Humans of Plovdiv:

"Защо пускаш брада?"

"Бях решил, че няма да се бръсна докато не постигна една цел, която си бях поставил."

"Постигна ли я?"

"Отдавна, но ми хареса брадата и реших да я задържа. Освен това искрено ме забавлява интересът на хората към мен. Заговарят ме и ми казват, че приличам на Христо Ботев. Гледат ме с известно страхопочитание."

"Брадата не ти ли създава неудобства по някакъв начин?"

"Не, страхотно е да имаш брада! Всеки мъж трябва да поноси брада за няколко години в живота си, макар и да прилича на корабокрушенец. Жените им трябва да проявят разбиране."

"Не е ли това част от една нашумяла модна тенденция напоследък - лъмбърсексуални мъже - карирана риза, брада, груби обувки?"

"Всеки е свободен да се облича и да изглежда както намери за добре. По-естествено ми се струва да си пусна брада, отколкото да си бръсна краката и да си скубя веждите, а ако жените си падат по бради заради някаква модна тенденция - какво по-хубаво от това?"

Още истории вижте в страницата на Humans of Plovdiv: http://humansofplovdiv.com/или във Facebook: https://www.facebook.com/humansofplovdiv

Аня Петрова

Уличните музиканти свирят по центъра само с дипломи, това е една от последните новини, които заляха медиите и социалните мрежи. Къде възмутени, къде с радостен вик „Ура!“ се посрещна тази информация, но по-важното според мен е как приемат самите музиканти подобно решение. Тези, които подминаваме всеки ден по Главната, те дали го имат този документ и ако го нямат – ще останем без музиката им?

Тръгвам от площад Централен и се спирам при всеки уличен музикант, който видя. За жалост бяха само трима в този момент, но пък най-култовите. Георги Стоянов със сигурност нищо не ви говори като име, но това е човекът с китара и шапка, който всеки  ден може да срещнете пред Пощата да свири и пее, доста често свои авторски песни. Бил е преподавател по Химия, Биология и Музика,а  образованието си е получил в морския ни град Бургас. Застава зад идеята да има само професионални музиканти по Главната улица, тъй като това представя града ни все пак. Същото мнение споделя и Георги Димитров, или както ние си го знаем – Моцарт. Завършил е АМТИИ, така че и да се случи нещо подобно с позволението за свирене, той ще си остане на главното място. От общината не са отказали на никого до сега, споделя той, просто ги позиционират в B или С район, а не в който той се намира – А. Той също е на мнението, че поне по главната улица трябва да има хора, които да са представителни, а не кой да е, както е във всички по-големи европейски столици. Единствен, с по-различно мнение, беше Павел – човекът, който свири на три неща едновременно. Щуротия – така описва цялата тази история и допълва, че няма гаранция, че ако си с музикално образование, то си добър музикант.

За сега е така – ако искате да свирите на Главната, то ви трябва диплома от музикално учебно заведение. Съвсем скоро може и да въведат и задължителен бакалавър „Връзки с обществеността“, при положение, че искате да просите.  Не отричам, че идеята е добра, но предвид факта колко добри музиканти познавам, които са самоуки, това с хвърчащия лист не ми вдъхва доверие. Един конкурс, един изпит или кастинг ако щете, би бил достатъчен, че да се разбере един музикант бива ли го,или не. Музиката е в сърцето, а не на бял лист под формата на цифра и с подпис и печат под нея.

Фондация „Отворени изкуства“ представя: Въведение в съвременното изкуство, 2015 образователен курс Пловдив

водещ: Весела Ножарова
4 април, 2015 – Какво представлява съвременното изкуство?
18 април 2015 – В центъра е художникът.
25 април 2015 – Посредниците в света на съвременното изкуство
2 май 2015 – История на българското съвременно изкуство I част.
16 май 2015 – История на българското съвременно изкуство II част.

Lucky – Дом на киното, ул. Гладстоун 1, Пловдив
14 – 17 ч.
вход свободен с предварително записване на адрес Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

ВЪВЕДЕНИЕ В СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО, 2015

ОБРАЗОВАТЕЛЕН КУРС ПЛОВДИВ е първата сесия на платформата Въведение в съвременното изкуство, 2015. Курсът е за всеки, който иска да научи повече за художниците, изложбите, музеите и най-вече за идеите, които движат изкуството от 60-те г. на 20 в. до днес. Той е насочен към публика, която няма предварителна подготовка по история на изкуство, но обича да прекарва времето си в изложбените зали у нас и по света. За любопитните, които искат да разберат интересни факти, за мислещите, търсещи отговори на важните въпроси на своето съвремие, за тези, за които ежедневният живот не е достатъчен и търсят в образа му магическото поле на изкуството.

Курсът се състои от пет лекции. Първите три си поставят за цел да разяснят какво всъщност се разбира под термина „съвременно изкуство”. Освен терминологията, се обръща специално внимание на основните направления в изкуството и начините на изразяване на съвременните художници. В тях ще бъдат представени автори и техните произведения, ще бъде гледано и коментирано изкуството, което създават. Специално внимание ще бъде отделено на начините и местата, в които се представя съвременното изкуство. Публиката ще се запознае с най-важните световни институции, музеи и галерии, големите международни изложби, панаирите за изкуство.

Последните две лекции са посветени на историята на българското съвременно изкуство. То ще бъде разгледано хронологично и в рамките на две десетилетия. Първият период от 1984 година до 1994 –та, това е периодът на неконвенционалното изкуство. Последната лекция е посветена на годините от 1995 до 2005 г., годините на постепенното институционализиране и професионализиране на съвременното изкуство в България и включването му в международната художествена сцена.
Весела Ножарова

ОБРАЗОВАТЕЛЕН КУРС ПЛОВДИВ, 2015

4 април, 2015

Какво представлява съвременното изкуство?
Въведение в неговата история и еволюция. Как да разпознаваме езика, на който говори – терминология, видове, техники, материали, направления? Как да гледаме и разбираме съвременното изкуство?

18 април 2015

В центъра е художникът.
Историята на изкуството, през произведенията на художниците. Автори, които променят разбиранията за съвременното изкуство. Различни артистични стратегии. Гледаме и коментираме изкуство.

25 април 2015

Посредниците в света на съвременното изкуство
Музеи, биеналета, панаири за изкуство, колекционери. Възходът на куратора. История на съвременната изложба. Ролята на колекционерите на изкуство.

2 май 2015

История на българското съвременно изкуство I част.

Едно бунтарско десетилетие 1984 – 1994 г. – хепънинги, пърформанси, експерименти – неконвенционално изкуство.

16 май 2015

История на българското съвременно изкуство II част.
Хроника на едно шеметно десетилетие 1995– 2005. Раждането на институциите за съвременно изкуство. Българското изкуство на световната сцена. Съвременното изкуство между дигиталния свят и публичната среда.

ВЕСЕЛА НОЖАРОВА (р. 1974) е куратор и критик на свободна практика. В момента работи по доктората си по История на изкуството в Художествена академия, София. Работила е в СБХ, в галерия „Ирида” и Ата – център за съвременно изкуство. От 2003 до 2006 е програмен мениджър за визуални изкуства в Център за култура и дебат „Червената къща”, София. През 2007 е куратор на българското национално участие в 52-то Венецианско биенале за съвременно изкуство, а през 2008 – асистент куратор на 11-то Архитектурно биенале във Венеция. Била е куратор на редица изложби в България и в чужбина. През 2008 става член основател на фондация „Изкуство – дела и документи”.

-

Повече информация за тазгодишната платформа можете да намерите тук: http://openarts.info/obrazovatelen-kurs-plovdiv-2015/

ФОНДАЦИЯ ОТВОРЕНИ ИЗКУСТВА 
ул. Отец Паисий 36, Пловдив 4000, България
skype: Оpen.Аrts.Foundation.2, 
www.openarts.info
www.facebook.com/open.arts

Аня Петрова

Любен Петков – това е име, с което българската литература се гордее. Той е бащата на толкова класически български книги, които никога няма да изчезнат, защото няма добра литература с лоша съдба. Той е човек, чийто думи можеш да слушаш не с часове, а с дни и никога няма да ти омръзне. Житейски път и истории, които не казва, а разказва и успява да те накара да се почувстваш като малко дете, на коeто му рaзказват приказка. Той е израснал на село. Не е чел приказки, но пък в живота му са били кокошките, магаретата, конете и гората, които децата на нашето поколение най-често  сме виждали по книжките си. Неговото въображение не познава граници и текстовете му са като еликсир за душата.  Любен Петков е от онези писатели, които могат да кажат каква е разликата между преди и след 1989 година. Преди е имало едва 250 човека в Съюза на българските писатели, като са се разпростирали в 4-5 секции. Сега броят им звучи космически. Ако влезеш в гилдията, то веднага получаваш висше образование, сподели авторът спомените си и каза, че са имали по три месеца творчески отпуск. 

Макар и всички тези привилегии, сега Петков вижда два пътя да успееш да станеш писател: традиционно писане от рода на 1001 нощ или експериментална литература, като за пример даде събеседника си Сашо Секулов.

Сякаш с изказването си за тези два пътя, предизвика черния хумор на Съдбата. След него на стола се появи и Мартина Дечевска. Представител на новото поколение. Млад, жизнен и успял човек. Или поне така си я представяхме. Няма лошо да имаш самочувствие, но пък няма и лошо да имаш граници. Книгата ѝ? Наясно сме, че всеки може да издаде книга в днешно време, но не и да бъде писател. На фона на смиреността и човечността на Петков, образа на Дечевска направо заби шамар на присъстващите. Не всички успяха да издържат битката до края и много от гостите на Петното си тръгнаха предварително, оставайки повече от потресени от това, което се случи. Защото изкуството беше снижено до продукт. Защото, живеейки на хиляди километри от България, смееш да говориш толкова сигурно за това, което се случва тук. Защото не те е срам да кажеш, че няма човек на тази земя, който да няма интернет, забравяйки, че ги има онези гладуващите и тях не ги боли за социалните мрежи. На фона на това, което се случва по света, да застанеш гордо и да говориш , че садо-мазо културата не била приета и за сексуалните табута, които съществували от преди 1989 (все тая, че не си била родена още тогава), просто звучи смешно. Публиката никога не бе задавала толкова неудобни и нападащи въпроси. Посетителите на литературния салон Spist&Spirit kикога не са се пoдхилквали от неудобството да стоят на това място. Никога не са били толкова опулени, както пред Мартина Дечевска. Но това е име, за което се пише и говори в момента. Същото това име, в края на вечерта стана, каза „Аз отивам да пуша. Като се върна ще подписвам книги“, но пък се намери човек, който да я свали на земята и да ѝ обясни, че публиката няма да я чака цяла вечер и да сяда да подписва сега.

Излизаш навън и изобщо не ти пука, че половината ѝ приятели и роднини са около теб и изказваш гърлено мнението си. Странно, никой не прави забележка. Никой не я защитава зад гърба ѝ. Да не завършваме негативно – добре, че беше Любен Петков, та да направи вторника ни толкова невероятен и изрисуван с думите на велик писател като него.

„Брутално” ми се плаче от книгата „С@мот@“ на Мартина Дечевска

Стефка Георгиева

Ако някога имате нужда от блестящо представяне, помолете Александър Секулов да го направи. Може би ако снощното представяне на книгата „С@мот@“ на Мартина Дечевска беше направено изцяло от него, щях да да си я купя. Може би. Да ама не. Контраста между излезлия пред публиката на Spirt&Spirit Любен Петков и младата авторка след него беше толкова рязък, че беше трудно да възприемем всичко, което чуваме.

Излиза Дечевска на сцената пред публиката, започва да говори и… Точно там всичко приключи. Първо Мартина нарича романа си „моето дете“ r след това „продукт“, а това нещо има претенции да бъде част от литературното изкуство. Не съм шокирана от жаргонните думи в романа, нито от това, че може да бъде сравнен с 50-те нюанса сиво на Джеймс. Най-стряскащ ми е фактът, че това бива класирано като съвременна българска литература. Само дето е литературно колкото книгата на Емил Конрад, като направим важната уговорка, че влогърът съвсем не твърди, че е писател. Момчето си каза, че води влог и е написал нещо, което не може да определи много ясно, но няма претенции за литературната му стойност. Но Мартина има такива.

Наистина се опитах да я прочета тази книга. Насилих се за цели 30 страници и повече не издържах. Колкото и положително настроена да се опитвам да бъда към младите автори като Августин Господинов, който е поет точно колкото Дечевска е писателка, някак си ми се губи естетическото и красивото в тези книжлета. Ако Августин омаскари българската поезия със стих от рода „който чука не мие чиниите“ и тем подобните му дълбоко философски разсъждения със сексуална нотка, то Мартина направо се подиграва на литературното изкуство. Грубо-негрубо, за пръв път в живота си се радвам, че младото поколение емигрира. Или поне част от него.

След като младата писателка няколко пъти повтори, че от 4 години живее в Америка и по-конкретно Ню Йорк, се запитах „Ами защо не си издава книгата там?“. Пък вие сами си отговорете на въпроса защо издава книгата си в България сама, а не чрез издателство.

Небезизвестен факт е, че сексът продава. Питам се колко хора ще си купят тази книга, само заради садо-мазо елементите и „бруталните сексуални сцени“, както бяха описани от авторката? Брутално това, брутално онова… Много неща бяха определени по този начин, но на мен най-брутална ми беше самочувствието и подценяването на другите. Чудесно е, че на 25 години се опитваш да направиш нещо значимо, лошото е като се вземеш твърде на сериозно. „Нямаме нужда да минаваме бариери и да минаваме нечие одобрение, за да излезем с нашето изкуство.“ В такъв случай къде останаха съвременните критици? Заличихме ги от света ли? От друга страна Мартина каза: „Книгата е продукт на моето изкуство“, което твърдение оставя изкуството извън книгата, но тя се оправда с това, че „не възприемам нещата по такъв начин, може би защото все пак от 4 години живея в Щатите“, а ние простосмъртните в малкия Пловдив явно не сме толкова отворени към света.

В представянето си, Мартина Дечевска не пропусна и да натърти, че е журналист, работил в престижни медии и телевизии у нас. Супер, браво на нея. Журналистът Мартина може би се справя добре. Но писателят Мартина малко ме уплаши с изявлението, че романът й най-вероятно щял да има продължение. Кому е нужно? На българите им трябва живо изкуство, пулсиращо, стойностна литература и обсебваща музика. Красиво ни трябва на нас, а не поредната разредена боза, с която да ударим дъното на деградацията. Нестойностни неща имаме много, повече не са ни нужни.  И моля ви, УМОЛЯВАМ ВИ, не я поставяйте до автори като Любен Петков в литературните си четения, защото ми се плаче. „Брутално” ми се плаче!

И за да не бъда чак толкова крайна, ще си призная: две неща ми харесаха в тези безкрайно дълги 55 минути на представянето. Първото е, че Дечевска се опитва да разисква темата за насилието. Не че й се получи много добре, но желанието да пише за нещо по-сериозно  от литературно садо-мазо порно е похвално. И корицата на книгата ми хареса. Браво на Александра Рамирез за нея.

Литературното четене на тази мъка приключи със „стих“ на Дечевска, прочетен от Александра. Мартина, не и го причинявай повече това на момичето. Размирез е прекрасна и талантлива, но тя рисува, не изнася рецитали. С говорни дефекти и притеснение е трудно да се четат „стихове“ пред публика.