Работим, за да можем да си позволим да свирим

Групата сама финансира издаването на албума си

Най-големият им гаф на сцената е родил красив момент – присъединяването на Чеха

Едва ли има почитател на пънк звученето, който да не е чувал за пловдивската банда „Нещо Цветно“. Само пред няколко дни, групата обяви издаването на дългоочаквания първи албум „Свобода и танци“, а шумотевицата около издаването му вече е голяма. 

Историята на бандата започва още през зимата на 2010-та година, някак си на шега. Инициатори са Ян и Мингера, които са и „хората с парчетата“, както ги наричат останалите членове на групата. През 2013-та съставът претърпява малки промени и в момента се състои от Ян Хмелевский (вокал и китари), Мингера (вокал и бас), Велко Илиев (барабани) , Венелин Георгиев (саксофон) и Иван Мелин – Чеха (тромбон). 

По повод първия албум на бандата „Свобода и танци“ се срещнахме с двама от членовете – Велко и Мингера. Те са категорични, че макар идеите на парчетата да са предимно на двама от тях, всеки от групата допринася с идеи и собствените си виждания за музиката и звученето. Ето какво още споделиха те за историята на групата и вълненията около CD-то пред Стефка Георгиева за КАПАНА.БГ

Как се роди „Нещо цветно“?

Мингера: Началото беше спонтанно и не беше с идея тази група да бъде активна. Събрахме се просто, за да си свирим някакви наши си, любими неща и в същото време авторска музика, която е била в главите ни през годините. След това нещата взеха да стават по-сериозни, най-вече когато дойдоха двете момчета от Брас секцията.

Велко: Ние си го правехме за нас, не с комерсиална цел. Интересът на хората и това, че се кефят, ни накара да направим нещата по-сериозни. След това започнахме да мислим за албуми и да се развиваме като цяло. Иначе в начало данги-дунги и това е.

Мингера: Ей тоя като дойде (визирайки Велко), защото беше точният човек за групата. Иначе, като ни поканиха на първите 2-3 концерта, бяха точно ей така, да си направим густо с още 1 групичка. Случи се така, че публиката взе та ни хареса и казаха: „Вие трябва да свирите!“ За това и продължихме, така че и хората са виновни за това.

Можете ли да сравните началото на групата с нейното настояще? Кое е различното?

Велко: Доста дълъг път изминахме. Свирили сме на доста големи сцени, подгрявали сме 2-3 големи групи като Marky Ramones, Bad Manners. Иначе си обикаляме цялата страна. Мислим да направим няколко концерта в чужбина, но се надяваме това да е в близкото бъдеще. След турнето за албума, мислим да видим както е извън България и да разберем как е там.

Преди колко време се роди идеята за албума?

Мингера: Албумът… Може би след първото демо през 2012-та. Беше чиста проба репетиция, но записана, с 5 парчета. Всъщност, тогава за пръв път чухме отстрани какви правим, защото един музикант никога няма възможността да се чуе отстрани, не само себе си, но и цялата банда. Нещата ни се получаваха, звучаха наистина ОК и решихме да ги реализираме в по-добър продукт. Особено при положение, че хората започнаха да ни харесват, идваха на концерти и те сами го искаха. 

По принцип свирим доста кавъри, тъй като не можем да запълним голяма програма, но винаги изпълняваме неща, които на нас ни харесват, на любими групи. Абсолютно всяко едно нещо, което сме изсвирили до момента, ни кефи. Публиката, пък, ни стимулира да си правим нашата музика и лека-полека да спрем да ги свирим тея кавъри. Всичко е много хубаво, но ние не сме кавър банда и не искаме да бъдем. Затова решихме да го направим малко по-сериозно.

Какви бяха емоциите около създаването на самия албум? Имаше ли някаква тиха паника у вас?

Мингера: Ооо, имаше, имаше. В началото, след като го записахме, имаше за дозаписване някакви неща. Мислехме, въобразявахме си всъщност, че всичко това ще стане в рамките на 2 месеца – ще го запишем, ще го издадем, ще го запечатаме този албум и дори ще сме организирали турне. В процеса на работа се оказа, че нещата по никакъв начин не стоят така. На първо място, заради нашата заетост. Трудно беше на Брас секцията да има свободно време, за да запише някои неща и да се занимава с целия проект. Нещата много се разтягаха във времето. Много пъти сме изпадали в отчаяние и лека депресия, дали това нещо изобщо ще стане някога. В даден момент изпадаш в дупка, защото нещата се бавят и стават тромави. Започваш да се съмняваш дали това нещо ще се реализира.

Велко: После ги набихме тези от Брас секцията, затворихме ги в студиото и ги заключихме там за една седмица. Само на проститутки, алкохол и тревичка, да им се изчистят главите. И след това всичко си записаха момчетата, след 2 години, нали, и всичко си дойде на мястото.

В следващия момент, издаването е малко труден момент от финансова гледна точка – не е много евтино. Да се реализираме сами ни отне малко време. Всички приходи от концерти сме си вложили в албума и затова така се забавихме.

Мингера: Да, това е другата причина да се забавят нещата. Всъщност, ние имаме спонсори. И приятели помогнаха. Като цяло, сумите, които се събират, са малки, защото повечето хора нямат желание да влагат в тази музика, защото е по-трудно продаваема, а те си търсят бизнес страната. В същото време, ние държахме да останем това, което сме, без да има някой, който да ни казва как трябва да изглеждаш, какво трябва да правиш и да ти се намесва в цялостната визия на групата и в това, което правим. Това беше важен момент за нас – да решим по какъв начин да се случат нещата, защото човек винаги има избор. Може и да преклониш глава, и да намериш стабилен спонсор, който да ти казва какво да правиш и нещата да се случат лесно и бързо. Ние избрахме по-трудния път.

Така албумът не ви ли е още по-ценен?

Мингера: Така е по-цветно. За мен, на един човек ако не му е било цветно и в животът му да не е имало само хубави, а и лоши моменти, да е имало от всичко – това ни прави хора. Това ни прави личности. Чрез тези емоции и изживявания решаваме какви да бъдем.

Помните ли първата си репетиция?

Мингера: Помня я, да. Само че на барабаните беше друго момче. Бяхме аз и Ян, и Васил, който сега е в група „Антифриз“. Тогава не съм очаквал да се случи нещо подобно. Всичко това с концертите и албумите ни беше мечта, но тя се роди по-напред във времето, след 5-6 или 10 репетиции, след като имахме не 2, а 10 парчета.

В предварителния ни разговор стана ясно, че не се занимавате само с музика. Какво прави всеки от вас извън репетиционната и сцените?

По-рано, Мингера сподели, че учи зъботехника и му остава само да се яви на държавния изпит, който е съвсем скоро.

Велко: Аз си работя в един магазин за ядене и пиене. Управлявам 8 жени, казвам им какво да правят и така. Свиря в още няколко групички и не знам как успявам, всъщност. Ако трябва да бъда честен, работя, за да мога да си позволя да свиря, защото е скъпо хоби.

Мингера: Май при повечето от нас е така. Винаги сме работили нещо, с идеята да можем да свирим.

Велко: Брас секцията се занимават само с музика. Свирят в симфонични оркестри, Веселин Георгиев преподава.

Мингера: Абсолютно професионално си се занимават с това нещо си изкарват хляба, но това, което са ни споделяли, въпреки всичките им сериозни начинания, е че тяхната страст е „Нещо цветно“. Може би това ги кара да се чувстват пълноценни, точно както нас, в цялата тая хава. 

Велко и Мингера: От друга страна Ян… Той е навсякъде. Обобщено е в строителството, ама доста често е по гората. Бере гъби, виси по дърветата, той е човек на природата. Обича много да обикаля, той е авантюрист. Бачка си някакво време, а след това всичките си пари пръска по пътешествия. Можеш да го видиш навсякъде, което си е супер готино.

Мингера: Мисля, че човек трябва да прави това, което му доставя удоволствие. Животът е прекалено кратък, че да можем да си позволим да правим някакви големи компромиси. Дори нещо дребничко да е, направи това, което ще ти достави кеф, както се казва – ще ти удължи живота.

Имате ли си любима забавна случка с бандата?

Велко: Те са много. Всеки един момент, когато се видим, е някакво УАУ. Трудно и рядко се събираме всички, дори на репетиции. Брас секцията почти не идват, повече си репетираме тримата с Ян и Мингера. Винаги, когато сме на концерт или отидем някъде, си изкарваме много яко. Музиката ни е такава и гледаме много, много да не му мислим – ама сега как ще свирим, ама как ще ни приемат хората и прочее. Винаги съм бил на мнението, че на една банда ако и е густо докато свири, то и на хората ще им е густо. Ако са някакви спечени, те и хората ще се чудят: „Абе, на тея пичове к‘во им става сега?“ Излязъл си да забавляваш хората, трябва да им даваш някакво настроение, но ако на тебе не ти е кеф – и на тях няма да им е яко.

А спомняте ли си някой голям гаф на сцената?

Мингера: Ооо, да, да. Правихме един концерт в София, който дори се излъчваше на живо. Участвахме в един фестивал на Аларма джаз пънк. Така се напихме…

Велко: Напихме се като прасета. Това беше най-пияния концерт, който сме правили.

Мингера: Абе, Ян не можеше да си спомни парчетата СИ. Обръща се и ме пита какво свирим, как се казва това парче и какъв му беше текста. Не че можеше да го изпее…

Велко: Ако мога да го нарека най-големият ни гаф… Абе голяма работа. Ние винаги излизаме подпийнали ама тогава прекалихме. Това пък роди нещо друго – тогава се запознахме с Иван тромбониста, известен още като Чеха. Тогава за първи път дойде, взе да се олива с уиски и да крещи: „Искам в тази банда!“ и така си го взехме.

Мингера: Аз като го видях, все едно винаги сме били в една група. Венко вика: „Елате. Водя ви тука едно момче, което го глася за групата, ако му харесате, защото все пак трябва да ви хареса. Той да ви види е по-важно, отколкото вие да видите него.“ И само като го видях, си викам: „Май това е пичът“. И вече на края на вечерта при въпроса: „Чех, ти ще свириш ли с нас?“, той нямаше как да даде друг отговор, освен ДА.

Велко: То при нас си е казарма. Трябва да минеш няколко теста, за да свириш в тая банда. Един изгоря. Дойде на една репетиция и повече не го видяхме. Не знам какво му стана.

Мингера: Мисля, че всяка една банда, която прави музика, трябва да я прави с много дух и енергия. Това е важното. 

Какви бяха първите ви инструменти?

Велко: Всеки е чувал, в моя случай като барабанист говоря, как посудата на мама започва да изчезва. Ситото за брашно го няма, къде ми е тенджерата… С някакви такива трагедии още на 12-13-годишна възраст.

Мингера: Ти даже започна първо на един кашон, мисля че беше 20 на 30 см.

Велко: Като всички хлапета – с мерак. След това си купихме възможно най-евтините инструменти. И оттам нататък всеки започна да влага и да си купува.

Мингера: Личните инструменти всеки си ги купува сам. В последствие, когато си закупувахме апаратура, събирахме заедно от приходи от концерти. Например, първо се събираше за тонколона с нещо си за единия, после другия си харесва апаратура – дават се пари за него. Дори и тогава не сме правили сметкаджийски истории, за единия сме дали 500, пък за другия сме дали 600 лева и така. Всичко беше само и само да се случат нещата.

Още като малки искахме по някакъв начин да започнем да се занимаваме с музика. Идеята да имаш личен инструмент беше толкова далечна, че чак невъзможна. Мислехме си, че е невъзможно. Тогава и времената бяха по-различни, но ето, че се случи.

Можете ли да си представите живота без Нещо цветно?

Велко: Не. Прекалено много ми е дала тази банда. Не искам да си представям какво щеше да е сега, ако цялата тази емоция я нямаше.

Мингера: Трудно… Пък и ние на първо място сме приятели, и затова смятам, че групата си ни е на сърце. Поне аз не мога да си го представя.

Как виждате бъдещето на Нещо цветно?

Мингера: За мен е цветно!

Велко: И по-цветно ще става. Надяваме се, това да не ни е първи и последен албум. Мислим да правим още хубави мелодийки, да пообикаляме, както казах, и извън страната мислим да излезем.

Мингера: За сега имаме опции за Сърбия, Македония, Гърция също. Там също имаме контакти с хора от банди, с които сме свирили и се надявам да стигнем и до там, защото има сцена. Смятам, че на човек колкото му е широка душата, трябва толкова широк да му е и светът.

Освен в Пловдив, къде ще представите албума си?

Мингера: Турнето започва на 7-ми април в Асеновград. На следващия ден, живи – умрели, сме във Войд в Пловдив. Около празниците имаме пауза. На 21-ви април ще свирим във Варна, ще хапнем шкембета и продължаваме към Велико Търново и на 29-ти завършваме в София, заедно с нашите приятели от Toy Letters. 

Зарязаният и рушащ се паметник на културата от национално значение открива поредицата ни „Заключените скъпоценности в Стария град”

Вече 12 години възрожденската перла седи под ключ, никой не знае кой е собственикът й

Недвижимата ценност е продадена от министър Божидар Абрашев през 2005г., от тогава е минала през куп препродажби

Най-циничното в тази история е, че близо 30 години къщата е мястото, от което се е пазила паметта и културно-историческото наследство на Пловдив

Иво Дернев

Символ на разпродадената и разграбена държава. Емблема на отношението ни към културно-историческото  наследство. Това е днес къщата на Хаджи Драган Калофереца в Стария град. Един знак. Паметникът на културата от национално значение е оставен да се саморазрушава, закатанчен от незнаен частен собственик. Близо 165-годишната възрожденска постройка стои безстопанствена и заключена за пловдивчани и гостите на града вече повече от 10 години. Пустее след меко казано скандално решение на министъра на културата през 2005г.- Божидар Абрашев да продаде националния паметник на културата на столичната компания „Сириус Трейд”, заличена като дружество през 2010г. Най-циничното в тази история е, че дълги години къщата на Калофереца бе мястото, от което в недалечното минало се съхраняваше паметта и културно-историческото наследство на Пловдив. Там бе регионалното звено на Института за паметниците на културата. Това напомнят и следите от „изкоренения” надпис над неотваряната от десет години дървена порта към възрожденското бижу. С този текст Под тепето стартира поредицата си „Заключените скъпоценности в Стария град”.

Годината е 2005г. Цялата културна общественост в Пловдив е в потрес от гореща новина. Министърът на културата Божидар Абрашев е благословил продажбата национален паметник на културата в архитектурния резерват на Трихълмието срещу едва 375 хиляди лева. Сделката е за къщата на Хаджи Драган Калофереца. Продажбата на паметник с национално значение има съмнителен характер, обявява тогава пловдивският зам.-кмет по културата Анастас Бадев. Който определя сделката като доста сериозен прецедент в управлението на културно-историческото наследство. От много страни искат обяснение от Министерството на културата защо и как е продадена къщата на Калофереца. Такова така и не идва. Предателство към историческата памет. Престъпление. Така коментират продажбата на възрожденската сграда общински съветници в пловдивския местен парламент от онова време.

12 години след смущаващата сделка, една от архитектурните перли в Стария град стои затворена и тъжно изоставена. А би трябвало да посреща посетители като действащ музей, смята историкът Владимир Балчев. Опитите ни да разберем кой е собственик на къщата удариха на камък. Никой в Пловдив не знае кой държи ключа за красивата дървена порта, заключена преди 12 години. Много вероятно е паметникът на културата да е сменил собствеността си няколко пъти с ликвидирането на дружества, прехвърляне или препродажба на активи. Всъщност, настоящият й собственик може дори да не знае какво притежава като актив.

Построена между 1848 и 1850 г., къщата на богатия търговец-абаджия Хаджи Драган Калофереца е една от най-големите и импозантни постройки в архитектурния резерват. Постройката е със застроена площ от 290 квадратни метра. На два етажа е, с висок сутерен. Актувана е като държавна собственост през 1949г., а през 1968г. е прехвърлена за безвъзмездно ползване на Института за паметниците на културата. Сградата е тотално реконструирана и реставрирана в периода 1974-1975г., тъй като е била в изключително тежко състояние. Дворът й е изумителен с няколкото си нива и тайните, които крие. В задната му част, която е на по-ниското ниво, е имало овощна градина. В откритото пространство пред самата къща, се намира красивият мраморен кладенец с железен чекрък. А в страни в градината изпъква прекрасната помощна каменна сграда, строена между 1854г. и 1856г. Там се е помещавала маазата и банята на Калофереца и фамилията му. Масивната двуетажна сграда е с обща площ от 80 квадратни метра. Горният етаж е служил за склад на домашни вещи, като най-вероятно там богатият търговец е кътал ценностите си. На долния етаж е великолепната баня с хубави декорации и украси, която се е отоплявала с нагорещен въздух. Маазата и банята са датирани благодарение на гръцки надпис на входната врата с година 1854-та. Цялото това съкровище днес седи заключено и вероятно се руши. Никой не знае какво е състоянието на къщата отвътре, на двора и маазата, тъй като до паметника на културата няма достъп. Не се знае още какво е състоянието на запазените оригинални тавани в паметника на културата. Те не са оцветени, от естествено дърво са и са богати с розети.

Статутът на този паметник е на най-високото ниво след световно значение- той е от национално такова. Вътре сградата е цялостно ремонтирана и реконструирана, като са запазени автентичните красиви дървени тавани. Дълго време се води битка да не се върне по реституция, тъй като е била в окаяно състояние преди реставрацията и държавата е инвестирала огромни средства, за да я възстанови. Но се стигна до продажбата на имота. Днес къщата на Калофереца е заключена, като от време на време някой подпитва какво се случва с нея от чисто инвестиционен интерес, вероятно. Отговор обаче ние не можем да дадем, каза експертът от НИНКН Жана Джугаланова. Тя е работила в къщата, когато тя е била филиал на Института за паметниците на културата. Това продължава до 1995г. Вълшебно, фантастично място. Беше един друг свят още с влизането в дворчето. Тъжно е да се гледа състоянието й днес. Но още по-тъжно е, че този типичен представител на симетричните къщи, толкова красив и импозантен, стои заключен и не може да бъде изживян, коментира Жана Джугаланова.

Цялата ми професионална кариера мина там. Знам само, че след като бе продадена от Божидар Абрашев, къщата е минала през много препродажби. Наскоро ми казаха, че имала нови собственици, но не знам кои са те. Жителите в съседните къщи ми споделят, че дворът се е превърнал в змиярник. Всичко тъне в разруха, а в същото време паметникът има огромен потенциал. Подлежи на оправяне, тъй като самата сграда няма да се разруши- солидно възстановена е при реставрацията с бетонени плочи. Говорим за една реставрация на много високо ниво, каквато днес трудно може да бъде направена, каза пред Под тепето арх. Румяна Пройкова, един от двигателите на местната структура на Института за паметниците на културата във времето, в което тя се е помещавала в къщата на Калофереца.

Състоянието на тази прекрасна възрожденска сграда ясно показва отношението ни към паметта в момента. Въпреки че много се говори за културното наследство, на практика не се прави много. Аз не минавам въобще покрай Къщата на Калофереца, защото ми е безкрайно тъжно, не скри емоциите си друга именита архитектка, работила в Института за паметниците на културата- арх. Вили Раева. Тя прекрачва прага на Къщата на Калофереца през 1985г.  Беше време, в което в Паметниците на културата бяхме много хора. Всички стаи в къщата бяха пълни. Целият първи етаж бе зает с проектанти- архитекти, инженери, конструктори, ВиК специалисти и електро инженери. В избата бяха художниците-реставратори. На горния етаж- администрацията и колегите, които отговаряха за изпълнението на самите реставрационни работи. Техническите ръководители бяха на таванския етаж. Нямаше празно място в сградата, спомня си арх. Раева.

В маазата на двора са били провеждани експертните съвети, срещи на специалистите от Пловдив с колеги от София. В банята пък се е помещавало китно кафене. В една част от избените помещения е имало столова, в последствие станала ресторант Реставратора.

Имаше такъв живот. Всички бяхме на едно място и всичко ставаше на секундата. Проблемите се решаваха мигновено, работата вървеше страхотно. Прекрасно решение бе изпълнението да върви заедно с проектирането. Всички бяхме заедно, учихме се едни от други.  Избягваха се грешки, или поне големи грешки. А имаше непрекъснато работа. От една страна държавата отпускаше доста пари за реставрация, но от друга страна разликата между едно ново строителство и реставрация също се поемаше от държавата. Ние изпълнявахме фасадите отвътре, вътре собственикът си правеше ремонта по свое усмотрение. Това е начинът да опазваме културно-историческото си наследство, казва днес, на фона на нескончаемите проблеми в НИНКН, Вили Раева. В избата има заключени много стенописи, цели свалени пана. Вътре остана и библиотеката на Института с много специализирана литература. Много съжалявам, че позволиха да я продадат, а сега да не се използва. Нямам никаква представа кой е собственик. Но не бива тази ценност да стои необитаема. Защото се руши, допълни арх. Вили Раева.

Така, бъдещето на паметника на културата от национално значение, остава в ръцете на собствениците му. Които видимо нямат никакво отношение към него. Или поне до този момент не са дали причина да си мислим обратното. Докога Къщата на Хаджи Драган Калофереца ще продължи да стои заключена и да се руши? Ще заживее ли отново и въобще ще оцелее ли? Въпроси, на които Под тепето ще търси отговорите.

Очаквайте продължение по темата и втори епизод от поредицата ни „Заключените скъпоценности в Стария град”

Стиляна Бакалова мечтае да управлява Бойнг

Тя стана студент на годината за всички технически университети в страната в категорията „Инженерни науки“

Стеляна Бакалова е едва в началото на осъзнатия си житейски път, а вече дава сериозна заявка, че ще стане един от най-добрите пилоти у нас. Момичето е студент в Технически университет София, филиал Пловдив и в края на миналата година получи наградата за най-добър студент във всички технически ВУЗ-ове у нас. Тя е отличена сред останалите бакалаври не само заради отличното си представяне в учебната дейности, но и извън нея. Тя притежава десетки сертификати, сред които и от авиоцентър за управлението на едномоторен самолет.

За да се сдобие с правото и привилегията да пилотира, Стиляна е трябвало да се сдобие със свидетелства за управление на абсолютно всички наземни превозни средства, сред които автобус, трактор с ремарке, автобус и т.н. Тя обясни, че страстта й към пилотирането се е зародила още в 12-ти клас и до ден днешен не я пуска, като допълва, че е на крачка от взимането на свидетелство за управление на полети с търговска цел.

Бакалова разказа, че не желае да търси реализация в чужбина. Според нея, ако някой има желание, то може да намери и реализация на мечтите си у нас. Допълни още, че вече е получила няколко предложения за работа от различни фирми заради доброто си представяне като инженер, то тъй като не са били с авиационен характер, е отказала. Младата дама не се страхува от нищо и уточни, че не прави полово разграничение. Всичко е до желание и мотивация, заяви още тя на официална пресконференция по-рано днес в сградата на Техническия университет в Пловдив.

Освен че показа множеството си сертификати, грамоти и наградата Студент на годината, Стиляна използва случая, за да покани всички на 12-ти април на летищна площадка „Марица“, за да отбележим заедно празника на специалността „Авиационна техника и технологии“. Събитието ще започне в 10:30 часа, където младата дама ще демонстрира пред всички летателни умения.

Няма да има ONE DESIGN WEEK и ONE ARCHITECTURE WEEK

Няма да има Седмица на архитектурата и Седмица на дизайна тази година в Пловдив. Фондация ЕДНО за култура и изкуства обявява нулева година за фестивалите си ONE DESIGN WEEK и ONE ARCHITECTURE WEEK. Решението беше взето чрез гласуване от екипа на фондацията и на този етап засяга единствено текущата година, обяви днес директорът й Асен Асенов. Организацията продължава дейността си и в следващите месеци ще се концентрира върху успешното провеждане на 10-тото юбилейно издание на ONE DANCE WEEK. Тази година фестивалът ще покаже селекция от най-добрите имена в света на съвременния танц между 22 септември и 22 октомври, допълва Асенов.

Припомняме, че събитията на фондация ЕДНО се преместиха от София в Пловдив през 2014г. В последните години всяко от трите събития на организацията- седмицата на архитектурата, седмицата на дизайна и седмицата на съвременния танц, бяха финансирани от общината с по 100 хиляди лева. За тази ONE DESIGN WEEK и ONE ARCHITECTURE WEEK щяха да бъдат подкрепени от общината чрез културния календар с финансиране от съответно 58 000 лв. и 55 000 лв. От ЕДНО обаче не са подписали договорите си с кметството.