Какво е да си идиот? Тежко ли е, лесно ли е, заразно ли е и можеш ли да си го купиш с отстъпка? В един модерен свят, който все още робува на патриархалното и класическото е повече от трудно да си ИДИОТ (човек с идеи). От идея на идея идва и онази, заради която продължаваш. Заради, която не спираш и с пълна газ се опитваш да докажеш на обществото, че може да си Идиот. И то какъв!

Четиринадесет млади таланта, чийто сърца са обгърнати от модернистичното влияние на изкуството, което за жалост обществото не винаги разбира. Това обаче не им пречи да продължават да творят и то не къде да е, а в България. Идеята за заминаване им е толкова далечна, че дори на въпрос дали се насочват към чужбина започват да се смеят. Оставаме, казват с вирнати глави и отварят изложба след изложба в страната. Така се озовават и в U P.A.R.K., едно от най-уютните арт места за младите. Пластика, дизайн, дигитално изкуство, текстил, дърворезба, колажи и какво ли още не е обсипало галерията в момента. Макар и творбите да са много, самият им аранжимент е впечатляващ, а също и организацията по самата изложба, както отбеляза доц. д-р Галина Лардева, представяйки Студио 4 Уши на пловдивската публика. Не всички творби могат да бъдат разбрани, но да ги усетиш е безпроблемно. Стоиш пред бетон с медна пластина и не можеш да вникнеш в неговия смисъл, но нещо в теб трепва и знаеш, че го усещаш. Африканка в реален размер стои и те гледа, толкова реална, че чак разговор да захванеш с нея. Колаж на работно място, който те телепортира към бюрото на автора. Не всичко на този свят е създадено, за да се разбере, както и не всеки човек е сътворен, за да е нормален. Да си Идиот е изкуство!

Важно за нас е търсенето на истински стойности в това, което правим, за което едно от най-съществените неща е диалогът помежду ни. От там дойде и името, като формулировка на това, че да те чуват е също толкова важно, колкото и да слушаш, за което са нужни минимум 4 УШИ, е мнението на творците. Те творят с 4 ръце, виждат с 4 очи и с по 4 сърца приветстват всеки в Студиото, което те лично приемат като една отворена общност, в която място има за всеки, който е на мястото си.

Двама художници промениха храма на Темида с обща изложба 

Вярвам, че на изкуството и съда един ден ще се гледа с друго око, смята председателят на Административния Георги Петров

Това събитие е прецедент само в България, дано и други последват примера, казва твореца Гроздан Илков

Изкуството е материя, която може да бъде преобразена във всевъзможни форми. То е цвете, виреещо навсякъде. То е една променлива величина, незнаеща какво е закон или правило. Един лъч осветяващ деня или цвят, придаващ смисъл на белите стени. Така творческият ум успя да пусне своите корени не къде да е, а в самия Административен съд. Сграда, която по принцип не се свързва с традиционните форми на изкуство, а и не е любима сграда на повечето хора. Сега обаче е домът за изложбата на Гроздан Илков-Графа и Юли Шумарев. Десетки техни колеги художници и артисти се събраха за да почетат това новаторство и да дадат едно рамо на гениалната идея.

Макар и противоречивите мнения, подобно пространство се оказва повече от перфектно за изложба. Фонът на белите стени и строгия етикет дават пълна сила на контраста и творбите сякаш затоплят иначе студенината в интериора. Двама различни автори, две различни изложби в два различни свята – този на администрацията и този на твореца. Един парадокс, който си е дошъл на мястото и си е свършил добре работата. Както знаете е криза, а според мен единственият начин за излизане от нея е чрез образование, изкуство и култура, друг път просто няма, е мнението на Георги Петров, председател на Административния съд, който приема с охота идеята за реализирането на вернисажа. Факт, всяка голяма държава излиза по именно този начин от затрудненията на икономиката. Това са трите фундаментални основи, които бутат обществото нагоре.

Идеята на творците и на шефа на съда е разчупване на представата за храма на Темида и поръсване на малко изкуство по институциите, най-вече на тези, създадени, за да са в полза на обществото. Петров напомня, че когато за първи път се кодифицира римското право, Целз казва: Правото е изкуство за доброто и справедливото. Надеждите са това да продължи и занапред и интересът да е голям, заради вярата, че ще дойде денят, в който на изкуството и на съда ще се гледа с по-друго око.

Това събитие е прецедент само в България, а дано и вече да спре да бъде такъв. И други да последват този пример, споделя Графа за реакциите на хората, влизайки в съда- галерия и неочаквано доближавайки се до творбите му. За красотата и изяществото няма норми, а единствено вечност и борба да бъдат оценени правилно.

С героинята ми си приличаме по това, че и двете искаме да имаме деца, призна актрисата

Усилено репетира ролята на Мила от "Полите на Витоша", не може без следобеден сън и силно се вълнува от всяка роля на Светлана Янчева

Истински триумфално закриване на 18-та Сцена на кръстопът преживяха всички в Дома на културата "Борис Христов" преди няколко вечери. Диана Добрева, заедно с трупата на армейците, от мрачната трагедия на Федерико Гарсия Лорка за любовта и майчинството е сътворила театрален шедьовър. Една трагедия с горещи страсти от родината на Сервантес прикова публиката в залата и нищо не бе в състояние да измести вниманието й дори за миг.

Добрева бе помислила за всичко – от призрачните декори, през въздействащите костюми и мистична музика, до силните послания на пиесата. Самата тя определя този спектакъл като "едно катарзисно преживяване" и пояснява, че "в нашето време е много важно да къпем душите си в някакво изкуство".

Радина безспорно се превърна в звездата на вечерта и за пореден път изуми с органичната си и истинска игра. Не е случайна и оценката на Диана Добрева за Кърджилова - "слава Богу, не се заблудих, че Радина има потенциала да изнесе на плещите си тази роля, защото този спектакъл е много труден, за всяка актриса".

Успехът на спектакъла се дължи, както на отлично партньорство на Веселин Анчев, така и на целия актьорски ансамбъл от Театъра на армията - Мимоза Базова, Гергана Данданова, Стефка Янорова, Георги Къркеланов, Тигран Торосян, Екатерина Стоянова, Борислава Костадинова, Милен Миланов и Диана Добрева.

Радина Кърджилова за ролята й на Йерма, за книгите и Пловдив пред КАПАНА.БГ и Анелия Дракова.

Къде те сполетя предложението на Диана Добрева да бъдеш нейната Йерма?
Стана случайно. Тя гледа представлението на Николай Ламбрев - "Бандитска опера" и ми сподели, че иска да направи спектакъл с мен. И съм и изключително благодарна, че ми даде тази прекрасна възможност и ми се довери.

Кой е най-вълнуващият ти спомен от запознаването ти с текста на пиесата?
Уплаших се. Мислех си, че няма да мога да се справя. Задачата и изискванията бяха много високи. Всичко е в поетика и с Диана бягахме от рецитала и търсехме възможно най-убедителното и естествено говорене на сцената. Пиесата е много сложна от гледна точка на физическото и психическото натоварване. Но се надявам да сме успели.

Как минаха репетициите и кое ти беше най-трудно?
Най-много ме затрудни това да бягам от рецитала, както и да издържа на напрежението.

Прекрасно се справяш и с хореографията в спектакъла. Измори ли ви много Таня Соколова?
Не, беше изключително приятно. Тя, заедно с Петя Диманова, направиха чудеса.

По какво си приличате с Йерма?
По това, че и двете искаме да имаме деца...

С Веселин Анчев си партнирате за пореден път. В "Йерма" той отлично се превъплъщава в образите на Хуан и Виктор. По-лесно ли ти е да играеш с него, след "Декамерон" и "Бандитска опера"?
Да, разбира се. Весо е работлив и всеотдаен партньор.

В едно интервю споделяш, че искаш да играеш като Деян, а именно, като излезеш на сцената, да я погълнеш цялата. Осъзнаваш ли, че си го постигнала с ролята ти на Йерма?
Не, имам още много да уча. Това превъплъщаване беше една прекрасна възможност да преоткрия себе си и да заобичам още повече това, което правя.

Как би обяснила това, което правиш /работата си/, на едно малко дете?
Като питаш едно дете кое му е най-любимото нещо и то ти каже, че най-много обича да си играе. Така сме и ние, актьорите - едни пораснали деца. И ние най-много обичаме да играем. А и във ВИТИЗ, това беше една от най-първите ни задачи - да имитираме деца, а те са най-чистото нещо.

Коя е актрисата от родната ни сцена, която истински те вълнува, всеки път, когато я гледаш?
Светлана Янчева.

Камерата определено те обича, но на сцената си органична и много искрена. Кино или театър, ако ти се наложи да избираш?
И двете. Но театърът носи много повече... и винаги ще носи много повече живот.

Всичко наред ли е в "В полите на Витоша"? А знае ли се, кога ще те гледаме в "Когато Айседора танцуваше"?
За "Полите на Витоша" всичко е наред, започнахме репетиции на сцена, а за "Айседора...", не мога да кажа нищо.

Коя книга стои на нощното ти шкафче?
К. Г. Юнг - "Автобиография. Спомени, сънища, размисли", романът на баща ми, "Йерма", "В полите на Витоша", стиховете и писмата на Яворов до Мина Тодорова.

Кое е мястото, за където винаги би тръгнала, без много, много да му мислиш?
Няма значение кое е мястото, важното е да е с топъл климат.

Любимият ти момент от деня?
Следобедният сън.

Как си почиваш? Какво те зарежда, разсмива, вдъхновява?
Любимите ми хора... и кучета...

Последният подарък, който направи или получи?
Днес портмоне от Деян, защото моето се скъса.

Като какъв човек се определяш? Мото или цитат, близък до твоята философия за живота?
"Без значение дали съм роден, или не, дали съм живял, или не, дали съм умрял или почти умиращ, аз трябва да продължа да правя каквото винаги съм правил, без да знам какво е това, което правя, нито кой съм, нито къде съм, нито дали съм". Самюел Бекет

Обичаш Пловдив, защото…?
Защото има уникален Стар град, защото Деян ми е разказвал за Крикор Азарян и защото е град на Изкуството.

Пожеланието ти към читателите на KAPANA.BG?
Пожелавам Ви ЗДРАВЕ, СИЛИ И НЕБЕСНО ОЗАРЕНИЕ.

Радина Кърджилова е родена на 17 юни 1986 година. През 2009-та завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" със специалност актьорско майсторство в класа на проф. Пламен Марков и Ивайло Христов. От 2012-та е част от трупата на Театър "Българска армия". Има роли и в постановки на Сатиричен театър "Алеко Константинов", Модерен театър, Драматичен театър Пловдив, НАТФИЗ и Театрална работилница "Сфумато". В първия филм, в който се снима, е още ученичка.

Роли в театъра: Гърлийн в "Самотният запад" от Мартин Макдона, реж. Людмил Тодоров; Малкият Христос в "Пухеният" от Мартин Макдона, реж. Стайко Мурджев; Соня в "Живот в три версии" от Ясмина Реза, реж. Ивайло Христов; Мари в "Заболяването младост" от Фердинанд Брукнер, реж. Пламен Марков; Лора в "Стъклената менажерия" от Тенеси Уилямс, реж. Григор Антонов; Хъни в "Кой се страхува от Вирджиния Улф" от Едуард Олби, реж. Красимир Спасов; "Декамерон" по Джовани Бокачо, реж. Диана Добрева; Жулиета в "Ромео и Жулиета" от Уилям Шекспир, реж. Николай Ламбрев - Михайловски; Божана в "Железният светилник" от Димитър Талев, реж. Асен Шопов; Поли в "Бандитска опера" по Джон Гей, реж. Николай Ламбрев - Михайловски; Йерма в "Йерма" по Ф.Г.Лорка, реж. Диана Добрева.
Роли в киното и филмови продукции: Надире в "Последният бей на Балканите"; момичето в "Пустинният бегач", реж. Григор Лефтеров; булката в "Покрив", реж. Бойко Боянов; Беки в "ТИЛТ", реж. Виктор Чучков; Сиана в "Стъклен дом", реж. Димитър Гочев; Елена в "Досието Петров", реж. Георги Балабанов.
През 2010-та получава наградата "Мара Нонинска" за дебют.
Баща й е художникът Христо Кърджилов, а майка й Гергана работи в Столичната градска библиотека. Има и по-малък брат Димитър.

Дебютната книга на Силвия Димитрова спечели много почитатели още с появата си на бял свят. Сборникът от разкази 12 е на пазара благодарение на издателство Жанет 45 и според ценители, а и критици, е един от бисерите в последната литературна година. Ивайло Дернев разговаря със Силвия Димитрова.

Прекрасен дебют и едно ново откритие на млад талант на издателство"Жанет - 45". Късият разказ е особена писта за спринтово писане. Защо пишеш точно в този жанр?
Късият разказ е предизвикателство да кажеш много в кратка форма.Да хванеш есенцията на историята, на характера на героя. Същевременно това е жанрът с най-малко „разход“ на време при създаването. Писането е потапяне в други светове, смяна на самоличността. За съжаление нямам още комфорта да си позволя по-дълго изключване от битовото си живеене.

Книгата носи заглавието”12”. Дванайсет разказа под знака на дванайсетте месеца. Разгадай тая символика.
Тя е твърде прозрачна, банална дори. Раздвижването е вътре – в „разкъсването“ на календара. Историите се появяват по начина, по който паметта борави с времето - асоциативно, а не хронологично.

Имаш много поетически образи. Сякаш идваш от поезията.
Всъщност идвам от мълчанието. За да има какво да кажеш, трябва добре да помълчиш преди това.

Не се ли боиш, че този тип писане - сложно, асоциативно, бих казал, на моменти драматично - ще те сложи на други рафтове, хората днес четат малко, или поне неща, които са за забавление?
Не съм съвсем съгласна- и днес, както и преди има хора, които четат много. Въпросът за техния брой може да звучи драматично на фона на общата маса нечетящи или четящи комерсиална литература. И вероятно звучи. Но да не забравяме, че изкуството винаги е било за избрани. Масовото ограмотяване  в последното столетие не променя този факт.

Коя е книгата на книгите ти?
Много труден въпрос – много са.

И все пак?
Има две книги, които са ми въздействали на физическо ниво : „Престъпление и наказание“ и „Вълшебната планина“. Вероятно те са моите книги:  доколко словото може да влияе върху материята - с тези двете съм го почувствала.

Кое те зарежда най-силно?
Усещането, че си нужен и полезен. Това, което правиш, да има смисъл.

Любимото ти място в Пловдив?
Уличките на Капана и Стария град – чудесни места, където можеш да се загубиш.

Къде според тебе е пресечната точка на литературата и живота?
На ръба на страницата - но само при книги, които са в състояние да те порежат, да те бележат. Останалите са излишни – и за литературата, и за живота.

Кое е нещото, без което една литература не може да бъде жива.
Духът. Това, разбира се, важи за всяко нещо, което претендира да бъде живо.

Фаталист ли си? Защото оттук нататък следващият поред разказ е номер 13?
В никакъв случай! 13 е числото на поемащите риска да живеят извън праволинейното. Едно хубаво число – и е чудесно да стигне човек до него.