Райна Кацарова

„Пловдив е поезия, мирис на липи, срещи с приятели. Пловдив е смях, благодатна публика. Пловдив е „Един бял лист“ – поетичен пърформанс по стихове на Иван Радоев, по който ние пишем. Без извинение за патоса. Благодарим на „Пловдив чете“,  това написа във Фейсбук режисьорът Йордан Славейков.

Но нека се върнем към вечерта.

Емблематичният пловдивски бар „Петното на Роршах“ започна да се пълни с хора. Нетърпеливи да се срещнат със стихотворенията на поета и драматург Иван Радоев. Долу все още течеше репетицията, проверката на звука и подредбата на залата. Една елегантна дама сподели, че е дошла от София, за да гледа племенника си, който е един от артистите. Естествен беше въпросът: Кой от всички? Отговорът също беше естествен: „Най-хубавият!“.

Затова ги споменаваме поименно: Иван Радоев – син, Антъни Пенев, Димитър Николов, Иван Станчев, Йордан Върбанов и Пламен Петков. Специално бе и присъствието на учителката по литература на друг от участниците в пърформанса. Впечатление направи преобладаващото младежко присъствие.

Публиката беше поканена да влезе, но още в началото разбрахме, че това е напълно условно, защото границата между артист и зрител рухна веднага. Шестимата актьори се движеха между масите, изпълняваха определени стихотворения хващайки ръката на някого или разговаряйки с него. 

Поезията на Иван Радоев изпълнена по този нетрадиционен начин доказа, че въздейства през нишката на времето и с нищо не е загубила актуалността си. Напротив – доста от присъстващите допълваха и суфлираха на моменти.

Жестовете, движенията, гласовете на мъжете, облечени в бели ризи, излъчваха респект и любов към текстовете, които пресъздадоха. И така показаха, че освен кръвната, има и още една силна връзка, която държи изкуството на големия наш поет живо.

После срещата се премести горе на бара, превзе дори улицата и разговорите станаха съвсем неформални и приятелски. Така се отдаде слука да си поговорим с режисьора Йордан Славейков.

– Как се роди идеята за „Един бял лист“?

– Миналата година имаше награда на Арт Акция и отидох там, защото Жаклин Вагенщайн – собственичката на издателство „Колибри“ ми изпрати покана. И изведнъж виждам Иван Радоев с майка му Весела и внука. И се сещам, че миналата година е годината, в която поетът става на 95 години и никъде няма нищо. Нищо! Не ги познавах лично, просто знам кой е Иван, отидох и казах: „Извинявайте, не искам да Ви се натрапвам, Калоян беше номиниран за награда, но аз съм Йордан Славейков и искам нещо да направим, за да почетем баща ви“. Иван казва: „Да – да, може, но сега е лято, нещо след септември, говори със сина ми“.

И със сина му се събрахме още на следващата седмица. Казах му, че искам да направим нещо по стиховете, заедно с него направихме подбора им и фокусирахме темата – това са различните отношения на поета на различните му възрасти към любовта и към критиците, които са го мъчили – да, да, да. И така се роди. Ние искахме много да го играем на открито и го репетирахме на открито. Хората минават в градинката на „Кристал“ пред Театъра на Армията, ние си репетираме. Щяхме да го играем в къщата на „Колибри“ –  Каса Либри и целия ден валя дъжд. Влязохме вътре – направихме го един път.

Така е наистина, защото това са хора от шест – седем различни театъра в цялата страна. През март тази година си казах – не бе, той има рожден ден този човек! Искате ли, имаше само една дата, след едно мое представление го играхме късно, в 21:30 – пак абсолютно такова – свободно. Дойдоха много хора. След това се сетих, че „Жанет 45“ издават Иван Радоев. Обадих се на „Пловдив чете“, пратих презентация със запис, със снимки – всичко. И сега може би ще го играем четвърти път в София. Той няма претенции да е тежък, цялостен спектакъл – с осветление, с озвучаване. Защото си мисля, че мястото на поезията е при хората. Нали?

– Да.

– И затова ние можем в бар, можем на поляна, ние можем навсякъде, стига да има хора да ни слушат. И така, никога не съм си представял, че ще го играем повече от веднъж, а вече ще го играем четвърти път в София.

-А как избрахте артистите, тъй като, докато чакахме да започнете, лелята на един от тях каза, че е най-хубавият?

-Ами разбира се, как да каже! Сега! Знаех, че искам да участва Иван Радоев – без него не може. Митко Николов, който е най-хубавият, с него съм работил в „Стъклената менажерия“ – един от първите му професионални спектакли. Беше юли – август месец. Които добри и талантливи артисти бяха в София в този момент и не бяха на морето, се обадих на всичките и те дойдоха. Казах им: „Хора, в това няма никакви пари. Искам да го направим ей така, без хонорар, това е за Иван Радоев“. „Да, да, разбира се, той е великолепен поет“ – и така го направихме.

-Добре, като споменахте за пари…

-Да?

-Пишеше „изход с шапка“?

-Да, но това е шега.

-От какво живее свободният артист?

-От нищо. Аз съм свободен артист. Преподавам актьорство на любители. Преподавам драматургично писане. И от време на време някакви книги от моите, които издава „Жанет 45“, се продават. Това е. Свободният артист живее по този начин.

-А има ли нужда от човек, който да се грижи за него – мениджър?

-Да. Знаете ли колко е хубаво, от една година съм от писателите, които агенцията на Манол Пейков – ,,София литератър ейджънси” представлява. Нищо не правя – те се грижат за всичко. До края на годината книгата ми трябва да излезе на френски език. Те се грижат за участие, грижат се за „можеш ли между 5 и 9 юли, че си в Брюксел“. Агенцията! Много е хубаво човек да има агент, но аз имам агент само като писател. Като театрален режисьор или актьор – ние сме свободни, както се договорим.

Накрая рязко сменихме темата и заговорихме за белите ризи и как те всъщност олицетворяват чистотата на белия лист и това беше един хубав завършек на срещата ни с режисьора Йордан Славейков.

Снимки: Ванеса Попова