Отзивите за спектакъла привлякоха вниманието на театрали и критици

Предстои третото завъртане на новия спектакъл на пловдивския театър Антихрист. На 10 февруари шедьовърът на Емилиян Станев ще бъде качен на сцена отново в Дома на културата от младия режисьор Анастасия Събева. Отзивите от премиерата отдавна стигнаха до столицата и привлякоха вниманието на театрали, критици и редови поклонници на Мелпомена. Погледът на дебютантката към текста и работата й в Пловдив по него 35 години след Иван Добчев са достатъчен стимул за софиянци да атакуват „Борис Христов” другата седмица. Играта на Васил Дуев и Елена Нацариду в главните роли, както и сценографията на Огняна Серафимова, са другите основни причини, предизвикали интереса и настъплението от София. Там Антихрист се коментира още от деня след премиерата, на която присъстваха представители на много от големите столични трупи. Сред гостите бе например директорът на Младежкия театър Влади Люцканов.

Биляна Янкова

Предполагам тези от вас, които всекидневно следят новините, са научили за плановете на Норвегия да криминализира даването на милостиня. По-интересна е причината за това решение, а именно български и румънски роми, просещи по улиците на подредената им страна. Предприемайки подобна радикална мярка, биват ощетени други, наистина нуждаещи се от помощ.
Тук не говорим за расово разграничение и цвят на кожата, а за липсата на морал и ценности. Тези хора умишлено пътуват, но не за да заработват пари по честен път, а с цел да  лъжат и крадат по един или друг начин.
Как да се предпазим от тях? Подобен закон очевидно е неадекатен, защото поставя под общ знаменател както измамниците, така и истинските клетници. 
Просенето за милостиня отново е кражба, измама, подигравка с доверието; буквално и преносно захапване на ръката, която храни. 
Няма ли да е по-добро решение да се проследи с каква цел заминава определеният човек и, стига да е работоспособен и в разцвета на силите си, дали ще намери законно работно място. В противен случай да му бъде забранено да излиза извън границите на страната.
Мога да дам и пример от личен опит, при спомена за който за жалост се натъжавам, но бих искала да споделя. През пролетта на 2009 посетих Венеция. С група приятели се бяхме спрели пред една сергия за ръчно изработени сувенири, при което докато държах в ръцете си малко портмоне, с намерението да го купя, продавачката ме попита от къде идвам. И когато разбра, ме погледна изплашено и грабна портмонето, казвайки ми, че българи на сергията си не иска. 
Вероятно е имала лош опит и кой ли би я винил. Но аз съм обидена от факта, че името ни е опетнено. А още по-обидена съм, че от страна на България не се взимат необходимите мерки за изчистване на това име. Интересно ми е как управниците ни не са обидени от факта, че страната ни бе изобразена като тоалетната на Европа? Всъщност бяха „обидени“, но какво направиха по въпроса?
Какво ще направят и сега?

Проблемът с кражбите е толкова наболял, а в същото време толкова пренебрегван. Умишлено или не, факт е, че потърпевши не само има, но с всеки ден са все повече.  
Защо Норвегия взима някакви мерки, а не България, която очевидно е епицентър на проблема? За сметка на това се строят молове и офис сгради на прогнила основа. 
Едва когато тук се вземат някакви реални мерки, ще можем да си купим спокойно портмоненце от Венеция, без да ни линчуват, че сме българи.

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“ 
-П. Дънов

Йерма, Хуан и Виктор са основните персонажи в "Йерма", които още преди началото задават кода на спектакъла в опит да се докоснат до сюреалистичния стил на испанския поет Ф. Г. Лорка. Актьорите са на сцената зад прозрачен екран, създават усещането за пространство, в което безвремието е погълнало живота, страстите и мислите им. Историята ни запознава с Йерма, която отчаяно мечтае за дете, любов и внимание от страна на съпруга си, който обаче е студен към нея и чужд на майчинския копнеж. В опит да намери причините за нереализирането си като майка и обичана съпруга, тя „бяга“ от болезнената реалност и „хлътва“ в един неин въображаем свят, където се сблъска с представите за идеалния живот поднесени от другите персонажи в спектакъла приятелката й Мария и Старицата. Но вместо да дадат отговор на въпросите й те подхранват и хиперболизират още повече нейните страхове, за живот лишен от любов и признание. Единствено появата на Виктор, младежката й любов, останала неизречена и невкусена, е онова слънчево и тихо място, в което тя успява да бъде отново себе си.

Драматичен театър-Пловдив
06.02; 19:00