Дълбоките истини са обикновени, лишени от каквито и да е украшения. Като разговор между приятели, споделя поетът

Паулина Гегова

„И полетя в разсъмването - щастлив завинаги под звъна на слънчевия часовник.

Завинаги от върха на хълма.

Историята от хилядолетия споява копнежа си по небето с кръвта на гълъби. „

Това е само малък фрагмент от цялостното творчество на пловдивския поет Йордан Велчев, който снощи представи новата си стихосбирка „Събиране на значенията“ в книжарница „Хермес“.

Пространството беше запълнено от любители на стиховете на Велчев, както и много негови близки. Начело с Божана Апостолова и Стефан Попов, за един час, храмът на книгата се превърна в истинска наслада за ухото и възприятията.

„Събиране на значенията“ се състои от 7-8 малки цикъла, свързани помежду си. „Река“, „Гладиатор“, „Нима“, „Сред“, „Снимка“ – това са само част от стиховете, които актьорът Стефан Попов прочете на публиката, карайки я да го слуша в захлас.

Самият Велчев също прочете част от творбите си, като се шегуваше, че не може да ги пресъздаде така, както актьора. Част от стиховете са писани още преди 40 години, други са съвсем нови, но всички имат един и същ смисъл – гадаят значението на човешкия живот.

За мен това е странна книга. Открих, че в писането на текстове, стойност има култивираната простота на думите. Дълбоките истини са обикновени, лишени от каквито и да е украшения. Като разговор между приятели. Всичко останало е тишина, сподели авторът, като допълни, че животът е преходен, че в него няма отлагане.

Йордан Велчев не е новопораснал поет, който просто измисля едни красиви стихове. Който просто нарежда думичките една под друга. Той е човек с опит, със собствен почерк, оставил едно огромно наследство в литературната сфера. Римата в стихотворенията му носи в своя подтекст собствения му глас.

Книжният вариант на стихосбирката е изчистен на вид. С бели корици, без изображения, носеща една освободеност, от която липсва ангажираност и претенциозност. Много от стиховете в нея са за Пловдив, други са за изгубената любов, а трети за природата и нейната безгранична сила върху ни.

"Сияе"

Село – захвърлено с табелите си край

бръмченето на пътя. И го гледам:

не си пристига, нито заминава. И го слушам:

в пейзажа, който, премълчавайки, изтъква,

достатъчна му е компанията на реката

(как й показва сутрин своите пътеки и ги прибира

вечер).

Уж е мъртво, а блести със трепетликите си –

сред ръкоплясканията на листата.

С ирониите на косове сериозността ми ръководи

в следобеда (и тромавите му глаголи).

Мен, вадещия своите пристигания тук като несръчен

вълшебник из ръкава на шосето.

Мен, съюзяващ стъпките си с площадчето пред църквата

(то не желае да е център на света).

Сам в това село –

отсъствието на хора не прави тишината по-голяма.

В това село, в което небето

така тежи от лекота, че е възможно

да поддържаш хоризонтите с кутрета, за да не рухнат

(и ме завие планината с каменните си юргани).

Тук, докато влизам от сянка в сянка

като от себе си във себе си (без да почукам).

Тук, надничащ през пролуките на оградите, където,

приютени в майчинството на пейзажа,

сияят – от жизнерадост –

на гробището зъбчетата млечни.