Испанец показа душите в изолация в проекта LUX

Граница между лудостта и творчеството няма, смята Фернандо Ервас 

Тези хора са много повече човеци от нас, се казва във филма за съавторите и героите на художника

Граница между лудите и творчеството няма. Някои казват, че лудостта е интелигентното решение да сложиш край на интелектуалността, казва испанският творец Фернандо Ервас, който изуми Пловдив с невероятен арт проект. Това е историята на едни хора, които изолираме. Това е историята на едни деца, които са изоставени. Това може да бъде интерпретирано като чудовището под леглото ни, от което ни е страх. Не поглеждаме към него, но и не го гоним. Лежим в леглото си и знаем, че то е долу и ни наблюдава. Стои там всяка вечер, но никога не излиза и никога нищо не ни прави. Именно такива са и хората от дом Мария Луиза, Свети Врач и домът в Столипиново.  Фернандо Ервас преодолява страхът от кошмарите на хората и навлиза в мащабния си проект LUX, който цели да покаже душите в изолация. Това е изложба в снимки, картини, видеоинсталация и филм, показани в Дома на културата. Те са направени със и за хората от домовете, които са и съавтори, и герой в проекта. Това е модерно изкуство, което е започнало с една изключително проста идея – изучаване на иконописта. Плановете, обаче, са създадени, за да се разрушат. Макар и сега в почти всяка творба да може да се види религиозен мотив като разпятието или ореол, гениалността на болните и самотните души сред нас, извисяват творбите до много над Бог. Това са живи творби, които те карат да се замислиш с какви хора делиш въздуха си. Те са абстракт, който носи одухотворение. Те те карат да осъзнаеш, че обществото ни не е дорасло все още за хора с проблеми. Тези хора са много повече човеци от нас, казва във филма на БНТ, който е част от проекта.   

Фернандо избира хората, с които започва да работи, тъй като от една страна те живеят в много специална среда, но въпреки нея все още може да се действа с тях. Впечатлен е от възприятието на света, който притежават децата от дома Мария Луиза и децата от Столипиново, защото са абсолютно скрити от нас, а той изключително много е желал да има контакт с такива хора. Тъй като именно те, главните герои в изложбата, нямат контакт със света около себе си, Фернандо се интегрира в тяхната среда. Има много по-важни неща от изкуството заради самото изкуство, казва той. Желанието на децата да разбият онзи омагьосан кръг , в който живеят го впечатлява. Важно е хлапетата да имат контакт с външния свят, имат нужда от въздействие, за да забравят за малко своите проблеми и произход. Те го знаят, но не желаят да го приемат именно защото са деца. Тяхната фантазия е да оцеляват. В света има един небосвод от герои, го нарича той, където можеш да си избереш Супермен или Хемингуей или Мохамед Али, а за тях е това, което започват да възприемат. Изолирането на хора по този начин съществува по целия свят. Центърът е винаги затворен и обграден, а тези места са винаги в покрайнините на града, където самотните или болните могат да се разхождат, смята той.

Въздействието, което предава Фернанндо, е не само чрез филма, но и чрез картините  и поезията, която Симеон Алексиев пресъздава. Той възприема цялата информация от проекта, обобщава цялото въздействие на LUX и в текстовете обяснява всичко, което се случва. Не случайно снимат откъсите в опожарения театър. Овъгленият салон от части е метафора на човешкото съществуване – случват се прекрасни неща, но след един инцидент те се забравят, казва Ервас. С един от пациентите работи в цели три сфери – картините, фотографията и в самия филм, защото мисли, че той усеща много дълбоко нещата. Като огледало – виждаш го и то ти се отразява и щом го погледнеш виждаш самия себе си. Във филма казва, че се е опитал да избегне емоционални връзки и обич, но това е нямало как да се случи при работата му с децата. Той не говори български, те не говорят испански, но за малчуганите езикова бариера няма. С боичките и четките те са успели да създадат една изключително силна връзка с художника, която никога няма да го напусне. Децата са изключително благодарни и невинни, и щом им дадеш нещо, те ти го връщат многократно, както и именно са направили с Фернандо.

Среща множество трудности по пътя си към крайния резултат. Проектът не е имал особена популярност, тъй като работи с хора, които не могат естетически да виждат нещата. От една страна те оставят да работиш, тъй като не знаят какво се случва, но от друга не виждат проблемите и нуждите на проекта, казва той. Резултатите обаче карат тези хора да оценят усилията и работата, които Фернандо е инвестирал. LUX е свързан със съвременните схващания за изкуството и макар да се отделя от класическите норми е много по-силен, заради определената си насоченост. Интимен проект без цел да се превърне в спектакъл. Той е пълен с информация за социалната система, за съвременното изкуство, за нормалните хора, тъй като има функцията на огледало. Реакцията към него е чисто индивидуална – някои са го оценили, други са го отрекли, а трети дори не са отговорили дали им е харесало. Надявам се публиката да може да го оцени, казва той. Споделя щастието си от пълната зала при откриването, където дори посланикът на Испания- Дон Хосе Луиз Табиа е присъствал.

Страх ни е от тези хора, защото са различни, смята той. Мисли това за културен проблем, който е съществувал по време на цялата история. Всичко непознато ни плаши. Чувството някой по-различен човек да мине покрай теб на улицата… Има много по-примитивни общества, които са решили този проблем, казва Фернандо. В тях включва Южна Америка или Африка, където тези проблеми са вече решени. Както сам казва във филма си -  децата преди са принадлежали на цялото племе, докато сега са само на семейството. Никой не би оставил дете с проблеми да се доближи до някое нормално, защото нуждата се интерпретира като болест, а не като проблем, който трябва да се реши. 

Гол, бос, осолен и анасонов. Свободен и мързелив пешеходец, леко поклащан от сладкия бриз

Кирил Николов

Обичам да прекарвам лятото най – вече на караваната си. Запалих се преди доста години, докато се чудех как аджеба да съчетая мизерните мерни единици в свободата на отпуската с безмерната широта на морето и небето над него. Щеше ми се, а и на вас сигурно ви се иска, окичените с благородни пластмаси самовлюбени постсоциалистически мутанти да ги няма...
А караваната е начин на мислене – гол, бос, осолен и анасонов. Свободен и мързелив пешеходец, леко поклащан от сладкия бриз. Лентяй, отдаден на летаргични размисли за „важното” в живота, приютен под един сламен навес и три квадратни метра битова площ. WC - на 100 метра от тебе.
Мммда! Както се казва: Какво му трябва на човек - един комат хляб и голяма бяла яхта!
Ииии, начи, пак до вещите опряхме! Мани я тая яхта, гледай си хляба! Пък не пропускай и мастиката. Ако има маринован зарган – супер! Печени патлаждани, чушки, тиквички, бяло сирене, розе..., Марк Кнопфлер, Сезария Евора...
И много, много джента – на плажа, зад плажа, сутрин, обед, вечер...
Не знаете какво е това!? Джин с мента. Аз си сипвам и малко спрайт, но за сметка на това джинът е в двойна доза. Дядо ни Ърнест би ме разбрал.
И така по месец – два. Тихо, безметежно, децата тичат, смеят се и се пръскат с пръскачките, а докато им ги вземеш, напръскваш се и ти, което пък действа периодично деджентиращо...
Пасторал!

Уфф! Няма оправия тая скапана държава. По света хора с моя ценз не си знаят парите, а аз работя на едни идиоти за 800 лв. на месец, плюс съботите. Имам и 15 дена отпуска. Национални празници – йок! Иначе шефката е все на спа-ма, моренца, скички-мички, хотелчета с по 50 звезди и какво ли още не. На шефа колата харчи на месец годишния бюджет на една малка африканска държава, а каското й е по-голямо от брутните заплати на персонала.
Ходи ми се на море, ама къде да ида, то е бахти скъпотията. Един приятел ми даде за седмица ключовете от караваната си, оставена за цял сезон на един къмпинг.
Отидохме с децата. Оле, майко – мизерия, ужас! Вътре пространството е колкото един килер, а запетайките по подкожушените плочки в общите кенефи не са чистени  след ХІІІ-тия Конгрес на Партията.
Комари – бол. За сутрешния ритуал си пръскам с „Оф” и гъза. Хубаво, че носихме мръвки от прасето на дядото, а на караваната имаше скара и безплатен ток. Нося си една джанковица. Перфектна е, слагам й малко „кадън баджак” и тя става като бургаска мускатова, ма е по – хубава, щото е домашна. Колата е до нас – можеш да я измиеш без пари с маркуча, а и радио „Вероника” слушаш на воля.
Една вечер се бяхме събрали с разни колеги – готини, обикновени хора като нас. Надушихме се същия ден на барчето по време на сутрешната бира. Идват по едно време некви хипари, напушеняци, да ни мрънкат за силната музика – на къмпинга имало правила, тука се почивало, чалгата била за село и дрън-дрън.
Ми аз кво правя, бе, брат ми, нали почивам и все едно съм на село! Ти се разлагаш аристократично на плажа цяло лято, ама си си надвил на масрафа, а аз имам една седмица, за да извадя плувката и после пак съм под вода. Аре сядай да удариш една домашнярка от моята или чупка да не взема манивелата!

Каквото и да ми говорите, по – хубаво от Татовото време нямаше. Бачках в Балкантурист и не си знаех парите. Тогава нямаше нужда до доказваш доходи – имаш – харчиш. Бях управител на един къмпинг, а по онова време това беше супер хит. Хайде да не разказвам – който знае, добре знае какво имам предвид, който не знае – няма и да разбере. Аз и досега се чудя защо германките и чехкините бяха с толкова космати крака. Не, че ни пречеше, де!
После дойде демокрация - промени, приватизации, куфарчета... Последното от тия неща беше истинско. Аз останах управител на къмпинга. Дълго време това беше ялова работа, но после нещо бизнесът с каравани дръпна яко и къмпингът се напълни – тея хора са луди, ама добре, че ги има!
Започна спор със собствениците кой бизнес е по – добър. Викам: Дръжте караваните, бе – натискат се да дойдат тия балъци, взимате им най – малко по два бона на година, а даже кенефите ви са от време оно и една стотинка не сте дали. За комари не пръскате дори. Като направите хотел и извадите строителството и поддръжката, по – малка печалба ще има. Да, ама някой навремето бил дал заветното куфарче и същият /или пък жена му, не разбрах/ сега си искал хотела – уелнес-муелнес, спа-ма, ала-бала и екзотични самоебачки във всяка стая.
Аз съм си за къмпинга – да вземаш, без да даваш е най – гот.

Обичам си караваната. Обичам това, което ми дава тя – плаж на 20 метра от мен, следобедна сянка, безметежност, два чифта къси гащи и две тениски. Не роптая за цената – тоалетната е далече, в банята няма топла вода след 17 часа, черният дроб ломоти погребалния марш, а в края на сезона и д-р Шол не може да оправи петите ми.
Е, понякога има малко приходящи чалгаджии, но те идват за не повече от седмица, понеже толкова им е отпуската. От управата на къмпинга не взимат отношение по тези проблеми, защото взимат пари от всички.
Но има нещо ужасно истинско в това да вместиш живота си в една консерва с малки прозорчета, под няколко рогозки, но непременно да ползваш стъклени чаши – от уважение към питието. Като се върнеш в края на лятото в миниатюрния си апартамент, иначе платен за 100 кв.м., разбираш, че дори и той ти е много…
Ако стигнеш до това прозрение, натрупаният през сезона километраж до общите кенефи е изпълнил целта си. Ако е случайно стечение на обстоятелствата – Бон шанс! Ако е стратегия за възпитаване на нацията в доволство и смирение – хвала на тоя Гуру!
Жалко, че последното не е вярно, но пък виж – караваната дава шанс на всеки...