Капана.БГ

Вторник, 21 Март 2023 16:34

Златните хитове на братя Аргирови звучат на Летния театър през юни

„Златните хитове“ на братята Благовест и Светослав Аргирови ще звучат на концертната сцена в родния им Пловдив. Златни – защото за мнозина от българската публика те са символ на златните години на младостта, златни – защото техните заглавия като златни лаврови листа увенчават 40-годишния юбилей от началото на тяхната вълнуваща изява на концертната сцена. И двамата са амбицирани да постигат съвършенството, и двамата мечтаят и търсят нови музикални предизвикателства, и двамата пожелаха да споделят мечтите си с оркестъра на Русенската опера.

Не пропускайте едно от най-вълнуващите събития това лято в Пловдив на 8 юни от 20 часа на сцената на Летен театър „Бунарджика“. Билетите са вече в продажба в Билетен център пред община Пловдив, в цялата мрежа на Ивентим, както и онлайн на цена от 20 до 50 лева. Събитието се осъществява с подкрепата на община Пловдив и е част от Културния календар на града.

Концертът си в Пловдив, братя Аргирови определят като специален и заради факта, че през миналата година с решение на Общински съвет – Пловдив, единодушно те бяха удостоени с най-престижното отличие „Почетни граждани на Пловдив“. Званието им бе връчено през декември, м.г. В продължение на 40 години двамата популярни изпълнители популяризират пловдивската и българската култура, отличени са на редица национални и международни конкурси и имат изключителни заслуги за международния престиж на Пловдив, са само част от мотивите за тяхното награждаване.

Благовест и Светослав Аргирови са родени в Пловдив на 23 април 1959 г. Завършват Музикалното училище в града, а след това Българска държавна консерватория, но с различни специалности – Благовест свири на виолончело, а Светослав – на пиано. Изявите им са свързани с пловдивския хор „Детска китка“, където са солисти. Дебютират през 1981 г. в международния младежки конкурс за забавна песен в София като дует „Вега“. От следващата година вече се изявяват като Братя Аргирови. Те са носители на много национални и международни награди.

Днес те чувстват своето място на взискателни и търсещи професионалисти и музиканти в компанията на русенските инструменталисти. Най-известните им песни прозвучават в нови аранжименти, съставени от дирЗлатните хитове на братя Аргирови звучат на Летния театър през юниигента Димитър Косев. Специални гости на концерта са Тони Димитрова, Веселин Маринов и Роси Кирилова.

След спектакъла ще може да закупите новия им албум и биографичната им книга „Гот е да сме двама“. За допълнителна информация тел. 0888 178 333

Published in СЪБИТИЯ

Вторник, 21 Март 2023 14:51

Изложба и представяне на книгата „Извезани следи“

Изложба и представяне на книгата „Извезани следи“ по повод юбилейното честване на:

* 55 години от създаване на Колектив за българска шевица и народни занаяти „Росица Чуканова -1968 г.“ към Народно читалище „Алеко Константинов-1954 “

* 95години от рождението на Янка Арсова (12.04.1928 г. – 22.03.2006 г.) негов създател

*140 години от рождението на Росица Чуканова (22.03.1883 г. -20.03.1969 г.) негов патрон.

Откриване: 22 март 2023 г., 11 часа, Изложбена зала „Алеко“ на читалище Алеко Константинов“, бул. „Шести септември“ №160.

Събитието е под патронажа на г-н Георги Стаменов, кмет на район Централен, община Пловдив.

„По повод честването на трите юбилея организираме изложбата „Извезани следи“, посветена на трите юбилея, която представя сведения и уникални документи за живота на Росица Чуканова, които се публикуват за първи път – снимки от писмата до Вълко Червенков, речта на Хр. Вакарелски при откриване на последната изложба на Росица Чуканова, покана до Владимир Димитров-Майстора, снимки на царското семейство с изработени от Р. Чуканова облекла, предмети, изработени от колектива от албумите на Росица Чуканова, всички издадени нейни книги“, разказват организаторите.

Посетителите ще имат възможността да видят уникални творби от Росица Чуканова, изработени през 60-годишния й творчески път, показвани за първи път. Част от предметите са върнати в България от Швейцария от г-жа Галина Ангелова Майер. Ще бъдат представи и пана за живота на Янка Арсова, както и изделия с шевици проектирани и консултирани от нея.

„Ще представим новата книга „Извезани следи“, която проследява историята на Колектива, живота на неговата създателка – Янка Арсова и патрона му – Росица Чуканова. Създателката на Колектива и членовете му са изследователи, изпълнители и ревностни пазители на традициите на българската шевица. Творили са и са намирали нейното приложение в съвременното облекло и бит и са оставили трайни следи.““

Събитието е насочено към широката общественост: етнографи, моделиери, дизайнери, любители на българската шевица, майстори на народните занаяти, деца, подрастващи и ученици в училищата занимаващи се с облекло и приложни изкуства.

Гости на събитието ще са: проф. д-р Жоржета Назърска и доц. д-р Нина Дебрюне от УНИБИТ- София, д-р Маргарет Поппетрова- старши експерт, Отдел „ Използване на архивни фондове“ и Милена Милчева-главен експерт от отдел „Използване на архивните фондове” към Дирекция „Централен държавен архив”, представители на Етнографски музей- Пловдив, гости от Камарата на занаятите, представители от ПГО „Ана Май“, НХГ „Цанко Лавренов“, НГСКЕИ, АМТИИ, членове на Колектива и др.

Изложбата ще постави началото на поредица от събития през 2023 г. , посветени на юбилеите, а именно: Изложба от предмети, изработени от членовете на колектива в Исторически музей, гр. София през м.юни-юли, Изложба от предмети, изработени от членовете на колектива в Етнографски музей, Пловдив през м.септември; Работилници за шевици за деца и възрастни на Фолклорен събор в Парк „Лаута“, Пловдив.

Published in ИЗЛОЖБИ

Вторник, 21 Март 2023 11:53

Какво може да видите на София филм фест в Пловдив

Най-новият филм на легендата на немското кино Фолкер Шльондорф „Повелителят на горите“ предстои в програмата на LUCKY Дом на киното на 21 март, вторник, от 18:30 часа. Документалният филм ни пренася в Африка, където се срещаме с Тони Ринаудо. Той е открил начин да отглежда дървета в най-безплодните райони, като в продължение на десетилетия активира все още живите пънове и корени на дърветата като „подземна гора“ и по този начин осигурява препитанието на хиляди земеделски стопани.

В сряда предстоят две интересни заглавия. На 22 март от 18:30 може да гледаме анимацията „Титина“.

Филмът е разказ за италианския инженер Умберто Нобиле и пътешественика Амундсен, който поръчва дирижабъл, с който да стигне до Северния полюс. Историята е преразказана през погледа на кучето на Нобиле – Титина, което също участва в експедицията.

В късния филм „Ездачи“ в сряда от 20:30 ще се потопим в атмосферата на късните 90-те години в Словения.

Двама приятели от малко село модифицират моторите си и тръгват на пътешествие. По пътя през Словения и Хърватия – две държави, които наскоро са се отделили от Югославия – ги придружават млада жена беглец с мистериозно минало и стар мотоциклетист, който е обиколил света в търсене на свобода, но все още не я е намерил.

„София филм фест в Пловдив“ е част от Културния календар и се провежда с подкрепата на Община Пловдив. Фестивалът ще се проведе между 17 март и 2 април. Билетите са на цена от 9 лева и 8 лева намалени за учащи и студенти. Карта за 6 прожекции е 48 лева. Пълната програма и билетите очаквайте от петък на kinolucky.com и на касите на LUCKY Дом на киното.

Published in ФЕСТИВАЛИ

Понеделник, 20 Март 2023 16:38

Симфоничен спектакъл „Вивалди завинаги“ ще зарадва меломаните в Пловдив на празничния 24 май

На 24-ти май 2023 г. на Античен Театър Пловдив от 20.00 часа ще бъде представена премиерата за сезон 2023г. на симфоничния спектакъл "Вивалди завинаги", със специалното участие на световноизвестния диригент Максим Ешкенази. Събитието се осъществява с подкрепата на община Пловдив и е част от празничната програма, посветена на Деня на Светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност.

„Вивалди завинаги“ не е спектакъл само за слушане. Освен симфоничните интерпретации, той представя и вълнуващ кино-разказ, който визуализира епохата и житейския път на Антонио Вивалди – един от най-значимите барокови композитори в цяла Европа. Участието на Врачанската филхармония в спектакъла не е случайно. В репертоара на симфоничния оркестър са включени произведения от епохата на барока до съвременността. Художественото съдържание на „Вивалди завинаги“ обхваща четири основни периода от живота на Антонио Вивалди:

Младежки години в родната Венеция – бащата на Вивалди, Джанбатиста Вивалди, научава сина си да свири на цигулка, след което обикаля с него на музикални участия из цяла Венеция. Така, с упорит труд и постоянство, той израства като забележителен цигулков виртуоз. Едва петнадесетгодишен е записан да учи за свещеник и в кратко време е ръкоположен за свещенослужител, но след направен донос се отказва от свещеническа дейност.

Периодът в „Оспедале дела Пиета“ – Вивалди става майстор-цигулар във венецианския дом за сираци „Оспедале дела Пиета”. Постепенно израства като великолепен диригент. Славата му се разнася из цяла Европа, където изпълнява свои и чужди творби. Архивът на сиропиталището показва, че само между 1723 и 1733 година на композитора е платено за написването на 140 концерта.

Опера и „Четирите годишни времена” – Антонио започва своята кариера като композитор във Венеция, където написва и поставя две опери „Коронацията на Дарий” и „Постоянството доминира над любовта и омразата”. Последната е толкова популярна, че е поставяна из цяла Италия и в град Прага. Блестящият му талант е оценен и от съвременника му Йохан Себастиан Бах, който преработва за пиано и орган тринайсет от неговите цигулкови концерта. Поканен е от папа Бенедикт XIII да работи за Ватикана като през този период той създава безсмъртните си произведения – „Четирите годишни времена”, четири тричастни цигулкови концерта, обрисуващи чрез музика природни картини от четирите сезона.

Последните си години, както много композитори от неговата епоха, Вивалди изживява в бедност. Гениалният композитор написва през живота си 554 инструментални творби, от които 75 сонати за два солови инструмента, около 460 концерта за различни инструменти и състави, солови концерти за цигулка, трио-сонати, голям брой цикли от „кончерто гросо”, опери, оратории, кантати, мотети и 40 големи вокално-инструментални творби за църковна музика.

"Вивалди завинаги",

Музика: Антонио Вивалди

Сценарий и режисура: Борис Радев

Участници: Симфониета – Враца с диригент: Максим Ешкенази

Солисти:

Цигулка : Зорница Иларионова, Борис Соколов

Фагот: Христо Захариев

Флейта: Чечилия Де Анджелис

Обой: Йоан Кьосев

Сопран: Таня Радева-Лазарова

Мецосопран: Цветелина Коцева

Tромпет: Георги Стойков, Доналд Крийч

Бащата на Вивалди – Стефан Къшев

Синът Вивалди – Борис Соколов

Танцьори: Стефан Вучов, Елизабет Якимова

Билети за "Вивалди завинаги" се продават в Билетен център пред Община Пловдив, в ТИЦ на Римския стадион, каса на Античен театър, от страната на АМТИИ, в ДК „Борис Христов“, както и в цялата система на Eventim и онлайн. цените са от 20 до 70 лева.

Published in СЪБИТИЯ

Понеделник, 20 Март 2023 14:57

Гигантска мравка на Главната в Пловдив

Творбата на Иван Иванов от изложбата ЕКО е инсталирана над входа на галерия Капана.

19 български и чуждестранни съвременни визуални артисти участват тази година в изложбата ЕКО Арт Позитив, която бе открита официално в петък вечер, 17 март, в галерия „Капана“ към Градска художествена галерия – Пловдив на Малката главна (ул. „Райко Даскалов“ №29).

Тя повдига темата за еко-устойчивост, връзка с околната среда и съзнателна консумация, всички произведения в нея са от органични или рециклирани материали.

Да влезеш в “обувките” на природата, да се разтвориш в нея, да възкресиш мъртва гора в “живо” изкуство, да материализарш Горския дух, да разхитиш плодородието или пък да рециклираш растителност, детски спомени, дори болката си – това са част от темите на представените инсталации, пърформанс, фотография, живопис, видеоарт и обекти в тазгодишното 16-то издание на проекта за съвременно изкуство АРТ ПОЗИТИВ. Защото темата, интерпретирана от 19 български и чуждестранни артисти, е ЕКО.

“Освен че повдига темата за еко устойчивост, връзка с околната среда и съзнателна консумация, изложбата се осъществява с отделянето на най-малко отпадък (zero waste), всички произведения в нея са предимно от органични или рециклирани материали (recycle, up-cycle). По този начин освен, че се отразява самата нужда на човечеството в момента за „завръщане“ и интегриране на природния начин на мислене, се дава възможност да се изследват различните практики в изкуството, свързани с един по-екологичен и ограничен начин на създаване и представяне на творческия продукт.” (Калина Пейчева – автор на концептуалния текст).

Артистите в изложбата са : Велина Христова, Гергана Табакова, Дориан Болка, Ду Сяокун, Евгени Младенов, Евелина Нова, Емил Миразчиев, Ива Вачева, Иван Иванов, Надя Генова, Осман Юсеинов, Райчо Станев, Саркис Нерсесян, Севдалина Кочевска, Соня Митова, Харита Асумани, Цветанка Борнисузова, Цветелина Ангелова, Явор Костадинов.

Произведенията им могат да се видят в галерия “Капана” до 20 април. Входът за експозицията е свободен. Предвидени са и кураторски турове.

Проектът се осъществява от Сдружение “Изкуство днес” с подкрепата на Община Пловдив и Гьоте Институт.

Published in ИЗЛОЖБИ

Събота, 18 Март 2023 12:21

Дубравка Угрешич почина. Припомняме ви "Европа в сепия"

Дубравка Угрешич почина на 17 март 2023 г. в Амстердам. Препубликуваме едноименното есе от сборника ѝ "Европа в сепия“ (изд. "Панорама“, превод от хърватски Жела Георгиева).

Великолепната есеистична книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич – "Европа в сепия“, която излиза отново в издателство "Панорама“ (след "Баба Яга снесла яйце“, 2014), е истинска находка за всеки сериозен читател заради удоволствието от общуването с умен, забавен и щедър събеседник по въпроси, които живо го интересуват. Дори да е чел другите есеистични книги на тази авторка и да познава нейния стил, той отново ще бъде изненадан от умението ѝ да достига до сърцевината на проблемите с неподражаема лекота, да ги анализира винаги от неочаквана гледна точка, да въвлича читателя във вълнуващо пътешествие, да контактува с него с една естествена диалогичност, да му се доверява и да го заразява със своята меланхолия, но и гняв и ярост, ирония и хумор спрямо абсурдите в заобикалящия ни свят.

Дубравка Угрешич е родена в гр. Кутина. Майка ѝ е българка. Завършва литература в Загребския университет, работи като научен сътрудник в Института за литературна наука в Загреб. Писателската си кариера започва с книгите за деца "Малкият пламък“ (1971) и "Филип и сречица“ (1976). Следват прозаичните книги "Поза за проза“ (1978), "Животът е приказка“ (1983), "Щефица Цвек в челюстите на живота“ (1981), "Форсиране на романа река“ (1988), "Музеят на безусловната капитулация“ (1997), "Министерство на болката“ (2004), "Баба Яга снесла яйце“ (2008) и "Лисица“ (2017), както и на есеистичните – "Американски речник“ (1993), "Култура на лъжата“ (1996), "Четенето забранено“ (2001), "Няма никой вкъщи“ (2005), "Нападение над минибара“ (2010) и "Европа в сепия“ (2013), отличени с престижни международни награди.

Дубравка Угрешич е и съставителка на излязлата през 1988 г. "Антология на алтернативната руска проза“, както и авторка на киносценариите "В лапите на живота“ и "За щастието са нужни трима“. Преподава съвременна руска и средноевропейска литература в редица европейски и американски университети.

Дубравка Угрешич, "Европа в сепия“, изд. "Панорама“, 2017 г., превод от хърватски Жела Георгиева, художник Капка Кънева

ЕВРОПА В СЕПИЯ

Напоследък с автоматично щракване на вътрешната ми камера превръщам в снимки средноевропейската околна среда, заедно с лицата на хората, които срещам. Веднага след това у мен се задвижва и iPhoto-програмата: import–effects–sepia–done. Сякаш заобикалящата действителност е екран, а на дланта ми е залепено невидимо дистанционно с три опции: минало, настояще и бъдеще. При което работи само една: минало, сепия.

Може би неотдавнашната безсънна нощ в Братислава отключи този рефлекс у мен. Стаята в хотела имаше странен, фалшив прозорец, който не гледаше навън, а към вътрешността на хотела, към рецепцията. Държах го затворен, пердетата – спуснати, което само засилваше гъстотата на клаустрофобията във въздуха. Беше вероятно два след полунощ, когато, изтормозена от усилието да заспя, разгърнах новото издание на „The Economist“ и дълго се пулих в картата на Европа, разделена на трицветни зони. Фрапантният червен цвят означаваше рецесия, жълтият – средно положение, а зеленият – зона без рецесия. Зелени бяха само три страни – Словакия, Естония и Словения, макар още на другия ден, съдейки по последните новини, Словения се беше хързулнала в жълтата зона. След това с вяло любопитство зареях поглед по рекламния туристически проспект, който взех от рецепцията с надеждата, че ще ме приспи. На проспекта беше отпечатана картата на Словакия. Северозападно от Братислава окото ми се натъкна на градче с моето име. Вместо да бъда изненадана или трогната (я виж ти, с градчето сме адаши!), внезапно ме блъсна мисълта за роднинска миниатюрност и незначителност. Славянска етимология, дуб (дъб) – дубрава (дъбрава), ах, гори и горички, листенца и храсталачета, баирчета и хълмчета, води и мочурища, всичко това е толкова до болка подобно. С навъсен поглед пълзях по имената на словашките градчета и селца на картата, все едно изтребвах бълхи. Словенски гроб, я виж ти, и Хърватски гроб… Гроб – герб – гръб… (Не е ли Загреб всъщност Загроб, задгробно място, или просто загърбено от Бога място?). Краищата на страниците на туристическия проспект бяха бъкани с реклами: печена гъска, гулаш, девойчета в народни носии с цветни венчета на главите, захаросани сърца, реклами за новия живот: таймасаж, суши бар. Китайските ресторанти, суши-баровете и тай-масажите преплетоха Средна Европа като първите предвестници (придатъци?) на интернационализацията.

Запитах се откъде идва моята неприязън? Къде е коренът ѝ? Напълно е възможно още в детството да са ме настроили не по Гринуич, а по социалистическия часовник, който винаги бързаше напред, към по-доброто бъдеще, към прогреса, към утрешния ден, очертаващ се като грандиозна заря, която искри на небето в хиляди цветове и форми. Може би детското ми въображение, татуирано с кучето Лайка и обещаното скорошно пътешествие до Луната, е заредило трайно с адреналин хоризонтите на моите очаквания? Или тези хоризонти са разглезени от новите технологии и сега, развивайки междувременно неконтролиран апетит, очаквам от заобикалящата действителност да се държи като филм на 3D, по-добре от самата себе си? Не ме ли изпълва с неприязън мисълта, че съм тръгнала за град, в който със сигурност не съм била, и най-неочаквано съм се озовала у дома? Може би навсякъде нося със себе си blue print на Средна Европа и влизайки в средноевропейската зона, сравнявам вътрешната си рисунка с положението на място, копието със заобикалящата среда, напълно неспособна да се наслаждавам на красотата на малките разлики? Не се ли крие причината за неприязънта ми в случайната конфронтация със собственото си положение на картата? Защото всеки се чеше там, където най-много го сърби. Не ровех ли из интернет, докато се готвех за пътуването, из историята на словашката литература и не се ли хванах, че я чета без особен ентусиазъм, точно както бих чела историята на хърватската литература и вследствие на това между незначителните имена на словашките писатели лесно мога да си представя и своето? Не е ли следователно безсънната нощ в братиславската хотелска стая с фалшивия прозорец, който не гледа навън, а навътре, само болезнен сблъсък със собствената ми незначителност? Ако е така, откъде идва правото ми на „колониална“ арогантност, на ерупция на почти осъдителна политическа некоректност, на своеволно определяне на координатите между значимост и незначителност? Защо тъпата картинка на гулаш в чиния вместо ведрост предизвиква у мен гадене, макар да не съм вегетарианка? Нямам никаква причина за неприязън, Словакия не е моята страна, тук съм за първи път, аз съм гостенка, хотелската стая с фалшивия прозорец не е моят дом, домакините са изключително любезни, гулашът е вкусно ядене, Братислава е град, разположен на Дунав, а Дунав – Дуна, Дунай, Донау, Данюбе, Туна, Дунареа извира от Шварцвалд и се влива в Черно море…

Мостът на Словашкото национално въстание, който се издига над Дунав и води в Братислава, е архитектурна забележителност от времената на комунизма. Прилича на мега-робот с два крака и глава във формата на огнеопорна тенджера. На върха на тенджерата се намира въртящ се ресторант. С печената гъска в чинията и глава в облаците словакът от епохата на комунизма, предполагам, е могъл да има чувството, че държи целия свят на дланта си. Известно време кулите с въртящи се ресторанти бяха архитектурен комунистически шик, има ги навсякъде. В ресторанта на върха на телевизионната кула на Александерплац сервитьорките са облечени в униформи в ретро гедерешки стил и се стараят да бъдат бавни както в добрите стари комунистически времена. Маниакалният комунизъм имаше и маниакални архитектурни претенции. Мнозина все още смятат седемте сталински „пагоди“ в Москва (и осмата във Варшава) за гавра с архитектурата, макар „пагодите“ да не се различават особено от нюйоркските, те, впрочем, са строени по американски образец.

Братиславският мост е променил името си и сега се нарича просто Новия мост. Мостът, който амбициозно е обявявал модерното бъдеще, води към сънен стар градски център, където посетителят е посрещнат от трогателно малък паметник на Мария Терезия на кон. Досущ като играчка, открадната от детски дом, Мария Терезия мътно блещука в ноемврийската мъгла. Цялата в избледнели жълтеникави и зеленикави цветове на фасадите, Братислава изглежда полуизоставена и необичайно тиха. Мъглата действа като заглушител. А мостът от тази страна на Дунав се мержелее в мъглата като грандиозно футуристично обещание.

Събрали сме се тук десетина интелектуалци да разговаряме за ескалацията на еврокризата, за страха и несигурността, за крехкостта на днешните обществени и държавни институции и отчайващия недостиг на бъдещи проекти. Повечето от нас са писатели, по необходимост и проповедници аматьори. „Експертите“, тези, които би трябвало да са компетентни, са пренебрежимо малцинство. Тук присъстват и културни мениджъри, ръководители на малки НПО, редактори на списания със съмнителна репутация, университетски професори, студенти и доброволци. Хора от моята „кръвна група“. Събираме се, когато ни повикат, пътьом се подушваме помежду си, махаме с опашка, джафкаме помалко и се оттегляме до следващата възможност. Мизерните подаяния от ЕС текат по невидимите брюкселски тръби и капят в ръцете на онези, които ни канят. Само един от нас е "звезда“, кацна тук закратко, като заяви на насъбралите се, че що се отнася до бъдещето, говеждият гулаш си е изпял песента, кравешките изпражнения излъчват твърде много вредни газове. Еколозите поне знаят за какво говорят, когато говорят за бъдещето, или по-точно – никой не се съмнява, че знаят. Еколозите са нашите модерни проповедници, изискват от нас преданост, жертвоготовност и вяра. Щом те казват, че скоро ще настъпи краят на света, трябва да им вярваме.

Кризззза, кризззза, кризззза – думата бръмчи като досадна муха между стените на стария местен театър. Промъкваме се през тесните коридори, пътем надничаме в гримьорните, в гардеробната, спъваме се в прашния театрален реквизит и ето ни на малката сцена. Осветяват ни стари театрални прожектори и погледите от публиката. Говорим, думите видимо са се изтъркали, удряме с тях както с глава о стената, въздухът е задушен, някой сред публиката се прозява, кислородът не достига, театърът става тесен. Дочакваме почивката с облекчение, подкрепяме се с кафе във фоайето. Една колежка, дребна женичка с хубаво лице и дървено поведение, с детски ръкавици с един пръст на ръцете, те, ръцете ѝ, непреодолимо напомнят плюшени лапички. Приятелят на жената добавя обяснителната бележка: "Знаете ли, нощницата ѝ беше от синтетика, затова така пострада. Истински късмет е, че огънят не засегна лицето ѝ“. Гласът му е приглушен, като че ли от честите повторения е изхабил емоционалния си заряд. Женицата е полска емигрантка с дългогодишен житейски стаж в Европа и с блестящо познаване на няколко езика. Крехката ѝ, вдървена фигура и ръчичките лапички будят у мен тягостна смесица от неудобство и съжаление. Извинявам се и търся изхода. В другото фоайе седят неподвижни портиери, досущ като духове, останали от времената на комунизма, и се пулят в телевизора. Макар по всички световни програми да се въртят вълнуващи кадри от демонстрациите в парка Зукоти, духовете на портиерите втренчено се взират в мексиканска сапунка. На изхода има пейчица, очевидно за пушачи. На пейчицата, също както в портиерските будки от времената на комунизма, седи руски колега и пуши. Сядам и аз, отначало пушим мълчаливо, а после отваряме дума за руските олигарси. Страхотни пичове, казва колегата, умни и начетени, един купи английски ежедневник, друг цяла английска верига книжарници, сега вероятно и присъствието на руската литература на западния пазар ще се засили. Ами да, какво да се прави, вълчи закон – който плаща, той поръчва музиката, – за него лично криза няма, никога не му е вървяло по-добре. Към нас се присъединяват две млади словачки и аз ги посрещам с облекчение. Забелязвам как средноевропейската меланхолия дискретно засенчва погледите им, досущ като лек грим. Или просто имат дълги мигли?

Ах, Средна, Източна, Южна Европа! Познавам този пейзаж като собствения си джоб. По времето на комунизма бяха различни, макар иконографията им да беше една и съща. С падането на комунизма разликите помежду им сякаш се заличиха. Зная как дишат, спотаили се като лисицата от баснята, която се прави на умряла, селски номера. Навеждат поглед при разговор със събеседник, упражняват майсторството на сдържаните движения, на всеки въпрос отговарят с „не зная“. „Не зная“ е съпроводено с тъжна усмивка. Всекидневно преглъщат кнедлите на измамата, мъчат се да свържат двата края, ходят на пръсти, за да не предизвикат някакво срутване, все едно очакват да пропадне някакъв насип и въображаемият порой да помете всичко пред себе си. Не се стараят да засадят цвете, цветето означава вяра в бъдещето, а те нямат бъдеще. Останал им е само селският фатализъм в себе си, на себе си, под себе си и nigdar ni tak bilo da ni nekak bilo, pak ni vezda ne bu da nam nekak ne bu. (нивга не е било / да не е било некак /нито невга че го биде /да не ни биде некак).[1] Свили са се, затворили са се в себе си, свели са се до своята истинска мярка, малки са и сега не им остава нищо друго, освен да превърнат факта, че са малки, в своята най-важна ценност. Те са продавачи на евтини сувенири, навсякъде фигури на ангели, словаците ги крадат от поляците, чехите от словаците. Хърватите продават захаросани сърца и торбички с лавандула. Малцина показват въображение, въображението не се рентира. Искат ЮНЕСКО да защити техните нематериални блага, ето нà, хърватите вече са пробутали и кървавицата, и сопарника[2]. Да, живеят от сувенири, те са европейски индианци в европейски резерват. Меденки, пити с черен пипер, малко фолклор, бродерии и дантели, зехтин от ръчно брани маслини, едновремешни домашни рецепти. По битпазарите на съседна Виена "индианците“ (сърби, роми, македонци) продават фалшиви римски монети и антични телени копчета. "Индианки“ – жени с побелели коси и загорели лица като китайски пушени гъски (солариумът е все още на мода) – премятат кърпи, шапки и шалове. Всеки си продава боклуците. Да, бъдещето категорично е някъде другаде. По време на комунизма часовниците бързаха, сега се въртят назад. За да преодолеят разликата във времето, родителите днес насочват децата си в посока Сингапур, Австралия, Хонконг, Азия, не, не вече в Западна Европа. Наистина всички живнаха след падането на Стената, отдъхнаха си, разположиха се удобно в своите нови държавици. За сметка на това откраднаха някому нещо, убиха някого, прогониха някого, но с течение на времето се успокоиха и наведоха глави, все едно ги беше окупирала някаква невидима сила. Тук са, значи, където винаги са били.

А вие какво искате, възмущава се моят събеседник хърватин. Всички винаги са ни тъпчили, да, наведохме глави, свихме се, разделихме се на племена. Ние славяните сме тъжен народ. Ние никога не сме имали, нито ще имаме един Джойс или Бекет. И знаете ли защо? Просто защото Владимир и Естрагон – това сме ние. Векове наред чакаме някой да дойде, да падне от небето, никога не сме правили нищо друго, освен да чакаме, ние сме артисти в чакането. Може би защото, за разлика от другите, никога никого не сме завладели, нито подчинили. Ние сме били завладявани. Нашето бунтарство е пренебрежимо, понякога се напиваме, блъскаме си главата в стената или прерязваме вената си със стъклото на изпитата чаша. От старите славяни сме наследили умението да дишаме под водата. Дишането с тръстика – това е единственото ни автентично славянско изобретение. Никога не сме били амбициозни. Виена, казвате? Нито ние, нито словаците можем да се мерим с Виена, Братислава гледа как да бъде Линц, а Загреб как да бъде Грац, дотам стигат всичките ни амбиции. Да, застрашени сме като индианците, затова и искаме да се защити това, което имаме: език, малко митология, малко стари занаяти. Разликите помежду ни са пренебрежими, някои от нас се молят на Бога на дъжда, други на Бога на слънцето, едни пеят ганги, други свирят на кавал, всички викаме духове и премятаме костите на прадедите си. Ние просто сме извън играта, нито нещо произвеждаме, нито имаме пари да купим нещо, не сме нито производители, нито потребители, никому не сме нужни, дори на собствените си деца…

Ускорен пулс – тахикардия – умора – призляване – задушаване – кризззза… Правилата на приличието не ми попречиха да си вдигна чукалата и преждевременно да избягам от Братислава. Вкъщи (Вкъщи? В Хърватия, в Загреб? Не, в Холандия, в Амстердам) бързо забравих двудневния "словашки“ епизод. Всичко изтрих. Само две снимки успяха да се шмугнат в умствения ми албум. Малката статуя на Мария Терезия на кон, която мъждиво блешука в ноемврийската мъгла, и женичката с хубавото лице и детските ръкавици, навлечени на мъничките изгорели ръчички. Не е задължително да бъдат двойка, но и двете снимки са в сепия. А тук, вкъщи, бързо ще ме застигне нов пристъп на панически страх, породен от един скорошен случай. PVV (Partij voor de Vrijheid – Партия на свободата) – партията на Герд Вилдерс, ще отвори в интернет страница, на която гражданите на Холандия най-любезно се призовават да отговорят на парливите въпроси: Имате ли проблеми с емигрантите от Средна и Източна Европа? Загубили ли сте работата си заради поляк, българин, румънец или някой друг източноевропеец? Сайтът ще бъде посетен от десетки хиляди хора, които ще изразят възмущението си от легалното присъствие на средно-източно-южноевропейските емигранти, на поляците, особено на поляците. Защото поляците са тези, които им отнемат работата. Поляците крадат, напиват се, шумни са и са склонни към криминално поведение. Поляците са "човешка измет“.

Няма причини за тревога, не съм полякиня, засега минавам за хърватка с холандски паспорт, а факта, че съм и българка, и югославянка, лесно ще затая в себе си. Ще се престоря на умрялата лисица от баснята, докато не мине и тази буря. Редовно плащам данъците си на тази страна, потопена във вода. Влагата не ми пречи, ние, славяните, сме свикнали на гори и горички, на листенца и храсталачета, на води и мочурища. Моите спомени са живи, помнят умението на старите славяни да дишат под вода. А може би моят пристъп на панически страх е само буря в чаша вода? Май че да. Засега. До някаква скорошна, следваща буря. А тогава всичко ще зависи от това на коя страна ще прелее излишната капка.

Февруари, 2012

[1] Стиховете са от стихосбирката "Баладите на Петрица Керемпух“ на хърватския писател Мирослав Кърлежа, написани на кайкавски диалект – Б.пр.

[2] Далматинска солена пита, състояща се от два слоя тесто и спанак с различни подправки между тях – Б.пр.

Източник: mediapool.bg

Published in ЛИТЕРАТУРА

Петък, 17 Март 2023 16:22

"Есмералда – Парижката Света Богородица" на Старозагорската опера – за първи път на Пловдивска сцена

На 4 април, от 19.00 часа Старозагорската опера ще представи за първи път в Пловдив на сцената на Дом на културата „Борис Христов“ своята впечатляваща продукция на рок операта „Есмералда-Парижката Света Богородица”. Автор на изключителната музика е Рикардо Кочанте, вдъхновен от великата едноименна творба на Виктор Юго. Оркестрацията за голям симфоничен оркестър и рок група е на Людмил Горчев. Либретото е написано от Люк Пламондон. Романът е най-известното произведение на Виктор Юго, една от най-четените книги във Франция, преведена на десетки езици.

Освен многобройните екранизации по мотиви на романа са създадени балети и мюзикъли. Самият Юго смятал, че “Парижката Света Богородица” може да послужи като основа за опера и дори самият той написал либрето. В ролята на Есмералда зрителите ще видят Михаела Филева, Борис Тасков ще бъде в ролята на Квазимодо, Николай Моцов – в ролята на Грeнгоар, Денис Иванов – в ролята на Фроло. Участват още Димитър Райчев /Феб/, Ивон Иванова/Фльор де Лиз/, Денис Бояджиев /Клопен/, оркестър, рок група, хор, балет, деца от Детско-юношеската студия за опера и балет на Държавна опера-Стара Загора, представители на Прабългарската школа за оцеляване „Бага-Тур”. Режисьор на спектакъла е Виолета Горчева, диригент Владимир Бошнаков, хореограф е световноизвестният Марио Пиаца, автор на сценографията и костюмите е Денис Иванов, хормайстор Младен Станев, художественият превод е на поета Йордан Пеев.

„Водещ е монтажният кинопринцип, с резките и контрастни преходи, екстремалните и нагнетени сцени, драматургично заложени и подпомогнати от минимализма и лаконичността на музикалната форма, съвременния ритъм и метрум, произтичащи от самия концепт /модел на жанра рок опера. Хорът, който е главно действащо лице, присъства като метафора на Катедралата, на Съдбата, на Провидението и Висшия разум” – акцентира режисьорът Виолета Горчева.

Хореограф на „Not’r dame…” е световно известният Марио Пиаца: „Говорейки за „Not”r dame” говорим за любовта и за смъртта. Тези две теми, свързани с танца са винаги заедно.

„В тази опера аз съм ловец на перли. Всеки певец, всяка нота, всяко движение на танцьора са хореографска и музикална концепция. Всеки работи и знае партията и на другия. Всеки започва или прекратява живота на другия. Това е моята философия, която дадох на заглавието. Всяко хореографско движение съм поставил така че да експресирам живота и смъртта. Когато обърнете внимание на символичните жестове на танцьорите или това, което се нарича мудра, това подчертава всяка музикална нота и всеки литературен текст. Заявявам, че трупата, с която работя „Парижката Света Богородица“ е на много високо ниво. Отправям своите комплименти към Държавна опера Стара Загора, за това, което виждам. Всички работим в прекрасна хармония …“- споделя Марио Пиаца.

Диригент на постановката е Владимир Бошнаков:

„В Пловдив ще представим произведението с голям симфоничен оркестър, рок група, голям и малък хор…Много съм щастлив ще имах възможността да работя с Марио Пиаца, чиято концепция всички заедно ще реализираме по най-добрия начин. Това, което той иска да пресъздаде с танц, ние ще направим с музика от оркестър и глас. В момента, в който се сблъсках с музиката, видях едни „музикални асансьори“, нещо което не може да се определи като тенор, баритон, сопран, мецосопран…Солистите се „разхождат“ по един огромен диапазон и покриват не само музикален, но и психологически диапазон от пресъздаване на душевни състояния. От мюзикъл, както и маестро Пиаца каза, правим опера. Тук няма текстове. Действието върви от музикално произведение в музикално произведение, които на брой са 51 + увертюрата всичко в рамките на два часа. Има сола, дуети, терцети. Музиката е шлагерна, естрадна, на места – драматична, но много мелодична“.

Автор на сценографията и на костюмите е Денис Иванов:

„Единствените елементи, които илюстрират директно църквата са голямо изображение на скърбящата мадона – една великолепна и безкрайно изразителна статуя на Света Богородица от катедралата на Барселона /Погребението на Христос на Хосеп Лимона и Бругера (1864 – 1934), създадена през 1920 г./, която, композирана по определен начин в сценичното пространство, създава усещането, че наблюдава с жалост действието и сякаш е съпричастна с терзанията на героите и съпреживява с тях чувствата и пътя им. Другият реален елемент са трите камбани, които символично маркират кулата на Квазимодо и неговата обител. Костюмите са съвременни, без ангажираща конкретика в епохата и стила, просто някога през 20-ти век. Изведени са на преден план характерите на персонажите и тяхната социална индивидуалност и специфика, като колорит” – е концепцията на Денис Иванов.

За очарователната поп певица Михаела Филева Есмералда е дебютна роля в мюзикъл. Обичаната поп изпълнителка ще зарадва своите многобройни почитатели, които ще могат да я аплодират в нейното ново артистично амплоа.

„За мен е чест, удоволствие и голям късмет да градим образи с прекрасните колеги. Между нас има огромна eнергия, работим с желание и любов и съм сигурна, че този наш плам ще стигне до публиката“.

Когато през 1998 година мюзикълът „Парижката Света Богородица” е представен за първи път в Париж, той прави такъв фурор, че след година вече е вписан в Книгата на Гинес заради интереса, който предизвиква. Продажбите му на DVD носители изпреварват тези на блокбастъри като „Батман“ и „Игра на тронове“.

Билети за рок операта „Есмералда-Парижката Света Богородица” на Старозагорската опера се продават в цялата мрежа на Ивентим – Билетен център пред община Пловдив, в Туристически информационен център на Римски стадион, каса на Античен театър (от страната на академията), каса МаскАрт в ДК „Борис Христов“ и онлайн. Цените са 20, 25 и 30 лева.

Published in СЪБИТИЯ