CBGB затваря врати на 15 октомври 2006, но остава част от световната музикална история

Йоана Иванова

Годината е 1973. Ню Йорк е в икономически упадък. Градът е мръсен, беден, пълен с бездомници, джебчии и дегенерати, а бизнесите фалират един след друг. В това на пръв поглед негостоприемно място идват редица млади хора от страната, привлечени най-вече от ниските наеми.

При тези условия Хили Кристъл отваря своя CBGB. Съкращението означава „Кънтри, блуграс и блус“ (с добавката OMFUG – ”Друга музика за ентусиазирани меломани”). Тези стилове музика са много популярни по това време, но въпреки първоначалните намерения на Хили, не такава музика се свири в клуба му.

Възходът на диското предизвиква недоволство сред рокаджиите. Рокендролът пък е започнал да става предвидим. Песните сякаш следват определена формула, а групите залагат повече на представлението – каскадни номера и шоу. На публиката са ѝ омръзнали удължените солота, сложността на музиката и протакването между изпълненията. Това заражда нуждата от нови свежи ритми и звучене – прост, първичен и енергичен рокендрол. Този нов стил започва да се оформя в CBGB. Първоначлно го наричат „уличен рок“, по-късно „пънк“.

Кристъл е решен да ангажира само групи, които изпълняват своя авторска музика и не копират останалите. За него оригиналността е много по-важна от техниката. Тук идват талантливи млади музиканти, които не търсят непременно слава. Те не правят музика, защото искат да станат рок звезди, а защото искат да бъдат чути, да изявят себе си, да заявят своята независимост от установения ред. Сред тях има истински новатори. Когато Ramones стъпят на сцената, например, няма място за глупости. Четири момчета с дълги коси, кецове, дънки и тениски. Простотата на музиката им е освежаваща. Песните са по две минути, може би две минути и половина, без обяснения и протакване помежду им, само няколко думи. Целият сет трае 15-20 минути и ако това не е достатъчно, майната ти.

Въпреки че CBGB е известен с пънка, в клуба можеш да чуеш всякакви стилове музика. Тук има място за всеки – групи, които не очакваш да се разбират, защото музиката им е толкова различна, се пожагдат чудесно. В клуба започват да идват не само музиканти, а хора с всякакви артистични наклонности. Мястото е мръсно, неугледно и далеч от изискано – пълна антитеза на Студио 54, друг известен нюйоркски клуб по това време, но именно в това се крие част от чара му.

Уили Нийл разказва как се отправил към „Бауъри“ 315 с китара в ръка веднага щом чул за CBGB. Заявил на момичето зад бара, че иска да свири, а тя му отвърнала: „Трябва да говориш с Хили. Той е отзад, но ще дойде.“ Уили седнал и си поръчал бира, но след половин час никой не се появил. Отишъл при джубокса и разгледал песните. Имало наистина страхотни парчета, но впечатление му направила последната песен – на някой си Хили Кристъл. Събрал пет долара на монети и я пуснал. След деветия път се появил току-що събудил се мъж с вид на мечка гризли. Уили отишъл при него и му казал: „Здравей, ти ли си Хили? Харесвам песента ти. Какво трябва да направя, за да свиря тук?“ А Хили отвърнал простичко: „Ами, ето я сцената. Качвай се!“

Скоро след това CBGB сякаш изригва. Появяват се толкова много групи. Някои от тях придобиват успех и слава, други – не, но безспорно всяка оставя своя отпечатък в музикалната история.

Джейн Каунти, известна по това време като Уейн Каунти, често свири в CBGB с групата си Wayne County and The Backstreet Boys. Уейн е откровен гей и травестит, външността му, текстовете му и поведението му на сцената са провокативни и предизвикателни, оспорващи тогавашните разбирания и изпреварили времето си.

По време на изпълнение през март 1976 Ричард Манитоба, вокалист на The Dictators и съперник на Уейн, си проправя път до сцената и започва да освирква и дразни музиканта. Каунти е свикнал на подобни реакции – все пак е провокатор, но след няколко песни си личи, че започва да губи търпение. Накрая Ричард се качва на сцената. Уейн прекъсва песента си и удря Ричард с микрофона, после му скача. Двамата се търкалят по сцената, после падат от нея и продължават да се борят. След като Уейн се връща на сцената бялата му риза е покрита с кръвта на Ричард. Поглежда към публиката и пита дали да приключват или искат още рокендрол. „Рокендрол!“ е отговорът.

Подобни случки не са напълно необичайни за CBGB и са безобидни в сравнение с това, което става наоколо. Бауъри е особено лош квартал, а самият клуб се намира под приют. В околността приютите са общо шест, приютили около 2000 човека, повечето от които алкохолици и наркомани, някои ветерани от Виетнам или бивши затворници. Улиците са пълни със спящи пияници и джебчии, нападащи предимно по-възрастните. Но на посетителите на CBGB това изглежда не им пречи. А и ситуацията има и някои предимства – наемът е нисък, повечето съседни сгради са индустриални, а на живущите изглежда малко рокендрол не им пречи.

CBGB винаги ще се свързва с имена като Ramones, Blondie, Misfits, Patti Smith Group, Wayne County, Dead Boys, The Television, The Dictators и Joan Jett. През осемдесетте оттам минават Agnostic Front, Murphy’s Law, Cro-Mags, Gorilla Biscuits, Sick of It All и Youth of Today, а през деветдесетте групи като Sum 41, Korn, Green Day и Guns n Roses. Клубът затваря врати през октомври 2006 като последното изпълнение е на Пати Смит. През 2010 платформата iheartradio пуска CBGB Radio, а през 2012 CBGB се преражда като най-големия музикален фестивал в Ню Йорк. В рамките на концерта се провеждат безплатни конценти на Тайм Скуеър и в Сентръл Парк, както и в различни клубове в града, а кино салоните в Манхатън излъчват филми за историята на рокендрола.

CBGB & OMFUG е неизменна част от културното минало на Манхатън и въпреки че не съществува вече десет години, отпечатъкът, който оставя не е загубил яркостта си.

Теодор Караколев

Религиозните храмове са част от богатото културно наследство, с което местни и гости свързват Пловдив. Съвсем очаквано, най-голямо внимание се обръща на православните възрожденски храмове – основно по Трихълмието. Двете големи джамии също впечатляват както с това, че са на почти по 6 века, така и с вълнуващата си архитектура. Интерес предизвикват и някои от храмовете след Освобождението – неокласическата църква „Св. Св. Кирил и Методий“ или пък неоготическата Евангелска църква на Сахат тепе. Почти изцяло извън фокуса обаче остават една голяма част от религиозните храмове – построените между Първата и Втората световна война, през 20-те и 30-те години.

Всъщност, ако поставим строителството на храмове в Пловдив на периоди, това е един от най-активните – от 1830 година до Освобождението през 1878 година са построени най-много църкви. Много от тях в последствие са преработвани с купол, с добавяне на камбанария или по друг начин, но основната част си остава Възрожденска. Това са предимно храмовете по Трихълмието.

Няколко са храмовете, построени в 30-те години от Освобождението до края на Първата световна война. Освен споменатият храм „Св. Св. Кирил и Методий“, тук трябва да добавим и „Свети Георги“ в Мараша, чиято архитектура много наподобява тази на шедьовъра на Йосиф Шнитер до Хуманитарната гимназия.

Всъщност, историята на храмовете е показателна за развитието на даден град – докъде е стигал, кога и как се е разширявал. Разбира се, на много места храмове се разрушават и построяват наново, тоест кварталът там се е разширил по-рано от постройката, която достига до днешни дни.

Така след Първата световна война градът трайно се разширява извън рамките на днешния център – основно около Трихълмието и Сахат тепе, както и покрай реката. И в тези нови квартали се появяват и новите храмове от 20-те и 30-те години. За съжаление за много от тях историческите данни са оскъдни, а техните архитекти не са известни.

Важен момент в това развитие е и Чирпанското земетресение от 1928 година. Пострадали от него са много населени места, като освен жилищни или институционални постройки, повредени са и много храмове. Така в препострояването на тази част от България след 1928 година се включва Българската православна църква. Случаи има много, но най-масовите нови храмове са т.нар. „типови църкви“, каквито има из цялата Тракийска низина – като има няколко избрани типа.

Много от по-големите села, както и някои от градовете – например Чирпан – се сдобиват с такива типови църкви. Такива се правят и в Пловдив – около 1930 година се строи църквата „Свети Илия“ в квартал Изгрев. Днес храмът е един от най-запазените в автентичния си вид, дворът е добре поддържан и в последно време дори активно се обновява и озеленява. Интересно при него е, че за разлика от много от типовите църкви, той има полукръгла абсида, видима от източната страна.

Повечето църкви от този период всъщност имат паралели и с жилищното строителство. Фасадите са много по-изчистени от всякакви детайли. Орнаменти по тях почти няма, за разлика от неокласическите храмове от по-ранните години. Основният детайл е рамкирането на прозорците, които почти винаги са правоъгълни, завършващи с полукръгла арка – а над тях – кръгло прозорче. Много от типовите църкви нямат видима отвън абсида, а източната стена е напълно равна – нещо не много типично за православните храмове.

Такава е, например, църквата в Коматево – тогава все още село, а не квартал на Пловдив. На практика тя е от същия тип, като тази в Изгрев, като основната разлика е именно в абсидата. Почти целия останал план на коматевския храм е идентичен със „Свети Илия“.

От съвсем друг тип са три други църкви, строени също между двете световни войни. Храмът „Свето Възнесение Господне“ до Военна болница е издигнат също към края на 20-те години на миналия век. Той не е толкова издължен, като типовите църкви в Коматево и Изгрев, а има по-квадратен план. Освен това страничните фасади – южната и северната – са по-разработени, с акцент и издигане над централната част.

По същия начин – но по-голям и по-интересен е и храмът „Св. Св. Петър и Павел“ в подножието на Бунарджика. Смята се, че проектант на този храм е големият архитект модернист и проучвател на историята на българската архитектура Христо Пеев. Тя има и може би най-интересната камбанария от споменатите до тук църкви, богата на кобилични извивки, които напомнят жилищната възрожденска архитектура. Интересно е и измазването ѝ отвън – църквата е с типичната за модернизма едра мазилка с дълбоки канали. Подобна е, например, мазилката на съседната сграда, построена почти по същото време на гимназията по дървообработване.

Най-внушителният храм от този период – също построен след 1928 година, е „Св. Иван Рилски“ в Кършиака. Той вече е с коренно различен план, спрямо споменатите до тук, но също има паралели в страната. Много подобен е планът на храма в Първомай. Специален надпис вътре в храма уточнява, че той е построен с пари от ДИПОЗЕ – фондът, учреден след Чирпанското земетресение. Част от другите споменати храмове също са издигнати със средства от този фонд. Храмът има интересен план – основната му част е под един огромен купол. Извън купола остават само олтарната част, малка част от наоса и нартекса. Според някои източници архитект на храма е арх. Христо Бърнев, а според други – Пантелей Цветков. Любопитно е, че първомайската, която е много подобна, пък се приписва на трето име – арх. Димитър Ненов.

Особено интересна е още една православна църква – „Света Троица“ в Кючук Париж. Тя също се появява в годините след Първата световна война в квартала, който се разраства най-бурно именно след войните с българи-бежанци от Тракия и Македония. Нейният план и архитектура е най-разчупен и с най-богата декорация. Макар и също без орнаменти по фасадата, самите форми на корниза по всички фасади са с кобилични извивки.

За съжаление много от тези църкви остават без известен архитект и добре записана история. Макар и не толкова стари, колкото възрожденските ни храмове, или богато орнаментирани като тези, строени в десетилетията след Освобождението, църквите от периода между двете световни войни в Пловдив също заслужават внимание и опазване. Пловдивчани трябва да знаем, че те са красиви и естетически издържани храмове.

В периода храмове строят и някои от другите християнски общности, но на тях внимание ще обърнем в друга статия. Нужно е да се подчертае, че почти всички споменати храмове, са изографисани и с окончателно изработени икони и олтари чак след 1944 година. Това прави стенописите и дърворезбата по олтарите много интересни, и понякога крайно необичайни, но това също ще бъде тема на последващ материал.

Още от любимите кътчета на градските хора под тепетата ни разкрива единственият местен дигитален гид Lost in Plovdiv

Местните в днешната статия са хора на изкуството и всеки по различен начин умее да изразява себе си, своето мнение и да споделя вдъхновението си. Заниманията и интересите им са толкова разностранни, но има и нещо, което ги обединява – родният град. А какво ще ни споделят за него те, ще разберете в редовете по – долу:

Започваме с една дама, която кипи от енергия и в момента, в който попаднеш в компанията ѝ, няма как да не бъдеш запленен от присъствието ѝ.

Таня Стоунс е актриса и всичко свързано с киното и театъра я вдъхновява да твори и да се развива. Неслучайно следващият ѝ проект е озаглавен „Платформата”, с който тя иска чрез споделяне на своя личен опит и техниките, които е научила в известните школи в Лондон и Ню Йорк, да представи на всички желаещи да навлязат в арт индустрията, света на киното и театъра.

Повече за уъркшопа може да разберете на: https://www.facebook.com/ThePlatformWorkshop/

Опиши Пловдив с няколко думи

Платформа за развитие

Твоето тайно кътче 

Едно кътче до река Марица

Любимото заведение 

Котка и мишка

Най – подценяваното място

Старият град

Къде би завел някого, който не е оттук?

В Стария град и около река Марица

Здравко е барабанистът в известната пловдивска ъндърграунд група TDK, а вече може да го засечете и зад бара на най – добрия бирен бар под тепетата. Той предпочита да „говори” със звуци, но ние все пак успяхме да разберем какво е Пловдив за него.

Опиши Пловдив с няколко думи

Приятели и семейство

Твоето тайно кътче

Репетеционната на групата

Любимото заведение

Котка и мишка и Петното

Къде би завел някого, който не е оттук?

на цялостна пешеходна разходка в града

Вдъхновява го нощния живот и пулса на града, който особено силно се усеща вечер в пространството около Джумая джамия. ‘

Тео е журналист, който обича архитектурата,  изкуството, културата и историята.  Статиите му винаги са обогатяващи, пълни със съдържание и собствена позиция, която той отлично знае как да защитава. Освен Пловдив обича планината и скалите.

Опиши Пловдив с няколко думи

Пловдив е жив, но и спокоен град. Имаш всички удобства на цивилизацията, но можеш и да си намериш своето тихо място. Богат е на история, зад всеки ъгъл и във всяка уличка.

Твоето тайно кътче

Може би пътечните на Сахат тепе, но градът е пълен с тайни местенца

Любимото заведение

Трабанта

Най – подценяваното място

Пътечките долу покрай реката, както и горе покрай самия булевард.

Къде би завел някого, който не е оттук?

Ако е за пръв път – не бива да пропусне Стария град, гледката от Небет тепе, Античния театър. Ако има повече време – и по-тайните кътчета.

Още от любимите кътчета на градските хора под тепетата може да видите в Lost in Plovdiv.