Около 1186-1189 година в Пловдив е построен голям храм, впечатляващо описан от големия византийски историк Никита Хониат

Храмът е разрушаван няколко пъти, до построяването на днешния „Успение Богородично“ в средата на XIX век

Теодор Караколев

Пловдивската средновековна история е доста пренебрегвана по редица причини. Като цяло, все още битува мнението за „Тъмните векове“, които са по-маловажни и по-безинтересни от предхождащите ги римски и дошлите по-късно ренесансови – а в България османски – векове. А българската средновековна история все се гледа в големия мащаб, с акцент върху столиците, върху царете и големите битки. Градската, човешката история е на втори план.

Пловдив обаче е изключително интересен град в тези средни векове. Действително, знаем малко за това време – Голямата базилика е съществувала в период, който все още е в началото, ако изобщо можем да го наречем Средновековие. Материалните останки от тогава до издигането на друг прекрасен исторически и художествен паметник – днешната Джумая Джамия през 15 век, са много малко. Историческите извори за миналото ни обаче не са само материалните паметници.

За част от вида на Пловдив в един период от това дълго Средновековие имаме разказ от уважаван и ценен историк – Никита Хониат. Автор е на една византийска история, обхващаща XII и малко от XIII век, от която черпим много информация за България, най-вече относно освобождението от византийска власт. По-малко известен факт е, че за известно време той е управител на тема Филипопол. Като такъв, през 1189 г. той пише реч към Филипополския митрополит Константин Пантехни, от който извор можем да се запознаем със средновековния пловдивски храм „Света Богородица“.

Можем да сме почти сигурни, че такъв храм е съществувал в Пловдив през 1189 година, и е построен не по-рано от 1186 г. Уви, за неговия вид можем само да гадаем. Хониат го обсипва със суперлативи: „голям и прекрасен храм“, „огромен по размери и блестящ по красота“, „ликовете на светците и на самия Бог, въплътил се в човек заради нас(…)огряват разумното в душата, а тяхната видима красота и прецизна изработка със своята достоверност надминават всякаква хармония“ (превод по Ани Данчева-Василева). Никита Хониат разказва и детайли от строителството му, свързани с даровете, давани от пловдивчани – злато, сребро, дрехи и др.

Нищо от този храм не е достигнало до нас. Няма информация кога е разрушен. За църква „Света Богородица“ говори друг, описал Пловдив – Стефан Герлах през 1578 г., но най-вероятно тази сграда е съвсем различна. Сегашният катедрален храм пък е построен през българското Възраждане. За момента, ако искаме да си представим средновековния храм, можем да използваме само разказа на Хониат.
За съжаление – но и съвсем очаквано, предвид епохата – Никита Хониат не дава точни размери или някакво напълно коректно описание на храма. Можем да се опираме само на описателните прилагателни, които използва – голям, прекрасен, огромен. Тези прилагателни обаче значат различни неща за хората от различните епохи.

Никита Хониат обаче е сред най-ерудираните и образовани хора на епохата. Дълго време част от императорския двор безспорно е запознат с храма „Света София“ в Константинопол, който може да служи за сравнение. Разбира се, филипополският храм няма как да прилича по нищо на тази внушителна постройка, издигната 6 века по-рано. За по-коректно сравнение можем да използваме църквите, които са издигнати в периода, и които Хониат е виждал и посещавал. Един от най-известните храмове от този период е цариградската църква „Исус Христос Спасител“, или по-известна като църквата „Хора“.

Окончателният си днешен вид – включително мозайките и стенописите, заради които е известна – добива около 100 години след Никита Хониат, но основната част от архитектурата е същата. Съвсем близо до Филипопол пък са храмовете „Свети Йоан Предтеча“ в Асеновград или църквата-костница на Бачковския манастир – високи, здрави сгради с масивни (каменни) сводове. А съвсем по същото време (може би дори в едни и същи години) е построена и търновската „Свети Димитър“. Тези сгради, разбира се, са много различни както една от друга, така и биха били различни от един митрополитски храм.

Важното е, че едва ли големият византийски историк би бил толкова щедър със суперлативите към сграда, която би се различавал много от тези – или подобна им – църква. Почти сигурно е, че филипополската „Света Богородица“, построена около 1189 година, е била голяма каменна постройка с масивен свод, а може би и купол – а не, например, с дървен покрив; че е била изписана отвътре със стенописи, при това впечатляващи за един от най-образованите хора по това време. Как точно е изглеждала обаче можем само да гадаем – вероятно има, а може би няма, някакви остатъци от нея някъде под днешния пловдивски Стар град, много по-нов от средновековния Филипопол.

Пловдив няма добра съдба в края на 12 и началото на 13 век. През 1189 година през града преминават кръстоносци от Третия кръстоносен поход, които го опустошават. Дали и доколко е засегнат митрополитския храм, отново само можем да гадаем. През 1204 година градът става владение на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, но също страда от разрушения както от рицарите, така и от войските на българския цар Калоян, заповядал неговото опустошение. Отново мащабите на бедствието не могат да се конкретизират. И всъщност, много по-мирно – конкретно за град Пловдив – преминава османското нашествие, тъй като градът доброволно се предава. Но най-вероятно, около 200 години след Никита Хониат и неговата похвална реч, „блестящият по красота“ храм вече не е съществувал.