"Моята душа е тъмна като изба", казва героят. Настръхнах при тази реплика. Докоснах се до собствените си кошмари и извращения. Душа тъмна като изба

Паулина Гегова

Защо Мариус е утопията на българския театър? Защото той може да даде на зрителя нещо, което малцина могат - психология! Забележете, не философия, драма или комедия, а психология. Сложна, изтъкана от множество бяло-черно-сиви нишки. Тези цветове, тези светоусещания, се загнездват дълбоко в неговата стилистика. Точно затова Пловдив обича Мариус! Защото той е скромен и притеснителен, и в същото време гений. Гений, който може би е надскочил времето си, избягал е извън историческите му порти.

Снощи голяма сцена на Борис Христов се късаше по шевовете. Публиката "се блъскаше" да заеме местата си, внасяха се допълнителни столове, а някои се задоволиха дори със стълбите. Разбира се! Всеки копнееше да се докосне до светлинното творчество на този театрален гигант. Да му позволи да озари сърцето и душата му. 

"Юбилей" е ситуационна постановка. В нея няма определен сюжет, липсва развиваща се история. Започва без конкретно начало и завършва без точен финал. Липсват етапите на увод, кулминация и заключение. Ситуацията се развива през 19-ти век, в малък театър в провинциална Русия. След бенефисното си представление, героят бива заключен по погрешка от колегите си и оставен в забвение, напълно сам в театъра, който през нощта изглежда илюзорно страшен. Без осветление, заобиколен от черни кулиси, озарен само от редица свещи, тъжният актьор се сблъсква със собствената си лудост. Лудостта е заразна! Тя подлудява човек не само умствено, но и разяжда организма му. Кара го да халюцинира, да се изправи пред ужасите си с лунатичен смях и изкривена усмивка.

"Моята душа е тъмна като изба", казва героят. Настръхнах при тази реплика. Докоснах се до собствените си кошмари и извращения. Душа тъмна като изба...

Персонажът е карикатура на човешко същество. Прегърбен старец, извиващ се в множество пози, променящ лицето си постоянно, в залеза на своя живот, който както сам каза, се подготвя за смъртта. Последна репетиция за мъртвец! И досущ като всеки луд, той изпява песента на шута от 12-та нощ на Шекспир. Защото шутът винаги казва истината, той разполага с безгранична свобода в пиесите, защото никой не се вслушва в словата му. Всеки го подминава или му се присмива, а той иронично дърпа конците на емоциите на по-висшестоящите и изкарва на повърхността чернилката, опитващи се да прикрият. 

Всичко това звучи доста мрачно, в стил Алън По, но както казахме, Куркински е гений. Той знае как да подходи! Знае по какъв начин да натисне публиката така, че ту да я разсмее, ту да я прониже. Точно затова е избрал "Лебедова песен" на Чехов. Руският автор винаги използва комедията, за да внуши дълбочина. Похватите, които артистът използва, за да разнищи, смачка и разгърне писанията на безсмъртния Антон Чехов, са забележителни: Насечена, хаотична реч, остри, счупени движения, резки промени на мимики, изпадане от депресивна тишина в светкавична хиперактивност, и разбира се, прословутата актьорска пауза, която той запълва зашеметяващо. Ще е твърде невежо ако определя моноспектакъла като трагикомедия. Той е нещо много по-голямо от това! 

Не случайно, Мариус бе облечен изцяло в бяло, приближаващ се до призрачност. Впрочем, задгробният живот бе пряко засегнат. Провинциалният актьор, досущ като Хамлет, който също цитира, се среща с духа на бившия си суфльор, единствения му досег до света. А дали и той не е плод на болното му въображение? Но както казва шутът:

В живота тъй е, то се знай, 

Хей-хо, пълзят мъгли, мъгли ... 

Но нека с туй да сложим край, 

А утре пак - добре дошли!

Бандата представи пред публика своя нов албум – P.I.F.5, на 13 февруари, в Sofia Live Club. Още на следващия ден, промоцията на новия албум се случи в Пловдив.

Днес Димо, Ванката, Юрката и Марти забиват в Лондон. Това е второто гостуване на бандата в легендарния The 100 Club, където тази вечер ще излязат заедно с Rewind и Jersey Budd.

Независимо от трудностите, когато видиш готовия албум, удоволствието е голямо, твърди Димо в интервю пред Анелия Дракова за КАПАНА.БГ

Димо, коя е любимата ти песен от P.I.F.5?

"Огън" ми е любимата. И "Чуй ме" също, и "Юг". ?)) Не всички са ми фаворити, но тези – определено.

Кога беше най-трудно, докато "слънцето" и "тетрадката" стигнат в ръцете на феновете? [Албумът на P.I.F. е решен като слънце, а текстовете са написани в миниатюрна тетрадка, в края на която има място за автографи.]

Накрая, на финала, беше голям зор, защото всичките неща трябваше да минат през ръцете и мислите ми, и беше много сложно. Обложки, дискове, мастери. Производители на дискове, на обложки – на картончето, на тетрадката... Ето това беше малко трудно, но после пък удоволствието е много голямо, когато видиш готовия албум.  

Определяш ли се като организиран човек? Има артисти, при които издаването на албум се случва много бавно, въпреки готовите песни.

А, не, не, не, бях неорганизиран преди 10-на години, може би, но не съм така със сигурност вече. Просто животът ми ме е научил, че трябва да е систематизирано това, което правиш и да си безкомпромисен.

Като тръгвате на турне, кои са градовете със задължителни спирки за концерт?

Задължително... То навсякъде е задължително. Няма опция: "Тия тук, можем да ги пропуснем". Няма такъв вариант, но като броим градовете - Пловдив, Бургас, Варна, Търново са ни важните точки, където със сигурност отиваме. Но, гледай сега – в Русе също е много яко. Ние зависим много от местата, по отношение на това дали има опция да се свири в града. Ако в даден град няма готин клуб, какво са виновни хората за това?  

Разкажи за промоцията на албума в Sofia Live Club?

Щастлив съм, че стана точно така, както го очаквахме, като изключим фала със сървъра. Имаше някакви драми с него и сайтът за продажба чрез sms, не заработи в уговорения час. Понеже беше и събота – почивен ден, нещата се отложиха малко. На място в клуба се продадоха повече диска, отколкото предполагахме.

На 25-ти февруари свирите в Лондон за втори път. Какво да очаква публиката?

Да, в Лондон сме на 25-ти февруари, в The 100 Club. Какво се очаква? Отиваме, лайф. Преди нас на сцената ще се качат други две банди - Rewind и Jersey Budd. Ще представим песните от новия албум, но концертът със сигурност няма да мине без познати парчета. За втори път свирим на това място. Надявам се и този път да има местна публика, макар че ние там си пеем на български, защото концертът е за българите на острова. 

Като сътворите песни за следващ албум, ще тръгнете ли към Сребърна отново?

Не, няма да е Сребърна този път. Друго ще е мястото, но трябва да го измислим. Необходимо е да се въртят местата.

Новият албум на P.I.F., само срещу един SMS, можете да си купите он-лайн:

www.pifband.com

В Пловдив се продава и в Музикалния магазин, на ул. Отец Паисий 3.

Публиката изпадна в екстаз – играта на актьорите беше феноменална

Великата актриса танцува, разсмя и разплака публиката, спечели я за стотен път и раздаде автографи

Екатерина Стоянова

Едва ли има човек в България, който не е чувал името Стоянка Мутафова! Въпреки възрастта си, тя е съхранила в себе си онази буйна младост, онази енергичност, великолепието и страстта, с които не спира да ни изненадва на сцената!

Вчера Пловдивската Концертна зала имаше невероятната чест да бъде домакин на постановката „Госпожа Стихийно Бедствие“, с участието на винаги прекрасната Мутафова и нейните страхотни колеги – Николай Атанасов и Адриана Андреева. Билетите бяха разпродадени, всички места – заети, хората, щастливи и развълнувани, таяха дъх в очакване да видят примата на българския театър.

Дочу се музика от колоните. Светлините – една по една – започнаха да угасват. Само осветлението на сцената остана, после се засили. Настъпи моментът! Чу се гласът на Адриана Андреева, която постави началото на хумористичната театрална постановка. Не след дълго се появи и тя, Мутафова! Публиката изригна в овации и аплодисменти, няколко човека дори се разплакаха! Театралната постановка напълно оправда очакванията – беше забавна, беше силна, взривяваща, актьорите имаха присъствие, те дори сякаш не играеха!

Бяха засегнати актуални теми от живота, представени по комичен начин. Героите говориха, спориха, смяха се, караха се, танцуваха, дори излъгаха един-два пъти – всичко, което се случва между едно семейство от самовлюбена, може би малко цинична майка и дъщеря-мечтателка, и техният верен приятел с афинитет към „Дързост и красота“.

Проблемите на героите и самите ситуации, макар забавно представени, ни показаха колко е важно да ценим близките си, в каква трагедия може да се превърне животът и... колко досадна и лъжлива може да бъде една злобна старица.

Публиката изпадна в екстаз, ръкопляскаше силно и искрено на  всеки танц, всяка по-специфична реплика, отличаваща се с остър и пиперлив характер, гледаха и слушаха в захлас, а понякога, трогнати, пренаситени с емоция, проронваха сълзи. Енергията от сцената обгърна цялата зала и нито за миг не спадна! Какво чудо, каква магия!

На самия край хората станаха на крака, аплодираха, викаха, някои дори танцуваха. Дочух разговор, в който една жена обясняваше, че отдавна не се е чувствала толкова  добре и толкова впечатлена. И как се очаква да не е впечатлена? Та нали самата Стоянка Мутафова дойде да ни зарадва, да ни разсмее и да ни покаже колко е гъвкава!

Толкова  е гъвкава, че, когато се покланяше, докосваше земята с цели длани, толкова леко се навеждаше и танцуваше, сякаш тези 94 години не й тежат, тя за нищо ги няма!

След невероятното представление, хората имаха възможността да си закупят биографичната книга „Госпожа Стихийно Бедствие“, написана от дъщерята на примата на българския театър. Самата актриса седеше на една масичка пред гримьорната и разписваше с усмивка книгите, отправяйки тук-там по някой забавен коментар. Земна и съвършено истинска. Дори когато не е на сцената, тя демонстрира чувството си за хумор. Но когато едно момиче й пожела да е жива и здрава поне още толкова години, тя погледна строго и изпитателно, и отговори кратко: „Вие ще объркате природата така.. но с всичко това, което правите, не знам дали ще се случи.“ И се засмя.

Какво ли имаше предвид? Дали се е пошегувала, или е разстроена, че напоследък повече рушим, отколкото градим? Само тя знае...

Фотограф: Съни Муратева

Първият такъв турнир, който ще се проведе в клуб Level Up досега, ви очаква!

Победителят от него, печели възможност да участва на 2016 WCQ: European Championship, на който пък, Top 4 отиват на World Championship. 

За родените след 2003 г. (Junior players), ако спечели квалификацията, може да избира дали да участва на 2016 WCQ: European Championship или на 2016 WCQ: European Dragon Duel Championship, които ще се проведат на едно и също място.

Записване от 11:30

Начален час на турнира 12:00 ч.

Формат: Advanced Constructed Swiss

Изискват се деклистове. Бланка може да се изтегли от тук: http://www.yugioh-card.com/uk/gameplay/rulings/constructed_deck_list.pdf 

Входна такса: 15 лв.

Деца и възрастни участват в турнирите и печелят награди – всеки може да се запише

Екатерина Стоянова

Спомняте ли си онова шантаво, но прекрасно аниме, което бе превзело мислите ни в периода 2004-2008г – Yu-Gi-Oh? А помните ли игрите, направени по него и картите, с които ние имахме възможността да извикаме чудовища като Blue Eyes White Dragon и Dark Magician? Освен тях, имаше Магически карти и Карти-Капани (Трапове), които правеха играта още по-интересна.

Все още има хора, които гледат анимето и играят играта, и те не са никак малко. Дори се организират турнири, в които участват както деца, така и възрастни запалянковци.  В Пловдив тези турнири се провеждат всяка събота, като през лятото е възможно да се организират и в сряда или четвъртък. Мястото е магазин Pulsar в Капана, като организатор е г-н Атанас Шиеков. Такива турнири се организират и в „Level up“.

За самата игра, играчите, турнирите и особеностите около и за тях ни разказа Кирил Попов. Кирил е на 24г и играе от дете, като още в 4-ти клас е започнал да гледа анимето на немски. Първите си карти е направил сам, заедно с приятелите си, като е намирал и принтирал картинки. 

Един ден, докато се прибирал от училище, видял в едно магазинче пакет с карти за 50ст. Тогава, всъщност, си купил първите истински карти и еуфорията била ОГРОМНА! Така започва неговото развитие в тази сфера.

Играта се играе от двама играчи или отборно – от четирима /2х2/, като всеки притежава тесте от минимум 40 и максимум 60 карти, и първоначално тегли от него 5. Всеки играч има ход, в който да изиграе една или повече карти, в зависимост от възможностите. Има 6  фази през ход, в които се извършват специфични действия, за които можете да научите на място. Продължителността на един двубой може да бъде средно от 5 до 25 минути. Целта е да се унищожат жизнените точки на противника или тестето му да свърши.

Турнирите се провеждат всяка събота и всеки може да се запише. Записването става в магазина, като се събират по 5лв от участник и в края на турнира се раздават награди. Участниците са различни, като предимно се срещат деца на около 15-17 годишна възраст. Всеки подготвя предварително мейн-дека си (тестето), екстра-дека и сайд-дека си и сяда срещу посочения, по правила, противник. 

Настроението е весело, но напрегнато – все пак е игра! Тя развива мисловната дейност и, малко или много, помага на човек да се  научи да губи с вдигната глава. Всичко е до стратегия и много рядко има случаи, в които се печели „на късмет“.  Но и късметът играе роля – какво ще изтеглиш, не зависи от теб. Трябва да вярваш в душата на картите. Има съдия, който следи за спазването на правилата в играта, фотограф и често – публика.

Между игрите има почивки, в самите игри се разпределят противниците, като спечелилият предишната игра се класира за следващата, и в края се раздават наградите. Те са най-често буустер-пакети на стойност около 9лв.

Интересното е, че една от първите награди е била златната пирамида на Юги и някой някъде в момента я притежава, защото е спечелил световен турнир по игра на Duel monsters!

Организират се както локални, така и национални и международни турнири. За да се класирате за национален, трябва да спечелите локалния, респективно за международния – националния. Този, който се класира за международен турнир, печели билет и участие, тоест има хора, които обикалят света безплатно, защото са добри в играта!

Тази събота ще се проведе голям турнир от 12:00ч в Level Up (ул. Гладстоун 62, до р-т Азия). Оригинални карти могат да бъдат закупени от най-различни сайтове, също и от магазин Пулсар в Мол – Пловдив, както и на място - в капана. 

It’s time to duel!

Влизайки в академията, подписвайки договор, все едно подписваш договор със Смъртта. Може и никога да не те застигне, но може да дойде и прекалено рано

Паулина Гегова

Хората казват, че няма лесна, нито срамна работа и съм напълно съгласна. Дори да постигнем мечтаната професия, тя крие трудности. В тази статия ще разгледаме най-неблагодарните такива. Неблагодарни в много аспекти на думата – финансов, физически, емоционален. Ще разгледаме само тези в България, защото за доста от тях, в чужбина, тези аспекти не важат. Разбира се, има прилики, но има и много разлики, затова ще наблегнем върху родината ни, обяснявайки становището си.

Обслужващ персонал

Знаете за какво говоря – сервитьори, бармани, пикола, камериерки, продавач-консултанти… Изобщо целият туристически бранш, изключвайки шефовете. Професията на обслужващия персонал е неблагодарна най-вече заради общоприетото отношение към работниците. За пари няма да говорим. Този тип работа може да се стартира без никакво образование, дали целогодишно или само сезонно, а често заплатите надвишават тези на висшистите. Лошото в случая е, че доста от клиентите гледат на обслужващите като на слуги. Като на по-нисш клас хора. Бармани и сервитьори се „правят на маймуни” само и само да им бутнат два лева бакшиш в джоба, дават дълги смени, особено в нощните клубове, клиентите често се задяват с тях и не можеш да ги обидиш, защото рискуват да те уволнят от работа или най-малкото да те санкционират. Да не говорим, че работодателите често си намират причина да глобят подчинените си или да ги прецакат с ревизията. Пак казвам, лесно се става обслужващ персонал, но въпреки това има много отрицателни страни.

Артисти

Максимата „Музикант къща не храни” е напълно подходяща в случая. Изключваме по-развитите страни от нашата. Хората винаги си мислят за Hollywood, Broadway. Moulin Rouge, Шекспировия театър в Лондон и разкошните опери и балети в Русия. За известните певци и групи, които въртят по телевизията и радиото, за Да Винчи и прочее. Всичко това, обаче, е лъжовно. Поне тук, в нашата скъпа родина. Било то актьор, музикант, цирков артист, художник, писател, маг и т.н. в България артистите не прокопсват. Като изключим малцината утвърдили се творци и както е модерно от няколко години да се определят „мечките” останалите артисти едвам свързват двата края. Толкова много не намират реализация, че се принуждават да станат улични артисти, което е добре за минувачите, но е жалко за таланта. Като изключим финансовата част, животът на твореца е изпълнен с жертви. Дълги пътувания, самота, физическо натоварване от най-висок ранг, емоционална разруха и още много, много…

Спортисти

Спортистите ни винаги са били достойни за уважение и с години наред сме намирали именно в тях фигурата, която ни представя достойно пред света. Какъв е проблемът тогава ли? Проблемът идва в това, че един спортист постоянно рискува здравето и тялото си. Множеството травми се отразяват неблагоприятно, че понякога и фатално. Другият проблем е, че всичко е до време и то кратко време. Десет-двадесет години и вече си твърде стар. Не ставаш, трябват млади и здрави кадри. Просто ти отминава времето. Ако си твърде добър имаш шанса да станеш треньор или да отвориш собствен клуб, но не всеки има този късмет. Затова окачваш медалите и грамотите по стените, бършеш всяка седмица прахта от купите и с умиление си спомняш за бляскавите години, когато си значел нещо.

Жрици на любовта

Знам какво ще кажете! От къде на къде пък трябва да съчувстваме на тези леки жени, толкова мързеливи и толкова лишени от амбиции, че да стигнат до тук да си продават тялото? Може би ще сте прави, но въпреки това и тази работа има своите ужаси. Проституцията се води за една от най-древните професии, възникнала още през 600 г. пр. н.е., че може и по-назад. Сравнително лесен труд, не се изисква кой знае какво, но нека се замислим какво ли изпитват тези момичета. Какво ли отвращение от самите себе си. Има го и момента, че доста от тях се изправят пред страха от физическо малтретиране, вкарване в затвора и какво ли още не. Впрочем, във Франция компаньонките си имат собствен синдикат. Не мога да преценя дали тази професия е необходима или не. Щом я има, значи е с причина. И все пак, винаги се колебая между неодобрението и съжалението към „червените феи”.

Журналисти

Едва ли има колега, който в университета е смятал, че в бъдеще ще пише за жълтите таблоиди, ще се чуди как да лъже и изсмуква от пръстите глупави клюки, за да си продава тиража. Всички влизат с благородната мечта, че ще променят света, ще изобличават „лошите” и ще подкрепят „добрите”. Но не винаги става като в представите ни. Реалността, в тази професия, твърде много се разграничава от романтичните ни идеали. Налагат се жертви със самите себе си. Постоянна подвижност, работохолизъм, който сгазва всичко останало в живота – семейство, приятели, почивка, спокойствие. А ако си разследващ журналист, то тогава рискуваш много повече от душевния си мир.

Полицаи

Първо да подчертая, че не става въпрос за военните. Всички знаем, че те си уреждат живота доста добре. Говорим за обикновения полицай (не катаджия), който ходи на акции. Тези, които все пак си поставят съществуването на карта. Разбира се, действителността не е полицейски екшън, където всички са герои, но не можем да пренебрегнем факта, че дори тук има опасност. Самата работа си е обвързана с нея. Вървят ръка за ръка. Влизайки в академията, подписвайки договор, все едно подписваш договор със Смъртта. Може и никога да не те застигне, но може да дойде и прекалено рано. И от теб ще остане само един спомен, едно разбито семейство и евентуално едни пагони.

Производители

Говорим за родните производители в селскостопанския ресурс. По Татово време, тези хора са се изхранвали много добре. Помните ли онези времена, когато зеленчуците и плодовете си идваха от нашата почва и всичко беше вкусно и плодородно. Е, след падането на комунизма всичко това се затри. Производителите на месо, житни реколти и прочее са ощетени и то грандиозно. Налага се да изнасят продуктите си навън, изкупувани за жълти стотинки, а тук внасяме от Гърция и Турция на по-високи цени. Абсурден парадокс. После се чудим защо никой не иска да се занимава със селско стопанство в днешно време. А това си е къртовски труд и то необходим. Не е за всеки. Изисква се сила, трудолюбие и много издръжливост. Но повечето хора се задоволяват с малки градинки и посеви за лична употреба.

Учители

Преподавателите не са това, което бяха. Има си много ползи от учителската кариера – дълги почивки, бонуси и удоволствието, че си образовал едно дете. До тук добре! Но уважението към учителите ни отдавна не е на нивото, което заслужават. Вече можеш да ги осъдиш само ако повишат тон на отрочето ти, независимо дали то си го е заслужавало или не. Заплатите на хората, от които най-вече зависи интелектуалното ти развитие, също не отговарят на чина им. Преди децата благотворяха учителите си, сега се отнасят с тях като досадна, скучна част от ежедневието им. И точно в това се крие най-голямата неблагодарност.

Ако съм пропуснала нещо, ме извинете. В България всичко е трудно, от където и да го погледнеш. Но все пак, нали за това са надеждите – за да ни подхранват и да ни бутат напред, разчитайки, че нещата ще се променят към по-добро.