Броени дни, след като археолозите се натъкнаха на древната стела, посветена на Дионисиевите мистерии, колегите им реставратори вече постилат „килима“ от мозайки на второто ниво на защитната конструкция.

„Първите няколко квадратни метра от реставрираните мозайки от втория (по-късен) слой са вече обратно в Епископската базилика на Филипопол!“ – това написа екипът на реставратора Елена Кантарева.

През изминалите дни към екипа ѝ се включиха и доброволци, които споделиха, че преживяването е изключително интересно.

Камъче по камъче, пласт след пласт, Епископската базилика на Филипопол не спира да ни изненадва. Съвсем скоро това ще бъде най-големият археологически обект в България с 2000 кв.м. мозайки от IV век сл. Хр.

Оцелелите от това унищожение издигнали Дионисиевата стела, открита в Голямата базилика

Преди унищожението провинциалният управител Приск събира жителите на Филипопол на Римския стадион и чете писмо от императора

През 250-а година готите унищожили и опожарили града, избили десетки хиляди, а други извели в плен

Теодор Караколев

Откритата стела, посветена на Дионисиевите мистерии, е едно от събитията в археологията на 2019 година. По мнението на проучвателите, това е сред най-ценните документи от епохата, свързана с императорския култ, живота в града и мистериите, свързани с тракийския Дионис. Тя дава информация за членовете на култа, част от които имат и различни роли в ритуала. Детайли какво точно са правели участниците в мистериите няма, тъй като те са пазени в тайна от останалите членове на обществото.

Самият надпис обаче е доста категоричен относно резултатите от култа към Дионис. Съвсем накратко – ако сте член на този култ, то вие ще оцелеете от варварските нашествия.

Независимо от изтриването на част от текста (т.нар. damnatio), става ясно, че стелата е издигната веднага след готското нашествие от 250 година. Това е периодът на т.нар. „Войнишки императори“ в Римската империя. По това време централната власт се сменя много бързо и повечето владетели не остават за дълго на своя пост – по 2-3 години, преди да бъдат убити и сменени от друг претендент.

По това време император е Траян Деций – едно от по-популярните имена, макар и с кратък живот. Вероятно популярността му се дължи на факта, че умира на бойното поле именно в битка с тези готски племена – един от малкото римски императори, който умира в битка. За това – малко по-късно.

Животът в Пловдив, или Филипополис, си е продължавал без огромни трусове по време на безбройните промени. Най-вероятно градът към 250-а година е бил все още здраво защитен от стените, издигнати през 172 година от Марк Аврелий. В по-ранни времена крепостните стени са ограждали основно Трихълмието, но към края на II век и началото на III-и Филипополис вече е твърде голям и важен. Така защитните съоръжения вече ограждат и Форума или Агората на Пловдив. По времето на Готските нашествия южната крепостна стена е преминавала малко под Форума – приблизително под днешния Военен клуб, площада и подлеза на Тримонциум. Всъщност, разкритата в подлеза археология е именно вход през тази крепостна стена – макар и, вероятно, видимото там да е преправено от император Галерий през 50-те на III век.

На изток тази крепостна стена е достигала до днешната Малка базилика. На запад е ограждала града около Сахат тепе, а на север – по старото трасе, което е най-видимо и в голяма част експонирано и днес – през Римския стадион, над северната страна на Тунела, покрай Лапидариума и до Небет тепе. Това голямо пространство – от Небет тепе до Тримонциум и от Сахат тепе до Малката базилика – е бил градът, поне защитеният град, през III век по време на готското нашествие.

През 249 година готите нахлуват в днешните български земи. Преминават Дунав и водят поредица битки в римските провинции Мизия и Тракия. В Никополис ад Иструм – чиито останки днес са видими близо до Велико Търново – претърпяват поражение от император Деций. След различни маневри между императора и готския лидер Книва, Пловдив е обсаден от готите. Императорът не може да реагира веднага с армиите си, но изпраща писмо до жителите да не се предават или да не влизат в бой, преди той да пристигне с подкрепления.

Основните писмени сведения за готското нашествие дават трима древни историци – Дексип, съвременник на събитията, Амиан Марцелий и Йорданес, които пише за тях няколко века по-късно. Смята се, че императорът е останал с армията си в Берое – Стара Загора – за да организира силите си, но готите са били по-бързи и са стигнали Филипополис.

Писмото, което Деций изпраща на високопоставения Приск, е прочетено пред тогавашните филипополски граждани на античния театър. Самият Луций Приск е провинциален управител – по това време градът изглежда е предпочитан като център на провинция Тракия от него. В писмото от императорът се призовава отбраната на града да става само зад стените – да не излизат на битка на открито поле, тъй като са по-неопитни от готите. Интересен пасаж е частта, в която той призовава всички с имения извън града да не се жертват за тях, тъй като животът и сигурността им е по-важна. Изглежда извън градските стени е имало доста имения, вили и други собствености, които не са били защитени от крепостните съоръжения.

Въпреки всичко готите превземат и опустошават града. Вероятно това е станало след предателство. Император Деций не успява да се притече на помощ и градът е опустошен. Десетки хиляди са избити, други са взети в плен от готите. Самият град е опожарен и почти сринат със земята. Амиан Марцелий пише, че жертвите – избити и отведени в плен са над 100 000, но вероятно тази цифра е преувеличена.

Самият император няма по-добра съдба. Съвсем скоро след това той среща армиите на готите в Мизия, близо до днешния град Разград, и умира в битката – първият римски император загинал на открито поле в бой.

Самият Пловдив се възстановява бавно от тези опустошения. Стелата е доказателство, че част от жителите са оцелели. Крепостните стени са укрепени, а относително спокойствие в империята настъпва при двамата императори – Валериан и Галиен в годините до 268 г. На тях жителите на Филипополис благодарят в откритата стела.

Градът е продължил своя живот – само век по-късно той е достатъчно голям и важен център, за да събере алтернативния събор, направен в противовес на Сердикийския от 343/44 година. Християнското население е значително – приблизително тогава се строи и първата сграда на Голямата базилика, чиито мозайки ще можем скоро да видим на долния етаж на бъдещия музей. Някъде по това време и откритата стела вече не е ценна, тъй като е белег на старото езичество. Тя се обръща с главата надолу и става част от настилката в нартекса пред входа на Епископската базилика. И така до 2019 година, когато археолозите отново я откриха за света.

Откриват петото издание на фестивала Старо Железаре StreetАrt

Майлс Дейвис, Луис Армстронг, Боб Марли, Джим Морисън, Фреди Меркюри и Ейми Уайнхаус се съюзиха с Орфей по дуварите на къщите в селото

2019 година е специална за Старо Железаре. В селото върви петото издание на фестивала Старо Железаре StreetАrt, а жителите му честват първата кръгла годишнина на чудото, което промени населеното им място и го прочу из Европа. Тази година събитието протича  под мотото  на УТОПИЯТА,  мечтите  за по-добро бъдеще, копнежа по миналото, което е в основата на  творческата дейност на артистите  в селото от самото начало. В условията на стагнация възниква бунт, поддържан  от „ФУТУРИСТИЧНИЯ МАНИФЕСТ  НА КРАСИВОТО БЪДЕЩЕ”, бунт срещу диктатурата на времето, физиологията и биологията, срещу безмилостния звяр на икономиката, географията, демографията и политиката.

И тази година диригентите на фестивала са създателите му– Катажина и Венцислав Пирянкови, а художниците, които творят по дуварите на селските къщи са ученици от Училището по изкуства Венци и Университета по изкуства в Познан- Анна Косик, Агнешка Гжемска, Антони Хоровски, Юлия Клодзинска, София Горончняк, Станислав Корицки, Лидия Физек, Любослав Пирянков.

През 2014 г. дейността в селото стартира под мотото  „Lost Memories, Found Dreams”/“Забравени спомени, намерени мечти“/. Сега селото на личностите,  „Village of Personalities”, е придобило характер и сила през тези няколко години и се е превърнало в разпознаваем феномен. Съвременното изкуство – стенописи, истории и личностите, свързани с тях, са станали неразделна част от наследството на това място, на неговата колективна памет. Сега село Старо Железаре е „най-артистичното  село в България”. Но не само.

„Това, което безспорно  е по-важно, в съответствие с революционната традиция на това място, е съпротивата срещу бедствията – в този случай преди всичко – срещу смаляването на селото с тревожна скорост – поради смърт, емиграция, ниска раждаемост. Активният дух не напуска жителите, които  помнят времето на разцвета на селото, наречено Малката Москва, което по времето на комунизма посетиха Фидел Кастро, Индира Ганди, Тодор Живков. По това време то наброяваше  над 3000 души, в момента те са  малко под 300 … Това е само един остатък, сянка, спомен за яркото му минало. Във времето  на трансформацията  започна и процесът на заличаване – както физическото изчезване, така и от съзнанието на  българите. За някого, който няма нищо общо с България – абстрактна, непозната точка, във въображението е типично място някъде накрая на света. И тук се случи абсурдът – новите чудесни възможности, които ни се разкриха. На нас,  художниците и младите ентусиасти, ученици от нашето Училище по рисуване, които дойдоха тук с нас от Полша. Беше невъобразимо и едновременно толкова близо до реалността, че ни се прииска да кажем: „Защо не?“ Както обяви майсторът на анимацията Ян Сванкмайер: „фикцията  е нещо, което съществува със сигурност.“ Този вид изкуство има за цел да направи въображаемото реално, защото изглежда толкова възможно. Реалността, обърната  с главата надолу, сведена до абсурд, показа, че може да има друг начин, че може да бъде различно, че изкуството няма граници”, казват Катажина и Венцислав Пирянкови.

Селото в края на света стана център на света, където всеки идва, където всички  се срещат дори само по стените и оградите на къщите, независимо от тяхното положение, социален статус, националност, възгледи или други културни критерии. Кралица Елизабет, Уинстън Чърчил, Ангела Меркел могат без никакъв проблем да посетят „селяните“ в Старо Железаре, просто така. Изрисуваните  фигури вече са много.

„Влизайки в селото, оставаш с впечатлението, че в него има много хора. Че има живот. Това впечатление става все по-реално от година на година, от месец на месец,  в селото ни идват все повече туристи.  Все повече хора от града искат  да прекарат тук свободното си време, в селска къща, в градината. Има и първа къща за гости. Местните баби активно участват във фолклорната група. Те са  специалистки и в българско движение за бавно хранене slow food и са любимки на медиите. Не без основание през 2017 г. те взеха активно участие в художествена изява „Авангард на селото“, провъзгласяваща  лозунга на Манифеста, основан на идеята, че истински авангард се ражда на село. Не  без причина тук през 2018 г. на една от улиците бе създаден първият селски клон на Нюйоркския MoMA – Музей на съвременното изкуство. Това лято искаме да подхванем  мечтите за  УТОПИЯТА, мечтите за красиво бъдеще и от друга  перспектива. Утопичните виждания  ще циркулират и ще създадат т.нар  СЕЛО НА СЛЪНЦЕТО,  след утопичния „Град на слънцето“ на Томаш Кампанела. От една страна, те са футуристични, от друга страна – са много силно носталгични.  Абсурдно е, че ситуацията, в която се намира Старо Железаре, е точно противоположна на тази в края на 19-ти и началото на  20-ти век, когато е създаден първият авангарден Футуристичен манифест, в който светът се  динамизира и трансформира с невиждани  темпове. Още повече, имаме много по-интересно предизвикателство, когато  в условията на стагнация възниква бунт, поддържан от ФУТУРИСТИЧЕСКИЯ МАНИФЕСТ НА КРАСИВОТО БЪДЕЩЕ, бунт срещу диктатурата на времето, физиологията и биологията, срещу икономиките, географията, демографията и политиката. В  СЕЛОТО НА СЛЪНЦЕТО  човешкият живот ще бъде възможно най-близо до природата. От друга страна, изкушени сме да я заблудим поне малко, да забавим времето”, подчертават Пирянкови.

Специално място в програмата на фестивала тази година има Пирамидата- символично място, на ъгъла на площада,  което според  преданията  е специално, считано от траките за място на сила със специфични енергийни свойства. Самата пирамида има формата на правилен тетраедър, тя е символ на възнесението, волята, смелостта и независимостта. Това е форма, която ви позволява да задържите и организирате енергии като някакъв  вид резерв. Това е старо-железарски  диамант, покрит с ламарина. В художествено отношение е препратка  към  един от най-известните  полски художници – Тадеуш Кантор –  вид опаковка, които  той създава, т.нар. амбалаж. Художникът,  под влиянието на военна травма, също иска да опакова най-стойностните  ценности,  за  да ги предпази от унищожаване.  От друга страна, от българска – тук говори гласът на Христо Явашев, благодарение на когото опаковането на „макрообекти“ ги изнася на дневна светлина, покривайки ги, като по-скоро ги подчертава. Затова Старожелезарската пирамида се превръща в мощно място, на което  може да се поверят мислите, емоциите и разсъжденията, или да се закачи  мартеничка на близкото  дърво.

Тазгодишното последване на УТОПИЯТА, мечтите се случва  естествено и в областта на мурали (уличното изкуство).  Под звуците на IMAGINE на Джон Ленън и на СВЕТЪТ Е СТРАНЕН от Чеслав Ниман се случва утопичен танц, всички заедно, различни нации, възгледи, ориентации Евреи с бутилки върху  главите си, български кукери, танцьорка от карнавала в Рио де Жанейро, след това Марсел Марсо и Чарли Чаплин, мексиканско момиче от Диа де Муертос, до което зад решетките се появява затворник от Гуантанамо.

И двете песни са един вид утопичен манифест, който се осъществява по стените на Старо Железаре. В Дома на Традициите, който е централното място на тазгодишния проект, УТОПИЯТА продължава с музика. Перфектна мелодия на душата, изпята от местни баби, български гайдари, заедно с емблематичните джазмени – Майлс Дейвис, Луис Армстронг, реге музиканти – Боб Марли, Лъки Дюб, след това Джим Морисън, Фреди Меркюри, Ейми Уайнхаус а също така и Орфей. Придружава  ги с цигулка Петър Дънов – духовният учител на българите. Тук е и Кришна. Малко носталгични спомени от задушевните 70-те години под знака на  Ню Eйдж и MAKE LOVE NOT WAR.

Oтзад на Дома на Традициите появяват се други утопични герои. Жителите на селото защитават галактиката си срещу злите сили заедно с героите от „Междузвездни войни“. Последният  Рангел се бори със Светлинният меч с Дарт Вейдър, Пенка, шефката на кръчмата, седи с Йода на люлка, говори за живота a подслушва ги златния робот 3PO, който ги люлее. Рицарите-джедаи, водени от кмета, които управляват хипердвигателя, позволяващ на скок в хиперпространството, , а също така и тазгодишният екип от художници от Полша, съставляват армия от бунтовници, защитаващи своята селска република срещу ИМПЕРИЯ НА ЗЛОТО.

„Нашият Художествен инстинкт  има своите теоретични препратки сред авторитетите. Наскоро Зигмунт Бауман, описвайки характера на съвременното общество, оприличавайки съвременността на течност – „течна модерност“,  призова за създаване на културни утопии. Но утопии, които не са готови политически проекти, а отворени експерименти, търсещи нови граници за нашите възможности. Разбраната по този начин утопия е – твърди Пол Рикьор – предната стража на човек, който върви към светлина и зрялост“. И „променяйки  въображението си, човек променя съществуването си“. Тъй като УТОПИЯТА е обречена на провал, защо не отворим  врата за неограничения карнавал на ВЪОБРАЖЕНИЕТО … Това, което е стереотипно, тук е сюрреалистично, това, което е обичайно, се превръща в необикновено. Както при Сванкмайер, реалността не е нито sacrum, нито profanum, а нещо магическо. Хората идват, седят, търсят смисъла на света и на собственото си съществуване. Във всяко банално нещо може да се намери нещо мистично”, казват още Катажина и Венцислав Пирянкови.

Z – ROCK: Нашият Буги тази нощ си отиде... Нямаме думи... съкрушени сме

„Нашият Буги тази нощ си отиде... Нямаме думи... съкрушени сме“. Това написаха преди час на страницита на любимото рок радио на България в социалната мрежа Faceebook.  Колегите му не съобщават повече подробности около смъртта на Буги Барабата.

Скръбната вест се разпространява с тежестта на последния рок хит сред феновете. Ефирът на Z – ROCK осиротя!

Истинското му име е Марио Събев. Основател е на "Бараби Блус Бенд" и автор на всичките песни в шестте албума на групата: "Песни от гаража", "Лоши времена", "Срещу вятъра", "18 карата кал", "Без право на обжалване" и "Бесните кучета на блуса". Съавтор на хита на Васко Кръпката - "Няма бира". За Георги Минчев е написал песента "Равносметка".

 „Тази нощ се пресели в отвъдното един от най-яките рокаджий в България- Буги Барабата. Почивай в мир!!!“ – поде рок обществото у нас.

Феновете на Буги вместо жалейки си припомнят негови крилати фрази. Ето какво е написал Добри Шойков:

„Буги:
Какво значи „злоупотребил съм с алкохол“? Да не би да съм си измил с него обувките? Напих си се като човек! — по радио Z-Rock
Не помня кой написа: „Алкохолът не решавал проблемите“. То и млякото не решава проблемите, ама никой не го споменава това. — по радио Z-Rock
Толкова съм стар, че съм свирил рок на абитуриентския бал на Тутанкамон и съм крал дъски от Ноевия ковчег, за да си правя електрически китари. — по радио Z-Rock
Че откога пък в България се изисква да имаш глас, за да станеш певец, три четвърти от звездите в тази страна имат гласове, с които стават само да седят в клозета и да викат „Заето“!
Кво говоря бе ?!,ма така е като егенето ти се пише с римски цифри.“

Светла ти памет, Буги. Ще ни липсваш!