Фестивалът Opera Open показа, че операта не е архаично изкуство

Паулина Гегова

Лакомия, леност, похот, гняв, завист, алчност, горделивост. Смъртните грехове, заради които биваме наказани. Смъртните грехове, които всички притежаваме, които не можем да изтръгнем. Все пак сме само хора и сме грешни…

С този сюжет се постави финалът на фестивала Opera Open снощи, като че ли специално избрано. Като че ли, за да ни напомни какво представляваме. Модерната опера „Пандора” по дело на композиторите Пол Ван Брюге и неговият български ученик Петър Дундаков, е силна във философията си, макар и объркваща. Казвам объркваща, защото се смесват два различни периода от две различни религии – историята за прелестната съдница на Земята – Пандора и мита за седемте смъртни гряха. 

Тези заплетени сюжети, изпълнени на няколко езика, объркаха част от публиката и за някои посетители залъкът бе твърде голям. Това ясно си пролича и макар че сме склонни да ги разберем, не можем да отречем и качествата на това съвременно оперно представление. Тригласието на Марияна Панова, Евелина Христова, Даниела Димитрова, солисти от Мистерията на българските гласове, бе повече от впечатляващо. Жените така умело изпълняваха различната напевност – фолклорна, джазова; така съчетаваха гласовете си с електронната музика и звуковите ефекти, че те караха да настръхнеш. 

От друга страна бяха изпълнителите от балет „Арабеск”, които доказаха защо са едни от най-добрите танцови професионалисти в страната. Физическите им способности са от световна класа. Танците им оживиха смъртните грехове, вдъхнаха им живот и страст, най-често покрусителна такава. Телата им се виеха, гърчеха, трепереха, „политаха” и влачеха по сцената, за да изобразят тези заклеймени от религията емоции. Хореографът Боряна Сечанова е измислила една завършена плеяда от първобитност и опит да се докоснеш до божественото, а солистите Теодора Стефанова, Марина Попова, Валери Миленков, Васил Дипчиков, Стефан Вучов, както и останалите танцьори ги пресъздадоха перфектно. Под ръководството на Диан Чобанов, оркестърът на пловдивската опера за пореден път се представи блестящо. 

В началото на спектакъла, композиторите Пол Ван Брюге и Петър Дундаков отделиха около 10 минути, за да обяснят на публиката как са работили по операта. Тя е създадена през последния век, което я прави по-достъпна до съвремието. Алтернативна, мрачна, трудно смилаема, бяга от класическия стил, като не пропуска да вкара в смут и размисъл зрителя. Дали ще се чуди защо гръцката митология е смесена с християнството или ще се задълбочи в танца, все ще намери нещо, за което да се хване. 

Впрочем, ако направим равносметка, ще намерим, че Пандора – вечно упрекваната, никога изслушваната, има сходство с първата библейска жена Ева. И тя като нея красива, изящна, но жестока в действията си, тласната от любопитство, което не предполага, че ще донесе толкова зло. Общо може да се намери. Да, малко трудно, но не невъзможно. А и ако не друго, затова пък човек е дарен и не само с грехове, но и с блага. Едно такова е въображението. Ако чистата наука не върши работа, то може да се превключи на него. 

Истината е, че в същината си спектакълът беше смислен, силен и красив по един тъмен начин. Идеалният завършек на фестивала, който се проведе повече от успешно и показа, че в България и в частност Пловдив, операта не е архаично изкуство.