават се още от училище. Имали са сходни интереси, споделяли са любовта към рисуването, слушали са еднаква музика и любовта между тях бързо пламнала. За кратко пътищата им биват разделени, защото макар и двамата да искат да изучават художественото изкуство, единият заминава за София, а другият учи в Пловдив. Разстоянието, обаче, не се оказало пречка, дори като след завършването на гимназията Христо заминава да учи в Кремона, където в последствие създават своя дом.

Ако вярвате в съдбата, то може би наистина ще сметнете, че тя има пръст в живота на семейството. И то не поради една, а няколко причини. Бащата и братът на Христо са били преподаватели в Музикалната академия в Пловдив.  Опитвали са упорито да събудят дремещия музикант в него още от тригодишна възраст, то той така и не се е поддал. Решил е да се занимава с рисуването, което всъщност има много общо с лютиерството. Това не е просто занаят, а съвкупност от майсторлък и художествени умения, които трябва да бъдат подплатени с познания по акустична физика, химия и дори биология. За да опакова новата си страст със знание, Христо отива в Казанлък, където има фабрика за цигулки. Но пожелал да надскочи това ниво. Не било трудно да реши – заминава да учи в Италия.

Да заминеш в друга страна през 90-те години, обаче, никак не било лесно. Визовият режим е бил изключително затегнат, а освен него, други перипетии са средствата, с които трябва да се издържа един студент в чужда държава. Христо кандидатства в университета в Кремона и бива приет, но именно тогава съдбата го поставя на едно от най-тежките изпитания – това на волята му. За да може да се запише в университета, Христо е трябвало да има наета квартира в града, а това няма как да стане за престоя му от скромните 10 дни, които той е прекарал по време на изпитите. С помощта на приятели успял да се справи с това. Радостта е кратка, защото му отказват виза. Отказът не е обоснован по никакъв начин, от посолството просто казват НЕ. За него обаче, отказ не съществува и започва динамично търсене на начини и инструменти да постигне своето. Станал редовен посетител на посолството, свързвал се с министри и воала – усилията му не останали незабелязани. Макар че няколко пъти е чувал категорично НЕ, все пак получил тъй мечтаната виза и през 1999 година официално се преместил да живее и учи в Кремона.

Силната половина от семейство Марино обясни, че не е точно казано, че в друга страна започваш от нулата. От нулата започваш, когато се местиш в друг град. Когато заживяваш в друга страна стартираш под самата 0, разказва той. Езиковата бариера не била толкова фрапираща, защото учил италиански преди това. Ежедневието му било повече от натоварено. Христо ни разказа, че след занятията оставал допълнително, за да може да ползва инструментите в учебното заведение. Докато студентите от другите страни пристигаха с добри пособия за работа, аз бях далече от мисълта, че скоро ще мога да си ги позволя, разказва той. Прекарвал по няколко часа в работа, а след това отивал в Макдоналдс, където заработвал средства за препитанието и сметките си.

Желанието, усилената работа и мотивацията му не остават незабелязани. Станал добре познат на преподавателите си, а през 2002 година при него пристигнала и самата Ева.  Като че най-трудното минало. Самата мисъл, че не си сам, че имаш подкрепа от някого, когото обичаш и споделяш с него обща страст е живо щастие, което някои хора никога през живота не си не срещат. Ева също е започнала да учи и да се развива рамо до рамо със съпруга си, с който си казали ДА малко след като тя се преместила в Италия.

Ева пък се оказва най-добрата в курса. Справяла се най-добре с всички поставени задачи и спечелила уважението на преподавателите. Тя, обаче, се оказа изключително скромна и за това ни разказа съпругът й, с гордост в гласа. Прогресът в работата им бил толкова осезаем, че скоро започнали да правят цигулките на своите майстори. Това бил моментът, в който решили, че е време да открият свое ателие.

Вече 10 години, семейство Марино имат работилница в центъра на Кремона, меката на лютиерите. Споделят, че на улицата, на която се намират те, има още около 10-15 ателиета, а конкуренцията е безмилостна. Скоро след отварянето на ателието, Христо и Ева започнали да правят цигулки за свои клиенти от Япония. Това  е бизнес. Тях ги интересуваше цената и това колко бързо ще продадат инструментите, но ние искахме нещо повече, заяви Христо. Макар и доходоносен бизнес, това не им доставяло удоволствие. Те са хора на изкуството, които влагат сърце и душа в работата си и се целят не просто да са добри, а да бъдат най-добрите. Поради тази причина спрели работа с японците и вложили цялата си енергия в създаването на перфектните инструменти.

Изработката на една цигулка трае няколко седмици. Представете си как дни и нощи труд отиват на вятъра и биват захвърлени, само заради дребен пропуск в някой миниатюрен детайл, например. Точно това правят те. Сами биват контрол по качеството. Работят едновременно, дори понякога заедно върху един и същи инструмент, а след като той е готов, го изпробват и двамата. Ако има дори най-минимална забележка върху него, започват отначало. И може би точно на това се дължи блестящата им слава не само в Италия, но и по целия свят.

Двамата обясниха, че първоначално прогресът и израстването в работата е много бързо. Достигаш едно ниво, след което е по-трудно. Тогава става бавно, с много упоритост. За да бъдат най-добрите, Марино изучавали цигулка на Гуаданини в Лондон, на която дори им позволили да направят гипсова отливка. Били са поканени там да реставрират стари инструменти, но отказали, защото не това е нещото, към което се целят.

В последствие получават поръчка от тяхна приятелка за изработката на виола и процесът на изучаване започнал отново, но този път за друг инструмент. Не мислете, че нещо подобно може да се научи в интернет за ден или два. За да се създаде перфектният музикален инструмент освен подробно изучаване, са нужни изчисления, наблюдения и какво ли още не. В крайна сметка, виолата е готова, а дамата, на която я дават, заминава за Америка. Там, самият Даниел Авшаломов остава впечатлен от нея и я иска на заем за седмица. Семейството се съгласява, а в последствие получават обаждане от него. Той е толкова впечатлен от инструмента, че иска лично да се срещне с тях. Даниел предлага да отиде в Италия. Това се случва почти година по-късно, заради многобройните участия на виолиста, но той не идва сам, а с една безценна антика – виола от 1580-та година, създадена от първия лютиер в света, Андреа Амати.

Едва ли може да се опише усещането при срещата на Марино с Авшаломов и съвършената стара виола. Минало, настояще и бъдеще се сливат в един-единствен миг и бариерата от почти 500 години бива прескочена само с един музикален инструмент.

В момента, семейството реставрира 3 инструмента за Бруно Джурана. Разказаха за случай, в който самият Джурана им оставил инструмент и им заявил, че имат 4 часа, за да изпълнят заръките му. Може би дребен детайл, който малко хора биха оценили, но всъщност изключително важен за хората, които се занимават с това – Джурана сам отишъл в ателието им. Нещо, което е изключителна рядкост за музиканти на световно ниво. Повечето от тях предпочитат лютиерите да отидат при тях, а не обратното. На пръв поглед дребен жест, но с огромна семантична стойност, защото е символ на уважение. След лиричното отклонение, инструментът бил готов. Джурана останал впечатлен от работата, но вместо да си го вземе, директно заявил: „Имате два дни, за да правите каквото искате с този инструмент.” Това, освен че е жест на огромно доверие, е и истинско изпитание за лютиерите, тъй като никога не е изключено музикантът да не одобри крайния резултат.

След усилена и напрегната работа, Марино били готово и виолистът се върнал. Моментът, в който Джурана взел инструмента в ръце и засвирил бил особено напрегнат за всички, тъй като тръпнели в очакване. Със затаен дъх пред музикантът, Христо и Ева чакали, а Джурана се обърнал и казал: „Този инструмент никога не е звучал по-добре.”

Да направят комплимент за инструмента ти е чудесно, но когато велик музикант от този ранг иска да купи нещо, което ти си направил с двете си ръце – това е самият успех. Това и станало. Единствената нова виола, която Джурана някога е купувал е именно тази, която Христо и Ева са създали с цялото сърце и душа, които могат да носят в себе си.

Няколко пъти са представяли свои инструменти на майсторки класове в университета в Кремона. Ученици на големите музиканти не спират да прииждат към тях. Инструментите им са повече от великолепни и по тях е изписан почеркът на семейството, което отделя време и внимание на всеки детайл – охлювче, еф, магаренце на инструмента и всичко останало. Само един българин има тяхна цигулка и това е Мони Симеонов, който бе приет под крилото на Мидори и били заедно на двумесечно турне в Щатите.

Всъщност, интересна е историята как Мони се сдобива с цигулката. Инструментите на българското семейство, което живее и твори в Италия, са трудно достъпни за повечето музиканти. Ева и Христо обаче, не забравят от къде са тръгнали и трудностите, които са преодолели заедно. Затова решават да създадат тази цигулка, която всъщност не се продава. Дават я на талантливо дете, чието семейство няма средства за закупуването на хубави инструменти, които са изключително скъпи. Важно е условието, че цигулката не се подарява. Тя се дава за временно ползване, а когато вече не е нужна, се предава в ръцете на друго талантливо дете. На нея има надпис „Не се продава” и се предава от ръка на ръка със сертификат, който да предотврати нейната продажба при евентуална кражба.

Марино нямат намерение да се връщат в България. Те се чувстват щастливи в Италия с това, което правят, защото не са просто майстори, а истински творци. Споделят, че критики за инструментите си не са чували от музиканти. Те са много открити и добронамерени. Поради тази причина са поискали среща с музикантите от пловдивската филхармония. За нещастие, на срещата се оказали сами. Хората най-вероятно са помислили, че искаме да им продаваме нещо, но ние просто искахме да се запознаем с тях, споделят двамата.

Все по-рядко се връщат в България и дори се срещнахме с тях в един от последните им дни на престой у нас. Усещането да стоите срещу тези хора, е наистина неописуемо. Те излъчват топлота, спокойствие и невероятна хармония. Не говорят за финансово благополучие и величие. Разказват с любов за привилегията да се познават с едни от най-добрите световни музиканти. Ева ни сподели, че й е изключително трудно да се разделя с инструментите, защото във всеки от тях остава по късче от себе си. Тази частица от теб не умира, тя продължава да живее когато инструмент и музикант се свържат, допълва тя.

Ако сте се питали как изглеждат великите хора – вижте отново тяхната снимка. Спокойни, с деликатни усмивки. Те са уверени в себе си, но не преекспонират в разказите си. Хора, които са в хармония със себе си. За тях се правят филми. И такъв в момента се създава. Лентата ще бъде представена в края на годината, а в нея ще можете да видите интервюта със Салваторе Акардо и Бруно Джурана, които разказват за сънародниците ни. България и Асеновград имат още един повод за гордост – лютиерите!

Към момента семейство Марино създават нова виола. Разбира се, няма как да се избяга от класическата форма, но обясниха, че дизайнът е изцяло техен. Надяваме се и силно вярваме, че тя ще пожъне огромен успех.