Капана.БГ
Стоян Стоянов - младият мъж, на когото дължим спортните площадки
Искам да направя нещо значимо и то да е от световно значение
Стоян е на 22 години, пловдивчанин и е влюбен в родния си град. Студент е по психология в 4-ти курс и се занимава активно със стрий фитнес и уъркаут. И под „занимава се активно“ имаме предвид до такава степен, че благодарение на него вече има изградени 30 спортни площадки в града. Как е започнал и какво го мотивира, вижте в интервюто, което той даде за Под Тепето.
Първо ни кажи с какво се занимаваш.
Занимавам се с организиране, съдействие, провеждане на групови мероприятия, в повечето случаи тренировки и състезания по уличен и функционален фитнес. Като цяло, уличната спортна култура ми е в кръвта.
Смяташ ли се за интересна личност?
Всъщност да! Колкото и егоцентрично да звучи… Осъзнавам как изглежда отстрани, ала наистина се намирам за колоритна личност, която инвестира в себе си и знае как да гони целите си.
Какво гониш?
Гоня себе си, останалите, но най-вече гоня различието. Твърде много сиво има около нас. Опитвам се да страня от този „цвят”. А и честно казано един ден бих се радвал, ако дузина хора ме смятат за човек, който достойно може да бъде категоризиран като велик. Точно така – велик! Искам да направя нещо значимо и то да е от световно значение. Така че, и величието гоня! (смее се)
Какво за теб е величието?
Простота, неподправеност, истина, идеализъм, жертва, че дори и лудост на моменти. Но мисля, че най-вече е призвание.
От колко време тренираш и как започна?
От 6 години. Запалих се от приятели, които решиха да изпробват нещо, което са видели в интернет. Спрях да играя компютърни игри и реших да опитам. В детството си съм играл футбол близо 4 години. Тогавашния ми треньор ми даде много. Благодарен съм му…
Какво ще кажеш за хората, които не тренират навън, а ходят във фитнес зали?
Разни хора, разни идеали. Всички гонят някакви цели, които са си поставили. Някои знаят как да ги гонят, други не. В повечето случаи, хората, които тренират в залата, целят по-добра визия, докато аз правя нещо, с което се опитвам да мотивирам останалите. Ние търсим по-функционалната част и визията заема второстепенна роля. Трябва да се чувстваме добре в тялото си, все пак то е нашият храм. Трябва да се грижим за него – не само да изглежда добре, но и да се чувстваш така сякаш можеш всичко с него.
Каква е връзката ти с Титан фитнес?
Част от техния екип съм. Помагайки на тях, помагам на себе си. В момента обаче съм се фокусирал върху работата си - работя като фитнес инструктор в залата на Атлетик Фитнес.
Ти си инициатор за създаването на повечето площадки за уличен фитнес в Пловдив. Как се случи всичко това?
Цялото интервю със Стоян можете да прочетете в Под Тепето
The Flying Detachment и Corecom
Или за един концерт превърнат от масово - в лично преживяване
Петък е, нощен Пловдив гъмжи от събития - всякакви, от една страна имаме Nerd парти в Sound trap, имаме концерт на Fyeld, Inflict и Invisible dreams в Stage 51, а пък на следващия ден, дори имаме рожден ден на Вожда от Найлона, за което си струва и е нужно да се пазят сили. Но вниманието ни е приковано от Post-culture stage.
За тези, които не знаят какво е това, ще обясня накратко - "Петното на Роршах", съвместно с Антон Шнитер и Никола Николов задвижват платформа, която е фокусирана върху концертни събития и информационно обогатяване в клубната култура. Така долният етаж на "Петното" вече се казва Пост-културна сцена.
Концертните събития са разнородни, както всъщност беше и в петък, когато The Flying Detachment и Corecom стъпиха на сцената. По думите на организаторите - това са банди представители на софийската "стоунър рок" сцена, с която тепърва ще сътрудничат.
Наближи 22:00, тогава бяхме привикани да слезем в подземното ниво за началото на концерта . Първи се качиха The Flying Detachment - банда, която съвсем ловко смесва наситен китарен звук, топли мелодии, макар минорни, с експресивността на вокалисти от ранга на Josh Homme( Queens of the stone age) и Dave Grohl ( Foo Fighters) . Впечатлението , което остави бандата беше за затвърден звук и страхотно сценично поведение и представление. Те бяха донесли свое собствено светлинно оборудване, което е крайно нехарактерно за алтернативната сцена, но пък помогна за изживяването на публиката, която макар малобройна остана възхитена.
За втората част от вечерта се погрижиха Corecom. Слъдж метъл от дебрите на Луизианската пустиня. Сигурно не сте чували за NOLA (New Orleans, Louisiana) сцената, но това не е проблем. Момчетата с интересното от-близкото-минало име определено оправдаха името си. Тежки рифове, бавни мелодии противопоставени на бързи барабанни партии, граничещи с ромоленето на Бостънската хардкор сцена. Впечатление правеше вокалиста, който успя да покаже южняшкия звук в себе си, понякога напомняйки много на Phil Anselmo ( Pantera, Down, Arson Anthem) .
Така в рамките на два часа, пловдивски ентусиасти можаха да се насладят на един истински музикален празник облечен в стил, който не всеки месец може да се чуе на пловдивска почва. А Post-culture stage от своя страна обещават, разнообразието на не-чак-дотам популярни стилове да е все по-голямо и по-голямо.
http://kapana.bg/litza/itemlist/user/570-kapanabg?start=14266#sigProIdaf514b3c18
„За вредата от образованието, културата и изкуството“ - eдна лекция, която обръща мирогледи
Рядко ни се отдава възможност да присъстваме на толкова поучителни лекции, каквато беше тази проведена от прочутите братя Мангасариян, на сцената на Post-Culture Stage.
„За вредата от образованието, културата и изкуството“ или както ще използваме по-долу съкращението О.К.И, е образователна лекция, която за пръв път дава един доста компрометиращ поглед над последиците от вече изброените.
Някога питали ли сте се, какъв е смисъла на Арт-а? Ами на театъра? Добрите постановки ни трогват и често ни просълзяват. Но това дали е правилно? Редно ли е децата ни да гледат подобни неща? Да се натоварват?
Както успяхме да научим от мероприятието – не!
Не стига, че ние самите си имаме проблеми, но на всичкото отгоре отиваме на театър, където Шекспи(ъар) демонстрира личностните проблеми на разни тинейджъри, предава ни ги и ги прави ги наши наши проблеми, и за всичко това ние си плащаме?
Това дава изключително лош пример на детската аудитория.
Обсъди се въпроса с образованието и до колко е валидно то. Че за какво му е на едно дете да ходи на училище?! И как доста известни творци/ актьори/ майстори извършват дейността си без диплома, пък дипломираните стоят без работа..
Как може?!
Световната литература пък казвали, че всички я харесват. Да, ама не точно. Защото ако наистина някой я беше чел, нямаше да я хареса!
Наблегна се и на Арт-а. Ах, как се наблегна на Арт-а....
Гостите бяха впечатлени, чак направо втрещени на моменти, от претенциозно подбраните примери за съвременно изкуство. И как няма?!
Деца, изкуството е лошо нещо и можете да сънувате кошмари след сблъсък с него!
Разбира се, нямаше как да не ни предупредят да ходим на опера само при едно условие - След като сме навършили пълнолетие и знаем, че отиваме на изцяло собствен риск... Което е изключително рентабилен съвет!
Простете - не съм сигурна, че бих могла да изразя емоциите, които се носеха из въздуха на Петното на Роршах предната вечер правилно.
Но пък мога да ви уверя, че след него публиката излезе с един изцяло нов мироглед.
И важна бележка – Никога не кръщавай детето си Червената Шапчица! (Какъв човек ще си, да го причиниш на невинното дете?!)
Едно обаче е сигурно – забавлението е най-важното нещо. И именно за това можем топло да благодарим на Мангасариян, за О.К.И. и за това, че направиха вечерта на всички гости (
http://kapana.bg/litza/itemlist/user/570-kapanabg?start=14266#sigProId0442755497
Самоука художничка прави чудеса от листа
Младата художничка от Полша, Джоана Виразка, намира необичайно приложение на есенните листа, които падат от дърветата. Само с използване на цветни моливи и акрилни бои, тя черпи от красивата природа и звездното небе, за да създаде истински шедьоври. Всяка работа на художничката отнема около три часа. Джоана се надява, че нейният проект ще помогне на хората да намерят вдъхновение във всичко.
А ние ви оставяме с работите и и спокойно есенно настроение.
Валентин Старчев - Продължение
Галерия Резонанс Ви кани на изложба скулптура и рисунки на професор Валентин Старчев
Откриване: 13 октомври (вторник) 2015 година от 18.00 часа
По време на откриването на изложбата ще се проведе дискусия на тема Монументите
Разговор с проф. Валентин Старчев за монумента „1300 година България”- Продължение
За паметника пред НДК се говори като част от комунистическото минало на България...
- Този паметник е много различен в сравнение с тези за съветската армия, защото всичките теми, които тълкува, се отнасят към 1300 години България. Той не е отнесен към социализма, а е направен само през този период. Неговите теми са повече обвързани към това пространство около НДК. Първата композиция е Симеон и книжовници, втората - Пиета, за жертвите, които са дадени през тези 1300 години, а третата е работникът, защото е имало градеж в края на краищата. Въпреки всичките катастрофи, войни, робства тази държава е просъществувала до днес.
Винаги е имало човек, който е съзидател и е работел. Това са темите на този паметник. Много е трудно да се каже, че е политически паметник. Той е политически, доколкото тази власт реши по нейно време да чества 1300 години и направи този паметник. Това е истината.
Имаше един връх с едно знаме, което някои го изтълкуваха като символ на върха на комунизма - не. Това е крило означава, че тази държава има амбициите да съществува и да се развива.
Как самият Вие определяте стила на паметника пред НДК?
- Всички паметници дотогава се различават от този, в Шумен, в Стара Загора... Те са от нов тип. Самата архитектура работи заедно с скулптурата за темата, докато по-рано се правеше пиедестал и на него се слагаха фигурите. Самата архитектура там е само пиедестал на фигурите. Новото след това беше архитектурата да бъде раздвижена и да символизира идеята, която носи паметникът.
Какви бяха отношенията Ви със социалистическия реализъм и неговите блюстители?
- По-различно работех. В моите работи има и деформации и пластически други трактовки на формата, които излизат извън обикновената натура, каквато е схемата на социалистическия реализъм. Една точност на натурата и преди всичко изява на темата. Моите неща са повече в едни пластически концепции, нови - на разлагане на формата, на нова форма, на нова конструкция във формата, нова образност на героите.
Съюзът Полша - България, представен в изложба
ИЗЛОЖБА „ПОЛЯЦИТЕ В и ЗА НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ”
Българите са малък народ, но притежават неизчерпаем стремеж към независимост.
Изложбата се състои от 15 пана с фотографии, факсимилета и текст, които представят приноса на поляците в обединението и изграждането на независимата българската държава. Ескпозицията има за цел да обърне внимание на българската общност върху неизвестни факти за присъствието на поляци от различни професии в България. Разказва за участието им в техническия прогрес на България, както и за приноса им в образователната и културната система на държавата.
Официално откриване на 16. 10. 2015 г. – 16.00 часа в присъствието на г-жа Катажина Деда – Консул на Република Полша в България.
Николай Табаков и новата му книга „ Византия “
Читалище Възраждане и галерия Възраждане Ви канят на среща с известния писател Николай Табаков на 14.10.2015 г. ,сряда, от 18:00 ч. Ще бъде представена най-новата му книга „ Византия “, като в разговора с него ще стане дума и за други негови книги, например – „ Няма да е все така “ – получила голямата награда на СБП за 2009 г. За автора и творчеството му щу говорят проф. Андрей Пантев и проф. Иван Божилов.
Биография на Николай Табаков
Роден съм на 13.11.1956 г. в село Мандрица, Ивайловградско. Българин, казват. Зодия Скорпион. (Все още ли вярва някой, че една дванайста част от човечеството си прилича сама на себе си?). Надали.
Поради доста скокливия авантюристичен дух на моите скъпи родители съм живял някак разпръснато по всички краища на България. Димитровград, Видин. По-късничко – наследствено мисля – в Смолян, Враца и София. Интересно разбира се, но някак без корен.
Сега прекарвам времето си също разделно. Между столицата и едно китно родопско селце, където съм горд притежател на къща. Не казвам кое, за да не се стигне до масови сцени, виночерпения и родопски песни. Не че е лошо.
Завършил съм така нареченото висше образование в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Българска филология. Естествено, поради литературни увлечения, да не кажа залитания. И с хероическата мисла, че рано или късно ще стана велик писател.
Рано? Или късно? Кога?
В желанието си да се затрупам с житейски опит и мъдрост (хайде сега) съм се захващал с всякакви странни работи. Всъщност, захващал съм се поради най-обикновен захлебващ недоимък защото след смъртта на баща ми – той почина на тридесет и три – у дома някак се опразниха рафтовете. Бил съм товарач на камион, професионален при това, строител, ръководител на строителни обекти, т.е. – техник, сръчен производител на тъжните видински гуми, дописник във вестник, издател. Всякакъв. Уверявам ви, това е крайно полезно.
В момента ръководя едно издателство и в най-скоро време ще ми побелее косата от това.
Иначе пописвам. Проза. И всеки миг ще махна с магическата пръчица и ще ви покажа части от няколкото книжки, които съм изстрадал в последните петнадесетина годинки. (Не е чак толкова силна дума – коя ли? – защото за да пишеш проза се иска здрава работа, седене, пъшкане и така нататък).
Освен това имам твърдото намерение точно тук да заявя, да извикам ако е нужно, че пишешият субект е крайно улеснен от новите модерни времена. Няма никаква нужда да се прави на народен водач, да гръмогласничи и развява знамена. Не е нужно да бъде назидателен и поучителен.
Не му трябва тояжката на Учителя. От него се изисква съвсем просто нещо. Той трябва да опознае добре това странно животно – човека, да разбере неговите крайни екзистенциални нужди и вечни въпроси и ако може да „преведе“ в ясни примери някой и друг важен отговор. Или поне да постави така примера си, че да заинтригува неколцината отявлени почитатели на литературата, да ги накара да се замислят и да продължат още по-упорито да търсят отговор на питането „защо съм жив“.
Според мен, пет човека са напълно достатъчни.
И като ви поздравявам – и петимата – оставам ваш възхитен почитател. Досещате се защо.