Работим, за да можем да си позволим да свирим
Групата сама финансира издаването на албума си
Най-големият им гаф на сцената е родил красив момент – присъединяването на Чеха
Едва ли има почитател на пънк звученето, който да не е чувал за пловдивската банда „Нещо Цветно“. Само пред няколко дни, групата обяви издаването на дългоочаквания първи албум „Свобода и танци“, а шумотевицата около издаването му вече е голяма.
Историята на бандата започва още през зимата на 2010-та година, някак си на шега. Инициатори са Ян и Мингера, които са и „хората с парчетата“, както ги наричат останалите членове на групата. През 2013-та съставът претърпява малки промени и в момента се състои от Ян Хмелевский (вокал и китари), Мингера (вокал и бас), Велко Илиев (барабани) , Венелин Георгиев (саксофон) и Иван Мелин – Чеха (тромбон).
По повод първия албум на бандата „Свобода и танци“ се срещнахме с двама от членовете – Велко и Мингера. Те са категорични, че макар идеите на парчетата да са предимно на двама от тях, всеки от групата допринася с идеи и собствените си виждания за музиката и звученето. Ето какво още споделиха те за историята на групата и вълненията около CD-то пред Стефка Георгиева за КАПАНА.БГ
Как се роди „Нещо цветно“?
Мингера: Началото беше спонтанно и не беше с идея тази група да бъде активна. Събрахме се просто, за да си свирим някакви наши си, любими неща и в същото време авторска музика, която е била в главите ни през годините. След това нещата взеха да стават по-сериозни, най-вече когато дойдоха двете момчета от Брас секцията.
Велко: Ние си го правехме за нас, не с комерсиална цел. Интересът на хората и това, че се кефят, ни накара да направим нещата по-сериозни. След това започнахме да мислим за албуми и да се развиваме като цяло. Иначе в начало данги-дунги и това е.
Мингера: Ей тоя като дойде (визирайки Велко), защото беше точният човек за групата. Иначе, като ни поканиха на първите 2-3 концерта, бяха точно ей така, да си направим густо с още 1 групичка. Случи се така, че публиката взе та ни хареса и казаха: „Вие трябва да свирите!“ За това и продължихме, така че и хората са виновни за това.
Можете ли да сравните началото на групата с нейното настояще? Кое е различното?
Велко: Доста дълъг път изминахме. Свирили сме на доста големи сцени, подгрявали сме 2-3 големи групи като Marky Ramones, Bad Manners. Иначе си обикаляме цялата страна. Мислим да направим няколко концерта в чужбина, но се надяваме това да е в близкото бъдеще. След турнето за албума, мислим да видим както е извън България и да разберем как е там.
Преди колко време се роди идеята за албума?
Мингера: Албумът… Може би след първото демо през 2012-та. Беше чиста проба репетиция, но записана, с 5 парчета. Всъщност, тогава за пръв път чухме отстрани какви правим, защото един музикант никога няма възможността да се чуе отстрани, не само себе си, но и цялата банда. Нещата ни се получаваха, звучаха наистина ОК и решихме да ги реализираме в по-добър продукт. Особено при положение, че хората започнаха да ни харесват, идваха на концерти и те сами го искаха.
По принцип свирим доста кавъри, тъй като не можем да запълним голяма програма, но винаги изпълняваме неща, които на нас ни харесват, на любими групи. Абсолютно всяко едно нещо, което сме изсвирили до момента, ни кефи. Публиката, пък, ни стимулира да си правим нашата музика и лека-полека да спрем да ги свирим тея кавъри. Всичко е много хубаво, но ние не сме кавър банда и не искаме да бъдем. Затова решихме да го направим малко по-сериозно.
Какви бяха емоциите около създаването на самия албум? Имаше ли някаква тиха паника у вас?
Мингера: Ооо, имаше, имаше. В началото, след като го записахме, имаше за дозаписване някакви неща. Мислехме, въобразявахме си всъщност, че всичко това ще стане в рамките на 2 месеца – ще го запишем, ще го издадем, ще го запечатаме този албум и дори ще сме организирали турне. В процеса на работа се оказа, че нещата по никакъв начин не стоят така. На първо място, заради нашата заетост. Трудно беше на Брас секцията да има свободно време, за да запише някои неща и да се занимава с целия проект. Нещата много се разтягаха във времето. Много пъти сме изпадали в отчаяние и лека депресия, дали това нещо изобщо ще стане някога. В даден момент изпадаш в дупка, защото нещата се бавят и стават тромави. Започваш да се съмняваш дали това нещо ще се реализира.
Велко: После ги набихме тези от Брас секцията, затворихме ги в студиото и ги заключихме там за една седмица. Само на проститутки, алкохол и тревичка, да им се изчистят главите. И след това всичко си записаха момчетата, след 2 години, нали, и всичко си дойде на мястото.
В следващия момент, издаването е малко труден момент от финансова гледна точка – не е много евтино. Да се реализираме сами ни отне малко време. Всички приходи от концерти сме си вложили в албума и затова така се забавихме.
Мингера: Да, това е другата причина да се забавят нещата. Всъщност, ние имаме спонсори. И приятели помогнаха. Като цяло, сумите, които се събират, са малки, защото повечето хора нямат желание да влагат в тази музика, защото е по-трудно продаваема, а те си търсят бизнес страната. В същото време, ние държахме да останем това, което сме, без да има някой, който да ни казва как трябва да изглеждаш, какво трябва да правиш и да ти се намесва в цялостната визия на групата и в това, което правим. Това беше важен момент за нас – да решим по какъв начин да се случат нещата, защото човек винаги има избор. Може и да преклониш глава, и да намериш стабилен спонсор, който да ти казва какво да правиш и нещата да се случат лесно и бързо. Ние избрахме по-трудния път.
Така албумът не ви ли е още по-ценен?
Мингера: Така е по-цветно. За мен, на един човек ако не му е било цветно и в животът му да не е имало само хубави, а и лоши моменти, да е имало от всичко – това ни прави хора. Това ни прави личности. Чрез тези емоции и изживявания решаваме какви да бъдем.
Помните ли първата си репетиция?
Мингера: Помня я, да. Само че на барабаните беше друго момче. Бяхме аз и Ян, и Васил, който сега е в група „Антифриз“. Тогава не съм очаквал да се случи нещо подобно. Всичко това с концертите и албумите ни беше мечта, но тя се роди по-напред във времето, след 5-6 или 10 репетиции, след като имахме не 2, а 10 парчета.
В предварителния ни разговор стана ясно, че не се занимавате само с музика. Какво прави всеки от вас извън репетиционната и сцените?
По-рано, Мингера сподели, че учи зъботехника и му остава само да се яви на държавния изпит, който е съвсем скоро.
Велко: Аз си работя в един магазин за ядене и пиене. Управлявам 8 жени, казвам им какво да правят и така. Свиря в още няколко групички и не знам как успявам, всъщност. Ако трябва да бъда честен, работя, за да мога да си позволя да свиря, защото е скъпо хоби.
Мингера: Май при повечето от нас е така. Винаги сме работили нещо, с идеята да можем да свирим.
Велко: Брас секцията се занимават само с музика. Свирят в симфонични оркестри, Веселин Георгиев преподава.
Мингера: Абсолютно професионално си се занимават с това нещо си изкарват хляба, но това, което са ни споделяли, въпреки всичките им сериозни начинания, е че тяхната страст е „Нещо цветно“. Може би това ги кара да се чувстват пълноценни, точно както нас, в цялата тая хава.
Велко и Мингера: От друга страна Ян… Той е навсякъде. Обобщено е в строителството, ама доста често е по гората. Бере гъби, виси по дърветата, той е човек на природата. Обича много да обикаля, той е авантюрист. Бачка си някакво време, а след това всичките си пари пръска по пътешествия. Можеш да го видиш навсякъде, което си е супер готино.
Мингера: Мисля, че човек трябва да прави това, което му доставя удоволствие. Животът е прекалено кратък, че да можем да си позволим да правим някакви големи компромиси. Дори нещо дребничко да е, направи това, което ще ти достави кеф, както се казва – ще ти удължи живота.
Имате ли си любима забавна случка с бандата?
Велко: Те са много. Всеки един момент, когато се видим, е някакво УАУ. Трудно и рядко се събираме всички, дори на репетиции. Брас секцията почти не идват, повече си репетираме тримата с Ян и Мингера. Винаги, когато сме на концерт или отидем някъде, си изкарваме много яко. Музиката ни е такава и гледаме много, много да не му мислим – ама сега как ще свирим, ама как ще ни приемат хората и прочее. Винаги съм бил на мнението, че на една банда ако и е густо докато свири, то и на хората ще им е густо. Ако са някакви спечени, те и хората ще се чудят: „Абе, на тея пичове к‘во им става сега?“ Излязъл си да забавляваш хората, трябва да им даваш някакво настроение, но ако на тебе не ти е кеф – и на тях няма да им е яко.
А спомняте ли си някой голям гаф на сцената?
Мингера: Ооо, да, да. Правихме един концерт в София, който дори се излъчваше на живо. Участвахме в един фестивал на Аларма джаз пънк. Така се напихме…
Велко: Напихме се като прасета. Това беше най-пияния концерт, който сме правили.
Мингера: Абе, Ян не можеше да си спомни парчетата СИ. Обръща се и ме пита какво свирим, как се казва това парче и какъв му беше текста. Не че можеше да го изпее…
Велко: Ако мога да го нарека най-големият ни гаф… Абе голяма работа. Ние винаги излизаме подпийнали ама тогава прекалихме. Това пък роди нещо друго – тогава се запознахме с Иван тромбониста, известен още като Чеха. Тогава за първи път дойде, взе да се олива с уиски и да крещи: „Искам в тази банда!“ и така си го взехме.
Мингера: Аз като го видях, все едно винаги сме били в една група. Венко вика: „Елате. Водя ви тука едно момче, което го глася за групата, ако му харесате, защото все пак трябва да ви хареса. Той да ви види е по-важно, отколкото вие да видите него.“ И само като го видях, си викам: „Май това е пичът“. И вече на края на вечерта при въпроса: „Чех, ти ще свириш ли с нас?“, той нямаше как да даде друг отговор, освен ДА.
Велко: То при нас си е казарма. Трябва да минеш няколко теста, за да свириш в тая банда. Един изгоря. Дойде на една репетиция и повече не го видяхме. Не знам какво му стана.
Мингера: Мисля, че всяка една банда, която прави музика, трябва да я прави с много дух и енергия. Това е важното.
Какви бяха първите ви инструменти?
Велко: Всеки е чувал, в моя случай като барабанист говоря, как посудата на мама започва да изчезва. Ситото за брашно го няма, къде ми е тенджерата… С някакви такива трагедии още на 12-13-годишна възраст.
Мингера: Ти даже започна първо на един кашон, мисля че беше 20 на 30 см.
Велко: Като всички хлапета – с мерак. След това си купихме възможно най-евтините инструменти. И оттам нататък всеки започна да влага и да си купува.
Мингера: Личните инструменти всеки си ги купува сам. В последствие, когато си закупувахме апаратура, събирахме заедно от приходи от концерти. Например, първо се събираше за тонколона с нещо си за единия, после другия си харесва апаратура – дават се пари за него. Дори и тогава не сме правили сметкаджийски истории, за единия сме дали 500, пък за другия сме дали 600 лева и така. Всичко беше само и само да се случат нещата.
Още като малки искахме по някакъв начин да започнем да се занимаваме с музика. Идеята да имаш личен инструмент беше толкова далечна, че чак невъзможна. Мислехме си, че е невъзможно. Тогава и времената бяха по-различни, но ето, че се случи.
Можете ли да си представите живота без Нещо цветно?
Велко: Не. Прекалено много ми е дала тази банда. Не искам да си представям какво щеше да е сега, ако цялата тази емоция я нямаше.
Мингера: Трудно… Пък и ние на първо място сме приятели, и затова смятам, че групата си ни е на сърце. Поне аз не мога да си го представя.
Как виждате бъдещето на Нещо цветно?
Мингера: За мен е цветно!
Велко: И по-цветно ще става. Надяваме се, това да не ни е първи и последен албум. Мислим да правим още хубави мелодийки, да пообикаляме, както казах, и извън страната мислим да излезем.
Мингера: За сега имаме опции за Сърбия, Македония, Гърция също. Там също имаме контакти с хора от банди, с които сме свирили и се надявам да стигнем и до там, защото има сцена. Смятам, че на човек колкото му е широка душата, трябва толкова широк да му е и светът.
Освен в Пловдив, къде ще представите албума си?
Мингера: Турнето започва на 7-ми април в Асеновград. На следващия ден, живи – умрели, сме във Войд в Пловдив. Около празниците имаме пауза. На 21-ви април ще свирим във Варна, ще хапнем шкембета и продължаваме към Велико Търново и на 29-ти завършваме в София, заедно с нашите приятели от Toy Letters.
