С вход свободен, изложба, демонстрация и нова книга

С Ден на отворени врати от 9.00 до 17.00 часа Музеят на авиацията в Крумово – филиал на Националния военноисторически музей, ще отбележи 30 години от откриването на авиационна музейна сбирка на летище Крумово на 21 септември (вторник).

За своя юбилей екипът на музея е предвидил специална програма. Посетителите ще имат възможност да разгледат фотодокументалната изложба „Вече сме на 30“, запечатала някои от най-важните и емоционални моменти от историята на музея.

В празничния ден ще бъде представена за първи път и книгата „Българската бойна авиация в спомени 1939 – 1955“. В нея са включени съхранените във фонда на музея мемоари на летците Живко Марков, Димитър Лазаров, Йордан Пелев, Цвятко Бояджиев и инженерите Сава Савов и Симеон Кожухаров, служили преди, по време и малко след Втората световна война във Въздушните на Н.В. Войски и ВВС.

Любителите на военните машини и изкуствения интелект ще имат възможност да присъстват на демонстрация на симулатори на боен самолет Су-25 и на американския танк М1А2 Абрамс. Тя ще се реализира със съдействието на преподаватели и студенти от катедра „Въздушен транспорт“ към Факултета по транспорт на Техническия университет – София. А желаещите ще могат да усетят емоцията от управлението на бойните машини.

Събитията ще се реализират при спазване на всички противоепидемични мерки.

ПРОГРАМА

9.00 – 17.00 ч.: Вход свободен

9.00 – 17.00 ч.: Фотодокументална изложба „Вече сме на 30“

11.00  – 11.30 ч.: Представяне на книгата „Българската бойна авиация в спомени 1939 – 1955“

12.00 – 16.00 ч.: Демонстрация на  симулатори на боен самолет Су-25 и на американския танк М1А2 Абрамс под ръководството на гл. ас. д-р инж. Димитър Гинчев, инж. Памела Куцарова и д-р Стефан Ставров.

Райна Кацарова

Чух за Теа преди около месец от един приятел. Той пък слушал за нея по радиото и ме попита дали я познавам, защото бил „възхитен и ако идва някога в Пловдив, непременно трябва да отида да се запознаем“. И ето, че това се случи.

В началото на септември, в Bее Bop Café беше пловдивската премиера на дебютната ѝ стихосбирка „Преводачът на света“, издадена от ИК „Жанет 45“. Представи я Красимир Лозанов с думите: „Съпреживяването в литературата не е капсуловано в един кръг от хора, които това са учили. Разгърнат е този кръг и аз също бях изненадан, когато научих, че Теа Монева е завършила “Фармация” в Германия, нещо което е на пръв поглед далече, но от друга страна, като се замислим, тя там също борави с някакви атоми и молекули. Аз лично, като читател на поезия, изпитвам известна умора от така нареченото ителектуалнечене. Тук аз бях изключително много впечатлен от нейния прост изказ, некокетния, неманиерния начин на писане, и това ми връща вярата, че добра поезия може да се пише по един прост начин. По един абсолютно човешки начин. Защото, в крайна сметка, поезията е една покана за диалог.“

И този диалог се случи пред очите ни, когато на сцената останаха Ина Иванова и Теа Монева. Начинът, по който двете разговаряха, думите и жестовете им, така, както бяха седнали, с книгата помежду им, светлината сякаш не идваше от прожекторите, а от тях самите. Ина попита за това как улавя „вътъкът на света“ и Теа разказа как пише, как е събрала и подредила стиховете, а останалите – унищожила завинаги. Сравни писането с извършване на опити в лаборатория. Сподели колко е била развълнувана и удовлетворена от работата с редактора си Марин Бодаков (светло да му е небето!) и Иво Рафаилов, който пък е художникът на стихосбирката. За това как едно стихотворение написано по време на този процес измества другите варианти и дава заглавието на книгата. А водното конче от корицата е на бял лист и чака превода на всичко неуловимо, „което поетите превеждат на конкретен човешки език“, както се изрази Ина Иванова.

– Вярваш ли в прераждането и кой е Бог? – попита в един момент Ина

– Кой е Бог? Ние всички сме Бог! Тази книга, всъщност, е плод на 5-6 години труд и моето търсене да си избера нещо, в което да вярвам. Много е трудно да не вярваш в абсолютно нищо, дори и във себе си. Вярвам в прераждането, в това, че ние всички, като клетки от един организъм, всички ние, хванати за ръка, сме Бог. Затова трябва да внимаваме кого нараняваме, защото, в крайна сметка, нараняваме себе си, сподели Теа Монева.

Отказът от порастването, мечтите, мравките, маймуните, зайците, бенките, балончетата, душата, комарът, зелената птичка, средичката, късчето топъл хляб – всички те обитават света на Теа. Исках да разбера още нещо за нея, затова я попитах:

– Какво е за теб семейството?

– Мисля, че брат ми има голяма роля, макар, може би не го осъзнава, защото си мисля, че с него сме си избрали едни и същи родители, едно време, преди да сме тук. Така сме си избрали да видим света по един и същи начин. Мисля, че с него донякъде делим една душа, въпреки, че сме изключително различни хора. Затова той несъзнателно играе роля в тази книга. Разбира се родителите ми, те просто са чудесни. Мама ще я видите как пере пране в тази книга. Учи ме как се включва пералнята, което е ежедневно нещо, но е научено с много любов.

– А това хубаво божествено име, как се появи? Истинско ли е?

– Не е псевдоним. Майка ми много харесва Едит Пиаф и докато била бременна, чела нейната биография, написана от сестра ѝ. И там, последният мъж в живота на Едит Пиаф, се казва Тео. Той е много симпатичен мъж и мама решава, че трябва да ме кръсти на него. И така, понеже съм момиче, съм Теа. Много екзотична история. Аз не можах да повярвам, като ми я разказа, и прочетох сама книгата. Едит Пиаф не е обичала да мие чинии и ги пъхала под леглото, криела ги. Много ми хареса като човек покрай тази история, а сега и като певица.

– Животът в Германия? Студени ли са германците?

– И аз в началото мислех, че са студени, но по скоро са „други“. Много държат на личното си пространство, което не е лошо и мисля, че има много какво да научим от тях, но и може би те от нас. Първо ги отричах като хора, нямах желание да си общувам с тях, може би защото нямах желание да говоря немски. А сега се опитвам да вникна повече в техните светове.

– И сега къде ще живееш?

– Сега започнах работа там, след като завърших и засега, въпреки че България много ми липсва, ще остана още малко там. Докато нямам деца, мисля, че мога да си позволя да хода напред – назад и да правя, каквото си искам. Винаги съм си мислела, че в даден момент ще се върна. И все още си го мисля. Не зная кой ще е този момент, обаче. Накрая, с Теа Монева си поговорихме за нещо красиво, съкровено, но все по-рядко срещано като тема за разговор – мечтите. С книга в ръка, те са още по-хубави. Последвайте полета на водното конче, цял нов свят ви очаква между кориците. Теа ще ви превежда тайните на света

Славена Шекерлетова

Свързването на различните творчески индивидуалности и подходи към визуалния образ трябва да се възприема като перспектива на разговор

За да въздейства, произведението трябва да прекрачва прагове – такива, които самото то си е поставило.
Преминаването отвъд праговете следва да e иманентна вътрешна необходимост на твореца, отношение към самия себе си и към другите

Националните есенни изложби в Пловдив са най-дълго просъществувалият формат за представяне на съвременно българско изкуство (организират се от 1967 година). Техен артистичен директор от девет години е професор Галина Лардева, която отново е избрала автори, които се намират в интересен момент от своя творчески път. Техните „прагове и белези“ може да видим в три къщи в Стария град – Балабановата къща, Къща Хиндлиян и в къщата Постоянна експозиция Мексиканско изкуство. Там срещаме художниците от различните поколения: Ангел Гешев, Венцислав Шишков, Даниел Мирчев-Дъна, Димитър Христович, Лиляна Караджова, Мирослав Живков, Нора Ампова, Светозар Бенчев и Явора Петрова.

С професор д-р Галина Лардева - артистичният директор и куратор на Националните есенни изложби, разговаряме малко след тяхното откриване:

Как се спряхте на посоката „Прагове и белези“, която сте задали на авторите за тазгодишния форум?

Посоката, както и в предишните издания на Изложбите, поставя различни по своя тип пограничности като възможни, а не като непременно присъстващи. При това ги поставя не като тематичен фокус или творческа задача, а като проблем или дори по-точно като процес, в който е възможно да се породи някакъв образ на проблема. Собствено моята работа като човек, който разработва основанията на посоката, включва набелязване на някаква възможна история на пограничностите: как някога еднозначната представа за праг се е трансформирала с времето в разколебаваща прагова множественост, така че съвременният човек се чувства изгубен сред праговете и принадлежащите им усещания и параметри. И – от друга страна – да наблюдавам как белезите свидетелстват за улавяне на единични преминавания, каква разлика създават те в същността на образа.

Ако прагът е препятствие или преминаване от едно състояние или място в друго, а белегът е това, което носим от преди прага, нещо, което остава, то може ли да кажем, че изкуството преминава редица прагове днес?

Би трябвало да е така. За да въздейства, произведението трябва да прекрачва прагове – такива, които самото то си е поставило. Изобщо преминаването отвъд праговете следва да e иманентна вътрешна необходимост на твореца, отношение към самия себе си и към другите. В дългосрочна перспектива от тази активност на праговете се определя развитието на всеки творец и артист, трансформациите, стекли се въз основа на какви ли не обективни и субективни обстоятелства. Подобна последователност на преминаване и развиване представлява същността на творческия процес. Наред с това преминаването на прагове носи, разбира се, и значенията на непосредствените, физически измерими възприятия, сетивната чувствителност – индивидуална и общностна.

Освен надслова „Прагове и белези“, какво още обединява или свързва по някакъв начин всички тези девет творци от различни области и поколения, ако това е възможно?

Надявам се начинът на събиране на отделните девет изложби и тяхното разполагане в отделните експозиционни пространства да пази различията между творците. Мисля, че свързването на различните творчески индивидуалности и подходи към визуалния образ трябва да се възприема като перспектива на разговор. Всеки участва в него със собствената си гледна точка, собствената си чувствителност, със собствения си глас. И все пак този разговор се състои въз основа на изостреното чувство на деветимата автори към съвременното и творческия им рефлекс към традицията, непосредствената им интензивна работа с избраната медия. Неслучайно голяма част от тях са преподаватели. А в дните около подреждането и откриването на изложбите авторите се сближиха – за тях беше пълноценно да се срещнат. По такъв начин тях ги свързва както дълбокото осъзнаване на мястото и ролята на изкуството днес, така и определена сходна сетивност.

Какво е за Вас като куратор, когато видите всичките тези творби почти на едно място - толкова различни, и все пак, свързани от една идея? Каква е емоцията, с която посрещнахте тазгодишните автори и тяхното изкуство, и то отново в пандемична обстановка?

Без съмнение създаването на тази цялост от различни изложби е особено вълнуващ момент. Тъй като по-голяма част от произведенията са създадени за самите изложби, цялостният вид на експозициите придобива своя израз непосредствено преди откриването, оформя се в процеса на аранжиране, който пък е съпроводен обсъждане с авторите. В този характерен процес се съдържа очакване, откриват се изненади, необходимо е да се вземат решения. Междувременно когато се „вдигат“ изложбите, каталогът е вече току-що излязъл от печат, тоест в него е запечатан един по-различен образ на изложбите. Ето в този смисъл каталогът например е своеобразен свод на белезите. Особената епидемична ситуация е сама по себе си съществен проблем пред изкуството. Не като промяна на пазара – нещо, което се тиражира като проблем, а като промяна на възприятията или по-точно промяна на условията на възприятията. В този смисъл случващото се е възможност за проверка на виждането например за осветяване на зоните между действително и недействително.

Според Вас именно това изкуство, съзерцаването му, срещата с него може ли да има целителен ефект, да заличава белези в едно такова време, в което несигурността и тревожността заемат все повече място в живота на много от хората?

Изкуството винаги е имало характер на противотежест на различни кризисни усещания и обществени сътресения. Изграждало е, а вероятно изгражда и сега, контрапунктни, огледални образи на кризата. И е пренасяло този, който възприема, в други пространства. В плана на визуалните изкуства оздравителната сила на творчеството следва да се мисли като по-голяма интензивност и по-многопластова дълбочина на виждането. Въз основа на тази дълбочина и тази интензивност на погледа следва да се разбира по нов начин светът. Друго лекуване изкуството не може да даде. На нас остава да решим дали това е страшно много или страшно малко.

Националните есенни изложби могат да бъдат видени до края на септември.

БАЛАБАНОВА КЪЩА
СВЕТОЗАР БЕНЧЕВ – живопис, обекти/ дълбока зала
ЯВОРА ПЕТРОВА – живопис, рисунка/ сводеста зала
ДИМИТЪР ХРИСТОВИЧ – живопис, видео/ първи етаж
АНГЕЛ ГЕШЕВ – живопис/ двор
КЪЩА ХИНДЛИЯН
ЛИЛЯНА КАРАДЖОВА – фотография / веранда
МИРОСЛАВ ЖИВКОВ – графика/ мааза
ВЕНЦИСЛАВ ШИШКОВ – скулптура / двор
ПОСТОЯННА ЕКСПОЗИЦИЯ МЕКСИКАНСКО ИЗКУСТВО
НОРА АМПОВА – живопис/ зала
ДАНИЕЛ МИРЧЕВ-ДЪНА  – скулптура/ двор

Националните есенни изложби са част от културния календар на Пловдив, организиран от Община Пловдив. Артистичен директор и куратор на събитието е проф. д-р Галина Лардева.

Още снимки и материали за изложбите може да видите във фейсбук ТУК

Славена Шекерлетова

Колко бавно се превръщаме в себе си
колко бързо си отиваме
 

„След три минути“ – втората книга с поезия на Вангел Имреоров е на път за срещи със своите читатели. Първата е в София на 14 септември от 18.30 часа в галерия "Прегърни ме", ул. "Георги С. Раковски" 63. Стихотворения ще изпълни актьорът Иван Станчев. В Пловдив премиерата очакваме на 16 септември от 18.00 часа в Bee Bop Café, ул. „Гладстон“ 1. Представят - Ина Иванова и Владислав Христов.

Вангел Имреоров създава нежен поетичен свят със своите някак тихи, но много истински думи, събрани в 67 страници от издателство за поезия „Да“ на Силвия Чолева. С Вангел разговаряме точно преди първите срещи на книгата му с читатели в София и Пловдив.

Кое е горивото за твоите стихове, кое им дава енергията?

„…в мен живее всичко, което някога съм бил и ще бъда…“

В първата ми книга, имаше едно стихотворение, което завършва ето така:

Тъгата е твоята естетика –-
като бавна прегръдка в непознат град.
Защо гладуваш за светлина,
щом намираш очертанията на живота си
само в тъмното?

Аз много често пиша за времето, което пазим в себе си, което рисува по нас и ни формира. Времето, като съвсем изчерпаем и напълно незаменим ресурс и новите начини, които търся, за да запазя време за себе си. Да съм спокоен.

А спокойствието става все по-голям лукс. Стиховете ми са вдъхновени от моментите, в които намирам тишина. Тогава ги чувам най-добре и тогава мога да ги запиша най-ясно.

Какво от миналото ти се иска да остане в (с) теб и какво ново имаш нужда да развиеш? Може и от гледна точка на писането на поезия?

Достатъчно от миналото, че да мога да живея пълноценно - нито повече, нито по-малко. Аз много искам да съм по-търпелив и мил към себе си. Това е нещо, на което се уча от много време. Писането ми помага да намирам прошка и за себе си.

Кои са книгите и авторите, които са ти повлияли като човек, а и като писател?

С времето те се менят, откривам за себе си нови автори и текстове, с които се разбирам, които ме разбират. От чуждестранните автори много обичам Мери Оливър, Марк Странд, Вислава Шимборска, Адам Загаевски, Чеслав Милош, Габриела Мистрал и Пабло Неруда. Много са. Предполагам по изброените вече се досещате, че чета страшно много поезия. Покрай писането на стихове, аз имах удоволствието да се запозная и работя и с прекрасни наши автори, на които се радвам и възхищавам. Такива са Влади Христов, Радо Чичев, Стефан Иванов, Габриела Манова, Теа Монева, Наталия Иванова, Албена Тодорова.

Думите не ми достигат за всичко, което научих от и направиха за мен Марин Бодаков и Силвия Чолева. Без тях нямаше да съм тук. Без Марин щях още да пиша стихове за блога си като хоби.

С какво тази книга е по-различна от дебютната ти “Напускане на спомена” отпреди 4 години, би ли могъл да направиш някаква съпоставка?

“След три минути” сякаш е по-зряла и спокойна, вълненията в нея са по-меки и светли, а тъгата по-милостива. “Напускане на спомена” бе за раздялата с миналото и любимата ми Аня. В “След три минути” срещата с миналото може да е много топла, може да ни отведе в детството, може да осмисли и стопли днешния ден.

В края на книгата има един т.нар. „речник“ с думите поезия, хумор, любов, писател и т.н. Встрани от „писател“ четем, че това е тъжен човек, усмихва се щедро с книга или бележник в ръцете си. Така ли ще те разпознаем и теб, когато те срещнем?

Мои познати са ми казвали, че имам тъжни очи. Приятелите ми знаят, че всъщност съм ведър и шеговит, обичам да се смеем заедно, да ги изслушвам. Близките ми хора знаят колко много ги обичам. Дори без думи.

Роден си в Пловдив, живял си във Великобритания, в момента пак си в България. Какво ти даде това като светоусещане, откри ли своето място?

В книгата има едно кратко стихотворение:

чувам сърцето си,

но не знам какво иска,
какво казва, какво повтаря.

сякаш пита - 'къде съм...къде съм...
къде съм..."


Вангел Имреоров е роден на 22.02.1988 г. в Пловдив. Завършил е Езикова гимназия “Пловдив”, а след това и бакалавърска програма “Дигитални медии” в Брадфорд, Великобритания. Работи в сферата на телекомуникациите. След осем години в Англия се завръща в България през 2017 г. През същата година ИК “Жанет 45” издава дебютната му стихосбирка “Напускане на спомена”, отличена със съпътстваща награда за дебют в категория “Поезия” на конкурса “Южна пролет” (2018). Носител е на Специалната награда на Филологическия факултет на ПУ “П. Хилендарски” от Националния конкурс за поезия “Добромир Тонев” (2019). Негови текстове са публикувани в Литературен вестник, сп. Страница, LiterNet, Кадър 25 и др.

"Книгата на Вангел Имреоров демонстрира фин лирически минимализъм. Той съзнателно употребява пестелив набор поетически средства, но чрез прецизното поставяне на смислови акценти успява да пресъздаде психологическото богатство на лирическия Аз, разнообразен и същевременно центростремителен."
~ Марин Бодаков

Онлайн може да срещнем Вангел Имреоров и в блога му: designis4lovers.tumblr.com

КАКВО Е ПОЕЗИЯТА

не животът,

а безкрайните
следобеди
на отегчените
деца,

които наблюдават възрастните