Пиесата изследва човешките взаимоотношения и липсата на семейно разбирателство

Паулина Гегова

Театърът е не просто изкуство, а прокрадване на идея в зрителя. Най-често идеята е свързана с определен тип мироглед и философия. Те може да не съвпадат с възприятието на публиката, но винаги остават горчив или сладък привкус по „небцето“ на съзнанието.

Според наше скромно мнение, България е богата на театрален потенциал и той не се изчерпва само в рамките на Пловдив. Сцената на Драматичен театър „Н. Масалитинов“ приема много гостуващи постановки, които ни очароват с наситеността си. Снощи гост на пловдивчани беше спектакълът на Народен театър „Иван Вазов“ – „Богът на касапницата“, а днес ще се играе и за втори път. В главните персонажи се превъплътиха Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Александра Василева и Радена Вълканова. Оригиналният драматургичен текст е на Ясмина Реза, а режисьор на българската интерпретация е Антон Угринов.

„Богът на касапницата“ е ситуационна пиеса, развиваща се в едно действие. Тя няма разтеглен сюжет и низ от случки, но в този единичен момент показва достатъчно смисъл. Тя проследява историята на две семейства, които са се събрали, за да разрешат проблем, създал се между 11-годишните им синове. Когато се срещаме с героите в началото те са уравновесени, привидно спокойни, стремящи се да запазят добрия тон и да излязат от ситуацията без ненужно нагнетяване на агресия. Уви, в последствие задръжките падат и те показват истинските си същности, стриктно пазени през годините.

Постановката доста леко и лесно смилаемо изследва човешките взаимоотношения, не само между непознати, но и вътре в семейството. Излага на показ мъката и страховете, скътани в душата. Тези, които те изяждат отвътре, защото не можеш да ги отприщиш. А не можеш да ги отприщиш, тъй като за цивилизованото западно общество не са допустими.

Другата много важна истина, която се разбира от постановката е, че никой не е съвършен, колкото и да не му се иска да го приеме и всеки е виновен, не само до доказване на противното. От доказателство просто няма нужда.

„Богът на касапницата“ може да се разгледа от две сблъскващи се една в друга страни – и като комедия, и като драма. Съчетанието на жанровете позволява да приемем по-горе описаните истини по-лесно. Да си кажем: „Да, никой не е безгрешен, но все пак съм просто човек – нормално е да греша.“  Има моменти, в които персонажите ще те разсмеят. Шегите са семпли и точно на място. В други ще си помислиш, че и ти си преживял нещо подобно или пък някой от тях ще те отврати с натрапчивостта си.

От гледна точка на музика и сценография – пространството е изчистено. Преобладава черният фон, за да позволи на актьорите да изпъкнат и да се откроят. Самите те успешно „превключват“ от емоция на емоция, от сдържаност на избухливост, от пълен упрек към самосъжаление. В заключение осъзнават, че тази неочаквано развила се среща е едно от най-ужасните събития в живота им и веднъж приели този факт, завесата се спуска и ни оставя са гадаем какво ли се случва с тях след това…