С песни, танци и усмивки до уши стартира Двадесетия Международен Фолклорен Фестивал. Традиционните ритми и танци на България, Грузия, Гърция, Китай, Корея, Латвия и Сърбия дефилираха по Главната и я вдигнаха във въздуха. Екзотика от всякъде. Представителите на Корея и Китай показаха на пловдивската публика, че гравитацията за тях не важи, а гейшите с ветрилата си разпалиха сърцата на мъжете. Сърбите дефилираха с красотата на балканските жени, а гърците взривиха публиката със звуците на сиртаки. България се представи с цели три невероятни изпълнения – на ФА «Тракия», ансамбъл «Войводица» и ПФА «Странджа». Формацията от Латвия явно беше решила, че не е достатъчно просто да изтанцуват нещо сами, за това няколко човека от публиката бяха издърпани в трупата. Тaм те получиха урок по традиционни латвийски танци от първо лице. Грузинците обаче бяха черешката на тортата. Дали заради младостта или нахъсания дух, публиката просто се влюби в тях и на всяка една секунда от шоуто им избухваше в бурни аплодисменти.

Прекрасната сграда на Шнитер е запазена в автентичен вид на улица 4 януари, хората обаче не я забелязват

Паулина Александрова

Къщата, от която Алеко Константинов се отправя към смъртта, чака да бъде преоткрита. Тя е там, сгушена между няколко лъскави гигантски кооперации, близо до храм Св. Св. Кирил и Методий, на улица 4 януари. Все още жива, напълно автентична, но в окаяно състояние, сградата по проект на Йозеф Шнитер може да има ново бъдеще, защото със сигурност има какво да ни разкаже и даде. Стига някои й обърне внимание и стига собствениците й се решат на това. Нужна е единствено стриктна реставрация, тъй като поне на пръв поглед градежът е напълно здрав, покривът също. А историите, които се крият под него, са подходящи за дълги и напоителни хроники. Тя е къщата на Иван Личев.

До съвсем скоро в нея е кипял живот. Възрастна дама с отношение към наследството не е пипнала дори дограмата на превъзходната творба на Шнитер. Запазени са и автентичните капаци по прозорците, монтирани преди повече от век. Жената е ценяла красотата и историята на сградата. За нещастие обаче приключва земния си път и оставя постройката на приумиците на времето, на фасадните терористи и собствениците си наследници, които се стараят да я запазят, но не е ясно докога. Само полуизсъхнала лоза показва наченки на живот в постройката. Ежедневно хората минават покрай красивата сграда, но не й обръщат внимание. А само ако знаеха, че това е домът, от който Алеко е поел към смъртта...

Владимир Балчев разказва за последната спирка на Щастливеца преди куршума в общия си труд с Петко Петков Забравеният град. През 1885г. архитект Йозеф Шнитер построява великолепна къща за един от най-видните пловдивчани – Иван Личев, чиято личност е  ангажирана в много посоки.  Той е бил поборник за национално освобождение, дарител, политик, общественик. Освен това Личев бил и голям особняк, ходел с калпак и бил негативно настроен към европейските дрехи. Според него българите получили много свобода наведнъж, а това ще им донесе нещастие.

Колоритният дом на Иван Личев често бил посещаван от бъдещия премиер Петко Каравелов и други видни граждани на Пловдив, а неговият зет Недко Каблешков дори отворил адвокатската си кантора под същия покрив. Като забележителен общественик и юрист, Недко също бил в близки отношения с много известни българи. Една вечер при него на гости се отбил негов колега, но не кой да е, а самият Алеко Константинов.  Каблешков искал да запознае твореца с местна красавица, но Щастливеца отказвал, тъй като имал уговорка да пътува до Пещера заедно с Михаил Такев. Така писателят поема към смъртта. Край село Радилово била устроена засада на Михаил Такев. Куршумът предназначен за него, обаче, застига Алеко  и го пронизва смъртоносно.

След инцидента години наред Недко Каблешков се измъчва, че не е задържал писателя в онзи фатален ден. Ако беше останал в Пловдив, Щастливеца щеше да избегне смъртта, а може би и да имаме още една изпепеляваща любовна история.

Това минало все още е съхранено под покрива на къщата на 4 януари и може да бъде спасено. Къщата на Иван Личев, чака новото си бъдеще. Дано то бъде истинско, красиво, с поклон пред историята и архитектурата. А пловдивчани да спрат да я подминават. 

Ако искаме да бъдем Културна столица на Европа нямаме нужда от разединение и противопоставяне, а от пълно обединение

Много думи се изстреляха, много обвинения се чуха, много мнения се изказаха след дисциплинарното уволнение на шефа на отдел Култура Йохан Девлетян. Случилото се отвори кутията на Пандора или пък предизвика съдържателен дебат за културата? Все още е рано да се каже. Проблемът е какво ще роди този конфликт на 5 септември, когато ще бъде посочен българският град- Културна столица на Европа. А дотогава или можем да навредим, или да помогнем на града си. Изберете сами, КАПАНА.БГ направи своя избор. Същото сториха и хората, които дадоха всичко от себе си в най-важната за Пловдив кауза в последно време. Във връзка с нарасналото напрежение и разединение в културните среди, екипът на общинска фондация Пловдив 2019 напомни, че именно заедността е това, което може да направи градът ни водеща културна дестинация на Балканите и в Европа. Думата ЗАЕДНО може да донесе на града титлата Европейска столица на културата. А случващото се в момента е далеч от значението й. КАПАНА.БГ застава твърдо зад позицията на Пловдив 2019 и припомня на всички, че кандидатурата ни за Културна столица на Европа е обща кауза и би следвало да е мисия за всеки един от нас. Ето и отвореното писмо:
Скъпи приятели,
Точно след един месец приключва надпреварата за Европейска столица на културата. На 5 септември ще бъде обявен българският град победител. В този един месец повече от всякога е нужно да демонстрираме, че всички ЗАЕДНО заставаме зад тази кауза и градът наистина иска и има нужда от това признание. През последните дни се появиха критици на част от културните политики в града.  Призоваваме в рамките на този месец всички да подкрепим нашата кандидатура и всеки, който обича Пловдив, да преглътне различията, да се въздържи от публични коментари и така да подкрепи своя град в тази важна надпревара.
Ние си даваме сметка, че нерешените проблеми са много и извършването на реформи е дълъг и сложен процес и затова сме се постарали много от основните ни градски и национални проблеми да залегнат в кандидатурата на града.  През последните три години екипът на фондация „Пловдив 2019“ и много доброволци, артисти, специалисти в различните сфери на обществения и културния живот,  помогнаха Пловдив да има една достойна кандидатура, с която премина първи кръг и с която вярваме, че имаме шансове да победим в началото на септември.
Разединение и противопоставяне обаче точно един месец преди крайното решение за културна столица на Европа ще бъде прието единствено като знак за липса на съпричастност към общата кауза – знак, който другите градове, които се съревновават с Пловдив, не демонстрират в момента. В този финален и напрегнат момент имаме крещяща нужда от позитивна подкрепа на цялото общество – медиите, хората, неправителствените организации, артистите, институциите, така че всички ЗАЕДНО да положим усилия, за да имаме шансове да бъдем Европейска столица на културата през 2019 година.
Предстои ни един напрегнат месец на подготовка, през който да убедим хората на Пловдив и журито, че ние можем и трябва да бъдем първата българска европейска столица на културата.
Имаме обща цел, имаме кауза и вярваме, че тя е еднакво важна за всички хора в града. Сега работим по организиране на финалното представяне на кандидатурата на Пловдив.  Нямаме нужда от разединение и противопоставяне. Имаме нужда от подкрепа и съпричастност, за да защитим най-добрата кандидатура. След  4 септември  със същото вдъхновение ще работим за това да обсъждаме и дебатираме проблемите на града и ЗАЕДНО да създаваме добавена стойност в културното развитие на Пловдив.
Джема Барух изпълнителен директор
Валери Кьорленски артистичен директор
екипът на фондация „Пловдив 2019“

Павел Найденов (Павката) е артист по душа и образование. Но откога е лесно да си такъв? По правило артистите са едни от най-умните и креативни хора на земята, но и най-неоценените и неразбрани. Реализацията е предизвикателство за всеки от тях. Точно това споделя и Павел пред Humans of Plovdiv.

“Кое е най-голямото ти предизвикателство в момента?”
“Реализацията ми като артист. Ужасно трудно е сам да градиш име и да финансираш проектите си. За да създам последната си инсталация, вложих лични пари от тримесечния си труд.”

Въпреки че началото е трудно, опитът и трудностите имат своя начин да се отплащат. Ние пожелаваме целия заслужен успех на Павел - вярваме, че творенията му ще радват все повече хора и ще комуникират неговите идеи на света.

Още истории вижте в страницата на Humans of Plovdiv: http://humansofplovdiv.com/ или във Facebook: https://www.facebook.com/humansofplovdiv

Кирил Николов, Аз, роботът

От днес вратата на кенефите в къмпинга - кънпинга, където ходя вече 15 години, е с чип. Накендзай се, но ако нямаш електронната джаджа, ще го направиш или на поляната - ужас за гостите, или в гащите - ужас за жена ти.
Виж, идеята иначе е добра. Аз плащам камара пари за сезона и ползвам топла вода и чисти нужници. Идва, обаче, некъв нелегален хипар и ми дриска безплатно в клозета, пък даже оставя и стенописи след себе си... Така че, съгласен съм. Чип? Чип!!!
Хубаво, амо то вече всичко с чипове, бе хора. Те смениха всьо и вся. Мобилните ни телефони, отдавна не са телефони.
Скоро четох, че някакви напредничави българчета съчинили приложение за телефона, чрез което да ти напомнят, кои продукти в домашния ти хладилник са свършили – удобно било, няма да го мислиш. Звън, готово! А, забравих, тези машинки отдавна не звънят – Глория, Млория, Цеца, Мичето или която и да е пластмасова цицорана квичи от тях при повикване, съвсем на ушенце...
Ми то от тия приложения, софтуери, хардуери, чипове, тъчскрийни, таблети и йо-хо-хо спряхме да мислим за каквото и да е. Хоп в телефончето, аре в нета, глей си кефа. Даже в една реклама телефонът се оказа по – полезен от бренекето, щом пред злочестите планинари се появи една мечка.
Онази вечер, нали съм на къмпинг, съм си пуснал Пинк Флойд. Едно 17-годишно съседче, голям симпатяга /за уплах на майка си/, идва с китарата – чул „уиш ю ар хиър”. Брей, вика тва много яко, не съм ги чувал теа. Аре, мъжки, на ти една бира и да мълчиш. Той се смълча, вади смартфончето, дзяпа, дзяпа и почва да свири на фендъра досущ култовото парче, пък и го пей. На, Киро, гледай всичко има в нета. Поглеждам на телевизора му – ми то там и текстът, и нотите и разни там помагала, само дето Пако де Лусия, Бог да го прости, не се овещестява като пред Аладин, за да му дрънне акордите на китарата.
Еееех, те телефоните за това са „смарт”.
Аз не съм англоезичен, може това да е атавистична и обречена съпротива, но доколкото знам, тази думичка не е точно „умен”. Ми как да е умна една вещ – то си требе „хомо сапиенс”. Ама днес хомотата изглежда са далеч повече от сапиенсите, та си трябва некъв „смарт” ерзац.
Тръгвам към Белмекен в страшна мъгла, зима, върхът на протегнатата щека даже не се вижда. Е, какво ми дреме на мене! Пускам си джи-пи-есчето – няма страшно, пич! То е последен модел и има опция да ти говори дълбоко и монотонно като в Шао лин, ако внезапно те налегне остро паническо разстройство.
Хубаво, ама батериите свършиха. Разстройството идва светкавично, ама няма кой да те спаси, машинката мълчи, а Шао лин е далече, далече...
Какво ли би станало и с онези пишман планинари, ако детето беше дисчарджнало батериите преди срещата с мецана?!
Ами студентите и кандидатите за такива, как ще се оправят без смарт идиотщините си, кой ще им вземе изпита, като преди това джаджите вече са им взели акъла?!
Абе, струва ми се, че и на Пако де Лусия /да ме прощава Господ, че му вдигам кокалите/ не му е съвсем чиста работата – да не би некое УФО да му е спуснало приживе нещо по – така, смарт тоест?!
И все пак – ще спасим горите на планетата. Ще ги спасим и това е! Вече всички четем на електронни четци, които възпроизвеждат с електронно мастило... Аз съм много екологично настроен, но все пак жалко ще бъде да нямаме вестник с миризма на черно мастило, в който да си завием сланината. А може пък да я компресираме под капака на лаптопа и тя, аха, да стане „смарт” мезе за виното, което отдавна се произвежда с нанотехнологии...
От всичко това, струва ми се, печелят най – вече чикиджиите – телефоните им в три-джи режим ги задоволяват в четири-де визуализации...

Все пак аз не съм генерал Нед Лъд от Шеруудската гора – съвременните станове имат право на живот, а лудитите са късогледи серсеми. Да не забравяме, че безброй от иновациите са за наше действително добро.
Но да не забравяме още, че сме живи, кръвоснабдени същества със сетива, разум, инстинкти, чувства..., а вероятно и душа. Някои от нас имат и сърце.
Повярвайте ми, това го казвам Аз, Роботът.