Живописецът Петър Пиронков подрежда 42-ата си самостоятелна изложба. Тя ще бъд0е открита на  8 ноември от 18ч., в Градска Художествена Галерия. Творецът е наследник не само на една от най - редките съвременни живописни школи – „Пловдивската”, чийто съосновател е баща му маестро Енчо Пиронков, негов духовен и житейски учител, но и на Римската художествена школа – едно събирателно име за изкуството в неговите най - върхови изяви.
Публиката на Пловдив ще има възможността да се наслади на една монументална микеланджеловска  музейна живопис, носеща характерните белези на днешната епоха и интимността на калдаръмения мирис на Старият град. Рядко съчетание, но постигнато със замаха на жеста и четката и безкомпромисност по отношение на духовния заряд.

Петър Пиронков е роден на 8-и септември 1977г. в София. Завършва Национална художествена гимназия „Илия Петров” специалност Живопис в София. Художникът се дипломира през 2003г. в специалност „Живопис” в класа на проф. Александро Троти, в Държавна художествена академия за изящни изкуства гр. Рим, Италия. Работи в областта на камерната и монументална фигуративна живопис. В периода 1996-2014г. участва в общи изложби и пленери в България и чужбина. Носител е на първа награда за живопис „Перикле Фацини” 1999г и „Златно перо” 2011г. Негови творби са притежание на галерии и частни колекционери в Италия, Франция, Белгия, Гърция, Великобритания,Германия, Холандия, Австрия, Русия, Китай, САЩ, Венецуела, Мексико, Швейцария и др.
Творецът има над тридесет самостоятелни изложби в България и по света.

Петър Пиронков създава образ на света съчетавайки свръх материалното усещане за живопис с желание за свръх духовно внушение за преходност. В този преход има загърбване на познатото и обещание за срещи, за разбиране и хармония в автономен свят на експресивна чувствителност. Неговите персонажи с лекота преминават в различни пространствени измерения със съзнание и чувства не такива, каквито познаваме, а други – дълбоки лични. Героите са в очакване, извисени духовно и обърнати най-вече към себе си. Издължените пропорции им придават извисеност и подчертават хармонията между вътрешната и външната красота. Чрез тази хармония художникът дискутира и върху темата за двойнствената натура на човека – едновременно да се харесва и да се съмнява в себе си. Да копнее и да се разделя с копнежите си съвсем съзнателно. Да се страхува от неизвестното и да се стреми към него, като спасение. С други думи – приемам тази живопис като необуздано желание на автора да изучава своето в нея. Колкото повече и се отдава, толкова повече се приближава към себе си. Освободена от задръжки, тя не носи сюжети и макар и макар, че големите платна изглеждат като епични поеми, те всъщност са манифест на нейния свободен дух. Вглеждането в силуета на белия кон не е през погледа на Дега, вниманието към женското тяло не е Рубенсово, на Паскин или Тулуз Лотрек, сложната конфигурация на пространството не е на Вазарели или Ешер.
В изкуството няма критерий за правилност. Правилно е това, което ни се струва правилно и то означава само едно – така наречената действителност не е по-правилна от изкуството.
Красимир Линков