„Дама пика“ на Куклите е единствената номинирана постановка в раздел „Театър“

Фотографът Виктор Цонев е номиниран за изложбата си „Лицата на Капана“

Атанас Хранов ще се бори са статуетка, номиниран за изложбата „Дневниците на Балтазар“

Общо 49 пловдивчани ще се борят са статуетката на Награди „Пловдив“. Номинираните са разделени в общо 9 категории, а разделите са: „Художествена литература“, „Художествен превод“, „Журналистика“, „Архитектура“, „Музика“, „Театър“, „Изобразително изкуство“, „Аудио визуални изкуства, фотография  и операторско майсторство“. 

Припомняме, че с Наградите „Пловдив“ се удостояват творци, творчески колективи, културни, образователни и други институции за конкретно произведение, събитие или факт с реален принос за развитие на културния живот на Пловдив, реализирано през 2016 г. 

Оценяването  ще се извърши от осем специализирани комисии, които съгласно утвърдения Статут на Награди „Пловдив“, се назначават със заповед на Кмета на Община Пловдив. 

Номинирани в Раздел „Художествена литература“ са:

Йохан Томас Девлетян за сборникът с разкази „Експерименти,  любови, неопровержимости… Разни разкази“;

Георги Атанасов Стоянов за романа „Небесен огън“;

Антон Христов Баев за романа „Светата кръв“;

Начо  Димитров Христосков за романа „Училището“;

Делчо  Гороламов за трилогията „Огнен кръст“;

Божана Апостолова за стихосбиката „ЗА ТЕБ“;

Недялко Славов за роман „Камбаната“;

Милчо Караиванов за романа „Реквием за неудачници“; 

Александър  Секулов за книгата „Море на живите“;

Раздел „Художествен превод“

Анета Тошева Роман, превод от френски: „Напълно побъркан“ от Жил Льогардиние

Емилия Драганова-Сивкова за „Искрица живот“ на Ерих Мария Ремарк

Раздел „Журналистика“

Руслан Йорданов за информационна платформа www.PlovdivTime.com

Владислав Севов за разследващите авторски предавания от поредицата на БНТ2 „АБСУРДИТЕ“, които осветяват съдбата на тютюневите складове, част от груповия паметник на културата, т.нар. „Тютюнев град“;

Светозар Гледачев за десетки статии-анализи във вестниците „Марица“ и „Стандарт“;

Раздел „ Архитектура“

Архитектурно бюро “АТЕХ“ ЕООД за две жилищни сгради по плана на „Русин махала“, бул. „6-ти септември“;

„АРКОНТ-А“ООД  с водещи проектанти: Стефан Стефанов и Радка Стефанова за „Търговски дом и археология“ по плана на Централна градска част;

Архитектурно дизайнерско студио ЕООД за участието си и архитектурно подсигуряване на реализацията на  проект „Тракия икономическа зона“ в периода 2000-2016г;

Раздел „Музика“

АМТИИ за концерт на АМТИИ под надслов „Творим изкуство за хората и хора за изкуството“;

Евгения Ралчева за ролята Сестра Анджелика в операта „Сестра Анджелика“ от Пучини, премиерна продукция на Държавна опера – Пловдив;

Константин Добройков за музикален ръководител на проекта и диригент на „Исус Христос Суперзвезда“ на Античен театър;

Ивайло Михайлов за дебютът си в ролята на Хофман- „Хофманови разкази“ от  Офенбах;

Национален фолклорен ансамбъл „Българе“ за Музикално-танцов фолклорен спектакъл „Осмото чудо“

Раздел „Театър“

Държавен куклен театър- Пловдив за спектакълът „Дама пика“

Раздел „Изобразително изкуство“

Атанас Хранов за изложба „Дневниците на Балтазар“;

Йордан Велчев за юбилейна изложба графика „Портретът“;

Димитър Любенов Воденичаров и Васил Анастасов Маргаритов Съвместна изложба акварел и скулптура;

Група РъБ за Музеят РъБ;

Недко  Аргиров Итинив за юилейна изложба живопис;

Иван Краевски за изложба живопис;

Раздел  „Аудио визуални изкуства, фотография  и операторско майсторство“

Виктор Цонев за Открита изложба „Лицата на Капана“;

Виолин Иванов Палейков и Нончо Иванов Нончев за документалните филми: „OPERA OPEN”, “БЪЛГАРСКА ТРИЛОГИЯ“ и „ТЕАТЪР – БЕЗКРАЯ“

Раздел „Културно наследство и съхраняване на паметта“

Андрей  Аврамов Андреев за възрожденският Пловдив и музиката;

Димитър Райчев за „Пловдивски справочник“;

Арх.Петкана Георгиева  Бакалова за опазване на културното наследство на Тютюневия град;

Редакцията на списание  „Нула32“ за трети брой „С дъх на тютюн“, посветен на съдбата на Тютюневия град, и пети брой „Клементинци“, посветен на историята на славния 9-и пехотен пловдивски полк

Елена Димитрова Кривошиева за къща „Клианти“;

Национален фолклорен ансамбъл „Българе“  за музикално-танцов фолклорен спектакъл „Осмото чудо“

Раздел „Произведение на изкуството, предназначено за деца“

Държавен куклен театър- Пловдив за „Ама че крокодил“;

Държавна опера-Пловдив за детският мюзикъл „Магьосникът от Оз“ от Л.Франк Баум,  музика Харолд Арелън и Е. Харбърг; 

Хор на пловдивските момчета „Стефка  Благоева“ за Празничният концерт  за 40-годишнина на хора; 

Балетно студио „Буратино“ за балетния спектакъл „Защо пък не?“ по музика на Дж. Корнели и Дж. Гершуин;

Величка Я Настрадинива за трите приказки: „Котаракът Мърлоу“, „Приказка за мишлето Тимидай“, „Меченце в стъклено кълбенце“.

Двутомният „Чамкория“ излиза на 4 май

Писателят заяви, че не го интересува дали е по-добър от „Възвишение“

Вижте откъс от книгата

Чакането за феновете на Милен Русков свършва след няколко дни и те ще могат да се возвисят с новия му роман. Новината съобщиха преди минути от пловдивското издателство „Жанет 45“. На 4 май излиза от печат новият му роман в два тома „Чамкория“, чието оформление е дело на пловдивския художник Румен Жеков.

В първото си предпремиерно интервю пред blumbergtv Русков разкри, че и новият роман „Чамкория“ е написан на специфичния за времето си език. „Книгата е написана на софийският жаргон на 20-те години така, както би го говорил един шофьор. Той е и разказвачът – от първо лице, което ми дава възможност да пиша на този жаргон“.

Авторът отрича да има притеснения дали новият му роман може да не пожъне същия успех като „Възвишение“. „Мисля, че книгата е хубава и не знам дали е по-хубава. Това е много трудно да се каже, тъй като има някои определени малки предимства пред „Възвишение“. А „Възвишение“ има други малки предимства пред „Чамкория“. Никога не съм смятал, че всяка следваща книга на един писател трябва да бъде по-добра, защото очевидно това е невъзможно. Аз съм напълно спокоен и искам просто да пиша хубави книги. Не ме интересува особено дали тази ще бъде по-хубава от предната“.

Ето анотацията на издателството: „Един човек, по силата на професията си, се оказва въвлечен в някои от най-мрачните тайни на своето време. Това са 1920-те години, когато в България се борят две големи военнополитически групировки: Военният съюз, Демократическият сговор и ВМРО, от една страна, и Единният фронт, от друга. Нашият герой не е партизанин на никоя от тях, което му позволява да ги види сравнително безпристрастно. Същевременно той се бори с живота като обикновен човек и разказът му за градския бит възкресява неистовата атмосфера на 20-те години. Той би могъл да продължи да живее така, но характерът му го подхлъзва малко по-дълбоко в сенките.“

По думите му, главният герой има добър шанс да успее да мине между капките, обаче характерът му го подхлъзва и се въвлича в много неприятни неща. „Слави Желязков е името – звучи ми точно като за шофьор на такси или омнибус“, смята Милен Русков. По думите му, е много по-лесно да се пише за исторически периоди и събития, отколкото за настоящи.

Милен Русков (1966) е автор на още три романа: „Възвишение“ (2011), „Захвърлен в природата“ (2008) и „Джобна енциклопедия на мистериите“ (2004). Той е носител на повечето големи български литературни награди, както и на Европейска.

Следва откъс от новия роман, който авторът сподели на страницата си във социалната мрежа Facebook:

„Който е карал през Арабаконак, пътят до Чамкория не може да го уплаши. А аз съм карал. Като се върна оня шефьор до Сливен, викам им на хората от „Експрес”: „Нема ли некаква друга работа при вас?” Те провериха, казват: „Нема.” И таман да си тръгнем, сетиха се, та звъннаха в „Български експрес” – понеже те нали са вързани: „Експрес” им кара товарите, а „Български експрес” им движи пътническите превози. Провериха и викат: „А, имаме временно едно место там.” Понеже им се разболел шефьорът от Орхание, а другият от София не искал да върти и неговите курсове, че требвало да се спи в Орхание. Понеже те имат курс в 9 от Орхание, после в 12 от София, в 3 от Орхание и после в 6 пак от София. 70 км., 2 часа и полвина се пътува. Шефьорът им от Орхание въртел сутрешния курс в 9 и после в 6 се прибирал, а софийският им шефьор карал рейсовете от 12 натам и от 3 наобратно. „Ако искаш, викат, можеш да вземеш тия два курса, но ще требва да спиш вечерта в Орхание.” Пари за нощувка не дават, тъй че требва да се спи в омнибуса. „За една-две седмици, казват, докато се оправи нашия човек.” Викам добре, вземам го. И тръгнах на 1 април по тоя курс. Никога не почвай нещо на първи април! Нема да излезе добре.

Та така, въртим аз Орхание – София и обратно, през деня си ходим вкъщи, вечер спим там. В омнибуса. Тоя си е закрит омнибус, класическа работа. Носим си одеяла, свивам се там на седалките, спим. Не бех минавал през Арабаконак. Това е завой до завой. Па е и баир. Спирам там на Руския паметник и на мините на братя Бакиш. Ако има некой де. Обикновено нема. У Орхание се запознах с един Рачо Джамбов, собственик на коларо-железарска работилница. Той решил каросерии да прави. Но не му върви, нема кой да ги купува. От „Български експрес” не искат. А сутрин ходим да закусвам в техната сладкарница „София”. Тя се нарича сладкарница, но те там правят много хубав катък. Викат му по друг начин, но то си е катък – вземат цедено млеко и слагат вътре парченца сирене и нарезани печени чушки, хубаво става. Аз кажи-речи всека сутрин това си закусвах там. И на 14-ти, братче, въртим последния курс от Орхание до София, техният човек се връща на другия ден, тъй че аз малко на уволнение съм го дал. Викам си: „Е, хубава беше тая работа, но па ми омръзна да спим в студения омнибус. Сега вече че можем да си спим вкъщи, на леглото!” И както карам, вече по нанагорнището на Арабаконак, къде започват острите завои, малко след полуразрушения изоставен кантон, не щеш ли една кола ни изпреварва. Това обаче бавно става, понеже тука трудно че караш с повече от 20 км, и аз с толко карам. И докато тя ни изпреварва, един човек се обади от омнибуса и възкликна: „Ами че това е Царя!” Аз погледнах по-внимателно в страничното огледало – верно бе, сам Царят! В неговия 6-местен „Щаер” с десен волан, седнал до шефьора и облечен с кафев ловен костюм. Говори през рамо с един цивилен човек, седнал зад него на подвижните седалки на втория ред. За тоя човек после разбрах, че бил Делчо Илчев, естественикът. Като познаха хората Царя, лепнаха се за прозорците отлево и почнаха да ръкоплескат. Царят се усмихна, свали си шапката и ни махна с ръка. После вече ни изпревариха. Хората се възбудиха много, викат „Гледай какъв късмет да видиме Царя!” Па некои казаха „Ами той всъщност често идва към Орхание, ходи тука край Арабаконак на лов за глухари”. Но пак си е голем късмет и редкост да видиш на пътя баш па Царя! Това да не ти е бай Петко фурнаджията! Така им викам на мойте хора в омнибуса, и докато обсъждаме нещата във вид на тая крайно редка случка, те ти булка Спасовден! Не са минали сигурно и 2-3 минути, откакто ни изпревари Царят, и се чуват пред нас едни гърмежи, едни бумтежи, една некаква страхотия, абе мани мани! Изстрели, па и бомби! Аз заковах на место, като магаре на мост направо! Рекох си: „Карам ли напред, че се наврем на вълка в устата! Нещо е станало, братче!” И тръгвам да обръщам рейса. Но това е там много трудно, пътят е в Арабаконак тесен, като нищо че се навреш в канавката, а ти мани нея, ами отдесно има един стръмен дол, в чието дъно тече един приток на Бебреш. Там па ако се хлъзнеш, съвсем си отекъл. Та значи аз въртим кормилото, едвам-едвам обръщам, през това време се чува стрелба зад завоя пред нас, сигурно нема и 500 метра дотам и кой знае какво става от другата страна. Хората крещят „Отвори вратата да слеземе, че ни избият като пилци в тоя омнибус!” Понеже мислят, че аз нема да можем да обърнем. То прочие и аз така мислим. Но продължавам да се опитвам от немай-къде. Обаче им отворих вратата, който иска, да слезе. Хората слезнаха, готови да бегат, ако се зададат разбойници откъм завоя. И аз таман съм завъртел колата под прав ъгъл към пътя, гледам иззад завоя изскочи един човек и тича към нас, това е сам Царят в ловния си костюм, дотича до омнибуса и вика: „Обръщай по-бърже, обръщай по-бърже!” А около устата и на брадичката му кръв, тоже и на пуловера му отпред, а и по ръцете му. Викам си „Ранен ли е този човек, какво е станало?” Хората и те много се уплашиха, като го видеха така, опръскан с кръв. А той скочи в рейса, дойде при мен и рече: „Стани, стани!” Аз станах, той седна и с една много опасна маневра обърна рейса. Верно че е добър шефьор Царят! А па и понеже се уплашил – бега, човекът! – дошла му смелост и направи тая много опасна маневра, която аз не смеем да извършим, за да не паднем в канавката. Той обаче я направи. Така е – като бегаш от едно, ставаш много смел за друго. Обърна, значи, рейса и вика на пътниците, които беха слезнали, за да бегат при нужда: „Хайде, добри хора, качвайте се бързо в колата!” Те се качиха и Царят отпраши обратно към Орхание. „Откъде, вика, се затваря вратата?” Аз му показах и той затвори. Тогава един военен, който пътуваше в омнибуса, дойде при нас отпред и както се държи с едната ръка за дръжката, с другата отдаде чест и рече:

– Разрешете да се представя, Ваше Величество! Капитан Каролев от Орханийския гарнизон. Бех тръгнал в домашен отпуск, но съм готов да се поставя на Вашите заповеди. За мен ще бъде чест! – вика.

Царят кимна и каза:

– Благодаря много, господин капитан! Моля седнете до мен, за да можем по-лесно да говорим.“

Целият откъс може да прочетете ТУК.