Историкът е силно разтревожен за бъдещето на Небет тепе

Трудно му е да посочи добър пример за съхранение на история, дух и памет в Пловдив

Носителят на журналистическия приз на награда „Пловдив” и наш автор, водещ историческата рубрика „Забравеният град”, Владимир Балчев този път даде интервю за Капана.бг. Само ден след награждаването, историкът не е особено оптимистично настроен относно съхранението както на културно-историческите паметници, така и на народните дух и памет. Ето какво ни разказа той:

Поздавления, г-н Балчев! Историк спечели приза за журналистика, но не е изненадващо. Как си го обяснявате сам за себе си?

Нека разсъждаваме така – има награда за литература, за музика, за други изкуства, за журналистика, обаче, аз правя нещо, което не попада в нито един раздел. Знам, колко съм ровил за тази информация, и смятам, че това, което правя има стойност, защото малко или много, представям нови неща. Когато има новинки, вече говорим за журналистика, така че хем е в обема на жанра, хем е малко по-волна програма.

Имаме ли памет, културно- историческа и духовна памет, г-н Балчев?

За съжаление, паметта все още не е станала управленско явление. Тя е по-скоро на ентусиастите, на хората, които дават мило и драго да помогнат и да направят нещо. Някак си, управленските решения са много малко и, за съжаление, повече са обратните примери. Паметта липсва точно там, където трябва да се решават нещата.

На Пловдив са му трябвали около 50 години, докато разбере, че трябва да пази старините. Едва, когато се случва Международния панаир, кметът Здравков осъзнава, че това има много голяма стойност. Чужденците не гледат другите сгради, те отиват в Стария град. Там им е интересно и виждат нещо, което няма къде другаде да видят. Много по-късно, едва когато се възстановяват къщите в Стария град, 59-63-та година на миналия век, се получават пари от държавата, нещата се случват. Това е другият фактор за Пловдив - ако държавата се намеси финансово, нещата ще бъдат прекрасни. Става дума за паметниците. Но остави ли на мижавия общински бюджет да се занимава с това нещо, просто след време ще цъкаме с език.

Какво забравяме за града си, което хора като Вас са призвани да ни припомнят?

Най-напред се забравят хората. Ако другите градове имат дейци, които да броят на пръстите на ръцете си, Пловдив има цял полк, както се казва, които са направили страшно много не само за самия град, но и за българската кауза. Има цяла книжка на Стойо Шишков, който ги изрежда 50 и няколко души, но прави много голям подбор.

Често пишете за унищожения през годините град. Към днешна дата притеснявате ли се от нови загуби на памет и дух?

Духът и паметта се  поддържат по много начини, но когато някой се опитва да повдигне духа по административни начини, работата започва да мирише на гнило. Не става така. За това нещо е нужна солта на ентусиаста. Ентусиастите могат да изразят мнение, да предизвикат управлението да вземе някакво решение, да запазят нещо и да го спасят.

В това отношение, загубим ли ентусиастите си, Пловдив се загубва.

За кои пловдивски загуби Ви боли най- много?

Страх ме е да не ме заболи от друга. Отново се събират облаци над Небет тепе. Това е едно много първично и глупаво решение. Трябва да развиваме туризма, хубаво. Хайде, ще му построим неща на бърза ръка, които са интересни и като ги видят чужденците, веднага ще хукнат и ще забравят всичко. Не е така. Това е най-калпавото решение, защото ние отнемаме атрактивността на този паметник. Да, за момента може да събере хора, но след това ще погуби оригинала, защото изградените горе кули ще са менте – качено нещо си горе, което няма никаква стойност. Та това нещо се прави по друг начин. Събира се максимална информация, прави се хубаво проучване на обекта и ред други неща, и чак тогава излизат факти, които създават атракция.

Или пък нека се учим от европейския опит как се правят реконструкции и консервации. Вижте, например, колко милиарда дават в Италия за тази цел. Те ги имат, да, но и тук, каквото би могло, може да се направи. Историята дава много добър пример за това, как в Пловдив са събирани средства за археологически проучвания. Системата е просто уникална.

Това нещо се реализира у нас за първи път през 30-те години на миналия век. А който иска да научи повече, нега прочете рубриката в Под Тепето.

При създаването на подобни проекти, свързани с туризма, никой ли не се допитва до вас – историците?

Понякога се намесват светила в историческата наука, които имат малко по-различно разбиране и някак си са пристрастени да услужат на туристическия бизнес. Само че и на туристическия бизнес ще направят лоша услуга, защото един компрометиран паметник не може да доведе публика.

Какво Ви обижда днес?

Обижда ме това, че трудът на историка, на изследователя, на музейния работник все още остава принизен. Като че ли е недооценен и неразбран.

Вярвате ли, че хората ще започнат да се отнасят уважително към града си, ще видят естетиката наоколо?

В това отношение, старите възрожденци са създавали едно ново поколение – образовано, възприемащо, със силно развито родолюбиво чувство. За съжаление, гледам сегашното поколение… На историка му е трудно да му въздейства, защото то си има съвсем друга среда, има свои виждания. Но въпреки всичко, виждам, че на изложбите има доста млади хора от това проблемно поколение и виждам, че има интерес и у младите. Не са само белокосите, тези, които вече на прощаване гледат живота, а и тези, които сега навлизат в него. Ако има начин да задържим вниманието им, то тогава вече можем да разчитаме, че новото поколение ще има друго разбиране и за старините.

Това дава ли Ви надежда, че историкът няма да бъде загубена професия, а младото поколение ще съумее да я съхрани?

Дава ми. Само едно нещо има, България е единствената страна на Балканите, която не дава средства за исторически изследвания. Не става дума за археологически такива. Едно време имаше научни издания, които се съобразяваха и знаеха, че това е един бавен труд, който отнема година-две за една публикация и се даваха адекватни хонорари за това. Сега не само, че няма, но има научни издания, за които си плащаш, за да отпечаташ. Не се развива така наука. Без пари, това нещо става само благодарение на хората, които разбират, че това, което правят е значимо и то трябва да  остане. Пък следващите, вече, ако могат да го използват по-добре и по-рационално, чудесно, но поне ще го има.

Има ли забравена градска история, за която не искате да пишете и не бихте писали?

Сензационната, най-големите скандали. Даже преди години имах такъв случай с един вестник и се бях разбрал с редакторките, ако нещо ми пипат, за да направят текста такъв, да ми махат името като автор. Малко или много, аз нямам къщи и коли, едно име си имам и трябва да си го вардя.

Смятате ли, че чрез силата на гражданското общество можем да браним града си, както се случи с Небет тепе, кино Космос и тютюневия склад?

Нещата трябва да се прецизират, защото когато стане прекалено обширна програмата, средствата се разпиляват, а има неща, които са приоритетни. Такива са развалините, останали от разкопките на центъра, къщите на Стария град, които отдава не са виждали финансова грижа, Небет тепе. Започнат ли се много неща наведнъж, резултатът е само един кърпеж.

Има ли добър пример в града, който бихте посочили в Пловдив по тази тема?

Трудно ми е да посоча нещо и колкото и да се напрягам, не мога. Да, ето например, Капана, но това е само едно от многото му лица, които се смениха през годините. До 1910 г. районът е бил съвсем различен, през 40-те години се е променил, а сега вече е съвсем нов. Запазени са очертанията на улиците, които приблизително се движат по очертанията на старите улици, но има много по-важни неща, които трябва да се случат.

Смятате ли, че в бъдеще, ще има имена на големи дейци, като тези, за които Вие пишете в рубриката „Забравеният град” в Под Тепето? Ще има кой да се помни от нашето време?

Много е хубаво да има, но като гледам какво се случва с един Кудуглу… Цялото му огромно дарение вече не съществува. Последно израсна Копчето върху посмъртното му дарение, детската градина. Бе допуснато всичко да се разруши.

Тютюневите му складове, например, те са дадени за вечни времена да издържат едно болнично заведение и никой не може да промени волята на дарителя. Обаче стана така, че бяха продадени. Опитвахме се, писахме до къде ли не, но изведнъж от „Българтабак” отговориха, че този склад им бил продаден, но това няма как да се случи, той само бива стопанисван. Как стана това, какви бяха тея врътки, не знам.

По закон подобно нещо не може да се случи, а същия закон е гласуван 1927 г. Единственият закон в България, който е гласуван за 20 минути на три четения и 100% гласуват ЗА, след което стават на крака и бурно аплодират в продължение на няколко минути. Тая картина от Парламента няма как повече да бъде видяна. Но е била и е била точно заради този дом на благотворителността и народното здраве „Кудуглу”, и заради тея тютюневи складове, които години наред са го издържали.

Смятате ли, че към днешна дата Законът за културно-историческото наследство е адекватен?

Има нови предложения за промени, които ще го направят още по-неадекватен. Смята се да не е на национално равнище, а да са само местни пазители на духовните и материалните ценности и те ще бъдат зависими от града, в който се намират, а не се знае какви ще бъдат решенията. Дай Боже, да не се приемат такива решения.

Ще опазим ли Пловдив?

До някъде имам кураж, че ще успеем. Гледам, кмета има интерес към историята, чете, много неща са му ясни, така че би трябвало да има представа за тези неща. Но въпреки всичко, ако иска да разбра повече и ако иска по-бързо да формира правилна позиция, нека се съветва с хората, които имат за своя съдба опазването на старините и издирването на нови, непознати до сега сфери за миналото.