Ще творим в квартала на занаятите през топлите месеци

Декорации от плат, интерактивни инсталации и пърформанси преобразяват уличното пространство в Капана следващите три месеца. Проектът „Лица/Faces/Caras“, подкрепен от фондация „Пловдив 2019“, ще оживи познатите улици на Капана с работилници по жонглиране и цветни декорации по фасадите на сградите. Любителите на театралното изкуство ще могат да видят артисти на кокили и живи статуи от театъра на огъня и сенките FIRETER.

Кварталът вече се радва на първите си пролетни промени с монтирането на шест цветни лиани. Следващите седмици те ще се разлистват, а своеобразните им плодове ще привличат вниманието на минувачите с кратка информация за историята на Капана. Авторът Пламен Иванов предвижда в началото на април да остави в квартала и спомен за емоциите, които носи месец март с арт инсталация, вдъхновена от събуждащата се природа.

Проектът ще обхване пространството на улиците – Златарска, Христо Дюкмеджиев, Загреб, Павел Куртевич и Кожухарска. Всички желаещи могат да се включат в преобразяването като участват в изработката на инсталациите или дадат своите идеи на фейсбук страницата на проекта: Лица/Faces/Caras & Fireter.

Промяната на емблематичните улици в Капана – квартал на творческите индустрии е в синхрон с концепцията на новата визуална идентичност на квартала -  Creative playground / Място за творчество и забавление:  http://visitkapana.bg

Анри Мари Бейл, по-известен като Стендал е френски писател, който създава едни от най-прецизните психологически анализ на своите герои. Роден на 23 януари 1783 г. в Гренобъл, Франция, прекарва детството си в нещастие. Мрази баща си и оплаква майка си, която е починала, докато той е бил малък. Това е драмата на неговото детство. Единственият човек, който му дава искрица надежда, е неговата по-малка сестра Полин. Времето, в което живее Стендал, оказва голямо влияние върху него, а именно Първата френска империя начело с Наполеон. Той пътува много, предимно из Германия като включена в Императорската армия. Участва и в нахлуването в Русия през 1812 г., но най-много се привързва към Италия, където прекарва голяма част от кариерата си като консул в Триест и Чивитавекия. Неговият роман „Пармският манастир“ е издаден първо в Италия, защото авторът смята, че тя е много по-подходяща и „страстна“ държава, отколкото възраждащата се Франция.

Великият творец си отива от този свят на 23-ти март 1842г. на 59-годишна възраст. За да го почетем, днес ви предлагаме 10 негови мисли, които и в модерния свят биват все така актуални.

"Никой лекар не знае такова силно целебно средство за едно изнурено тяло, за една изунурена душа, каквото е надеждата."

"Най-искрените ни желания винаги са егоистични."

"В обществото трябва да се влиза с дуел."

"Всички религии са основани на страховете на мнозина и на ума на малцина."

"Великото изкуство внушава у човека прекрасни идеи, които го учат да жертва всичко за щастието на човешкия род."

"Писателят не трябва да мисли за критиката, така, както войникът не трябва да мисли за болницата."

"Според Алвиза дързостта да напишете любовно писмо, на жена която обожавате и която гледайки ви нежно, се кълне, че никога не ще ви обикне, е непростима липса на такт."

"Овчарят винаги се опитва да убеди овцете, че неговите и техните интереси съвпадат."

"Единственото извинение на Бог е, че не съществува."

"В любовта равносметката е такава, че онова, което си имал и изгубил винаги надхвърля това, на което можеш да се надяваш в бъдеще."

Филмът привлече в киносалона жена, която не е гледала продукция на голям екран от 85-та година

Макар проектът да зачеква темата за бежанския поток, той не цели политическа пропаганда

Йоана Иванова

София филм фест зарадва киноманите с поредното интересно заглавие. Във вторник вечерта зрителите в Lucky Дом на киното искрено се забавляваха с „Белгийският крал” . Филмът е копродукция на Белгия, Холандия и България.  Специални гости на събитието бяха Люси Дебе и Титус  де Воогт, които изпълняват две от главните роли, както и народните певици от „Черноморските сирени” Лили Ганевска и Екатерина Ангелова, които както в живота, така и във филма са майка и дъщеря.

„Белгийският крал” е на режисьорите Джесика Удуърт и Петер Бросенс. Николас lll, крал на белгийците, и неговият екип са на официално посещение в Турция, когато получават шокиращата новина, че Валония, южната част на Белгия, обявява независимост с думите „Писна ни”. Воден от чувство за дълг към кралството си, Николас непременно трябва да се завърне в родината, но бива възпрепятстван. Британецът Дънкан Лойд, назначен да заснеме документален филм за краля, съчинява налудничав план за бягство през Балканите. Пътешествието крие непредвидени обрати, комични ситуации и интересни срещи. „Белгийският крал” е класически псевдо-документален филм, в който участват също Нина Николина и Валентин Ганев.

Героите преминават през България, Сърбия и Албания, но снимките са в България. Затова екипът прекарва 45 дена тук. Люси Дебе сподели, че за нея това е било невероятно преживяване. Тя и екипът ѝ са успели да посетят доста места – Бургас, Габрово, Търново, Лозенец, и да се запознаят с много хора. Титус де Воогт пък изказа възхитата си от топлотата и гостоприемството на българите. Изненадващо за него е било, че тук за разлика от Белгия не е проблем да се снима на различни локации и хората са изключително съпричастни. Много от ролите във филма всъщност не са изиграни от актьори, а от местни жители, помолени да участват.

„Белгийският крал” успешно представя климата на Европа и дори предвижда някои бъдещи събития. По този повод Люси Дебе призна, че по време на снимките не е осъзнавала, че пътят на героите от Турция е същият, който бежанците ще извървят година по-късно. Титус де Воогт добави, че филмът не е с политическа насоченост и не изразява мнение, а е просто плод на наблюденията на създателите над Европа и Белгия.

Дискусията приключи с музикален поздрав от сирените Лили Ганевска и Екатерина Ангелова. По време на прожекцията си личеше въодушевлението на публиката. Доста бяха сцените, предизвикали смях у зрителите, които напуснаха кинозалата видимо развеселени и доволни. Възрастна жена дори призна, че не е ходила на кино от 85-та година.

„Алтамира“ е първият игрален филм на режисьора след 17-годишна пауза

Паулина Гегова

София филм фест върви с пълна сила. Всеки ден ставаме свидетели на качествени филми, а срещите с част от екипа, създал ги, са наистина поучителни и любопитни. Снощи Lucky дом на киното не изневери на алтернативния си стил, представяйки премиерно за България новия филм на носителят на 4 статуетки Оскар Хю Хъдсън, който макар че е на 80 години, изглежда по-свеж от всякога. Той посещава града ни за втори път и изглежда му се отразява добре.

Самият филм „Алтамира“ разказва за ентусиаст изследовател и археолог, който заедно с 9-годишната си дъщеря, открива праисторически рисунки в пещера в провинциална Испания, датиращи от преди 10 000 години. Точно тогава започват и проблемите, защото всеки успех носи със себе си завист и отрицание от наложилите се вече в научната сфера, имена. От друга страна, се сблъсква с недоволството на католическата църква, която проповядва, че дарвинистите са атеисти и трябва да бъдат анатемосани. След години на борба, жестоки обвинения и семейни проблеми, откривателя на пещерата Марселино Саутуола получава така нужното му признание, но твърде късно…

След края на прожекцията, Хю Хъдсън отдели време да поговори с публиката за филма, както и за кино индустрията като цяло.

-Какво е киното за вас?

Киното е страст. То е адски скъпо начинание, а парите не винаги се намират лесно. В повечето ми филми, като „Огнени колесници“, преобладават действията, а не думите, но в „Алтамира“ има повече диалог. Като цяло, аз харесвам по-тихото кино.

-Филмите ви винаги съдържат голяма доза философия. Каква философия се стараехте да придадете с „Алтамира“?

Не правя филми заради философията. Разказвам истории и ако те ви вдъхновят, ако ви накарат да се замислите на 2-ро, 3-то или 4-то ниво, то тогава целта е изпълнена. В случая „Алтамира“ показва как една новаторска идея, добра идея, бива разрушена от институциите.

-С какво трябва да се съобразява един режисьор, когато прави филм по действителен случай?

Когато правиш филм по действителен случай, се опитваш максимално да се придържаш към истината. В същото време, ние знаем само факти от историята, но не и какво точно се е случило между хората, затова трябва да си като микроскоп. Трябва да добавяш сцени и диалози за по-драматичен ефект. Винаги съм избирал теми, които съм чувствал близки. Истории, които показват как невинните хора биват променени насилствено, по един или друг начин.

-Какво ви накара да направите игрален филм след 17-годишна пауза? С какво е различно европейското от американското кино?

Не съм правил игрални филми в този период, но правех документални. През това време киното се промени много. В Холивуд се държи само на печалбата. Следят се Box office-ите и ако един продукт не се задържи в тях, го свалят от кино салоните. И с „Алтамира“ стана така. Филмът е заснет и на испански, и на английски език. Пуснахме го на испански в Америка и не се задържа дълго. В днешно време кино се прави за индустрията, а не за публиката. Обвинявам Лукас и Спилбърг за това. Те са страхотни режисьори, но наложиха една тенденция за грандиозни поредици, които задължително трябва да са на печалба, иначе Холивуд не вижда причина да финансира в тях.