Илияна Тоткова

Вчерашният петък беше подготвил китарна музика за ценители в  Bee Bop Cafe.Виновниците са  не кои ,а именно "Acoustic trio 3000". А това са Иван Лечев, Цветан Недялков и Веселин Койчев, знаеш кои са,чувал си за уменията им ,виждал си ги , обикнал си ги.... И как няма , господата, на които повечето изпълнения са не къде , а в Пловдив.
 Под въпрос е дали можем да намерим други китаристи у нас, който да съчетават рок, джаз и  етно в струнен вариант на звученето без вокали . Отидеш ли на техен концерт, осъзнаваш ,че вокали дори не ти трябват , техните струни напяват  български народни песни минали през призмата на техният аранжимент  и  нежните звуци на цигулка. С нескрита елегантност се разходиха из музикалните стилове ,смесицата от фламенко, джаз и фюжън галеше сетивата на присъстващите в задушевната атмосфера на сцената на Bee Bop Cafe в  първия четвъртък от поредицата Jazz Thursday .
Както един мой приятел би казал,снощната вечер си беше бутиково изживяване , не можеш да се насладиш на представеното изкуство  всяка вечер , ето за това следващият път, когато  разбереш, че "Acoustic trio 3000" са под тепетата ,не се замисляй ! Идеалният завършек на работния  ден  в тематична атмосфера и сетивна китарна музика.

Основна тема на младите автори се оказаха размириците по целия свят, състояли се тази година

Стефка Георгиева

Годишната коледна изложба на ДПХ бе открита официално вчера. На нея присъстваха десетки от авторите, взели участие в изложба. Общо 84 художника с почти 150 произведения на изкуството изпълниха двете зали на Дружеството на пловдивските художници.

Тази година бе особено осезаемо участието на младите творци, които се присъединиха към ежегодното събитие. Силен акцент в тяхната работа бяха събитията случили се тази година, сред които атентатът над френското издание Шерли Ебдо, както и емигрантската вълна. Младите автори запаметяват исторически значимите събития на времето, в което живеем, а чрез работата си художниците подтикнаха мнозина от публиката да си направят равносметка за изминалата една година. Войната и мирът, хармонията и дисбаланса,  спокойствие и агресия – така си кореспондираха картините на различните хора на изкуството.

Разбира се, имайки предвид, че живеем в един античен и приказен град, то неминуемо е той също да не бъде център на вниманието. Пловдив бе представен чрез различни гледни точки. Акварел и масло обрисуваха великолепието и чара на града под тепетата, за да се влюбите още веднъж в него. 

Както всяка година, и тази бяха раздадени награди. Призовете за живопис отнесоха у дома си Вълчан Петров и Димитър Кирчев. Скулпторът, който също се отличи бе Трифон Неделчев, а Магърдич Хасапян получи наградата за графика. Разбира се, приз имаше и за младите автори, сред които най-ярко се отличи Христо Бозуков.

Да си "смахнат" е титла за актьора. Всеки в нашата професия драпа да получи званието „шут", казва театралът

Актьорът Венелин Методиев e едно от остриетата на Пловдивския драматичен театър. Завършил  НАТФИЗ през 1998г., той избира именно сцената под тепетата за реализацията си. Зад гърба си е оставил много значителни роли в постановки като "Адската машина", "Българи от старо време", "Апетит за череши", "Тишина, моля!", "Макбет", "Казанова", "Когато гръм удари", "Възвишение", "Сестри Палавееви" и други. Гастролира и в "Сълза и смях", театър "София", както и в Габрово, Добрич и Сливен. Венелин е изключително земен и скромен човек. В неговото държание няма парадност, нито високомерие. Въпреки известността, знае откъде тръгва и накъде иска да върви. Неведнъж е казвал, че обича Пловдив и го приема като втори дом. С Венелин разговаря Паулина Гегова.

-Венко, може на Ти, нали?
Разбира се!

-Разкажи ми за следването си в НАТФИЗ. Какви бяха най-големите изпитания, пред които трябваше да се изправиш?
Най-голямото изпитание за мен и до ден днешен е преборването с асоциалността ми. И сега, 17 години след дипломирането, изпитвам себе си в общуването с хората. Не съм от най-общителните, трудно допускам някого до себе си, а това в нашата професия не е за хвалба. Много ми беше мъчно, докато намеря път към колегите си. Случи се някъде в средата на втори курс, а това е пропуснато време не само за мен, но и за тях. Хахахаха...

-Имаше ли моменти, в които губеше пътя си? Сигурна съм, че всеки студент се е сблъсквал с подобен проблем.
О, аз трудно влязох в пътя, така че положих неимоверни усилия да не изляза от него. И така вече повече от 20 години вървя по него, преодолявайки всички неравности.

-Как ги преодоляваше? Имаше ли изградена индивидуална тактика или оставяше проблемите да отшумят?
Изповядвам максимата, че каквото трябва да стане, то ще стане. Аз крача напред, опитвам се да не изоставам назад във времето, пък каквото отреди Господ.

-Завършил си при проф. Здравко Митков. На какво те научи той?
Има две неща, които никога няма да забравя. Тук някои колеги биха се засмели, защото много обичам да употребявам това изречение, когато ме попитат какво съм научил от професора си. Че няма справедливост в тази професия и че винаги, когато сме на сцената, червената лампичка в главите ни трябва да свети. Колкото и да искаме да бъдем "вътре" в ролята, трябва да умеем да "излезем" накрая. Иначе нещата могат да отидат в нежелана посока - и за нас, и за партньорите!


-Дисциплината е неотменна част от актьорското майсторство. Понякога не ти ли се е искало да си като волна птичка, без задръжки, без десет, често и повече часа репетиции.
Винаги съм държал на дисциплината в работата. Умора бих изпитал не от времетраенето на една репетиция, а от това има ли смисъл в нещото, което се случва на нея. Безсмислието е в състояние да ме изкара от контрол, да ме обезвери и да ме подтисне. А после връщането в правия път е много трудно.

-Егото на актьора! Преувеличено ли е то в общоприетите виждания?
Който актьор ти каже, че няма его - лъже! Просто при едни е изявено много, стигащо до болезненост. Когато е в границата на здравословното, всичко е наред. Смятам, че съм от хората здраво стъпили на земята и в този ред на мисли, и егото ми е търпимо. Предполагам, хахаха. Другите ще кажат.

-А какво ще кажеш за определението "артистите са смахнати"?
Да си "смахнат" е титла за актьора. Всеки в нашата професия драпа да получи "званието шут", както е казал Шекспир.

-Ти си и музикално развит. Музиката отделна страст ли е или допълнение към играта?
Хич не съм развит даже. За мен музиката е нещо, което ме спасява в трудни моменти, в мигове на отчаяние. Но също така и безкрайно ме обогатява. Почитател съм на класическата музика и когато тя присъства в театрално представление, преминават тръпки по гърба ми - дали ще е Моцарт, Чайковски, Пучини, Верди, Григ или Шопен - това е Музика.

-Някога замислял ли си се да избягаш? Да пробваш навън? Талантът ти е достатъчен за чуждата сцена и какво те е спирало?
Никога пред мен не е стоял въпроса за излизането ми навън. Обичам си въздуха, който дишам тук, приятелите и колегите, с които заедно вървим и споделяме трудностите и празниците. Колкото и да съм саможив, не бих могъл да вирея на друга почва.

-За един актьор е трудно да избере фаворит от репертоара си и все пак няма как да не ти задам въпроса имаш ли любима роля? Такава, която е преобърнала вътрешната ти вселена?
Да. Но не е една. С безкрайна любов мога да говоря за Юрталана от "Снаха" под режисурата на Юлия Огнянова, за срещата ми с Диана Добрева и шантавия Малкълм от "Макбет", който се роди от това познанство. Чумата от "Възвишение" и сега Капитан Нощ от "Сестри Палавееви" също ме зареждат по необясним начин. Но това се дължи до голяма степен и на екипите, които са ги създали. И Иван Добчев, и Елена Панайотова са добри манипулатори. Заблудиха ни, увлякоха ни, прегърнаха ни с работата си и резултатите са налице. И, да, не мога да пропусна съкровеното си мълчание в "Когато гръм удари", под режисурата на Стайко Мурджев. Това са заглавия, с които всеки един театър само може да се гордее. Колкото и нескромно да звучи.

-А пропусната? Такава, която винаги си искал, но не си получил, а вече е късно?
Има и такива, но явно не е било писано да ме срещнат.

-Поредният проблем в професията са финансите. Те са крайно недостатъчни, било то за държавен артист или частник. Какво е твоето мнение?
Ще замълча. Каквото и да кажа, ще прозвучи глупаво. А ми се иска поне малко да прикрия глупостта у себе си.

-Подценени ли са артистите?
Подценен може да бъдеш само ако ти самия не цениш себе си. 

-Хората не осъзнават колко труд, мъки и жертви се влагат, за да излезе един продукт, който да ги забавлява. Заслужават ли си жертвите?
Да, иначе нямаше да се "жертваме" всеки път. И да искаме още и още. Този мазохизъм, присъщ на хората на изкуството е необясним за другите. Но пък и може би така трябва. 

-Един от големите страхове на колегите е, че работата трудно се съчетава със семейството. Постоянни пътувания, отсъствия. Каква е схемата за баланс и изобщо има ли такава или сме обречени в крайна сметка винаги да оставаме сами?
Аз едва ли ще съм полезен с някоя рецепта за успешно съчетание на работа и семейство. За мен съчетанието е в това, че семейството ми е тук, в театъра. С хората, с които работя, ядем солта и пипера, бършем си сълзите от радост или огорчение, дишаме заедно прашния въздух на сцената и заедно се борим с алергиите си. Нима това не е семейството? Може би затова и не се чувствам сам в театъра. Самотен понякога, да, но сам не съм бил! Грижат се колегите да ми е комфортно. И затова си ги обичам!

-Как изграждаш образ ти? По системата на Станиславски, по Брехт или си намерил собствен подход?
Няма рецепта. Режисьорите ме повеждат за ръка и аз се стремя да спазвам правилата на тяхната игра. Все пак съм изпълнител. Ако се случи така, че да бъда и съавтор, щастието е двойно. Но обичам да провокирам сам себе си, да си правя изненади и да се променям - и външно и вътрешно.

-Наблюдение! Всички знаем, че актьорът краде самоличности. Прекарвал ли си време просто стоейки на някоя пейка, съзерцавайки минувачите?
Не, защото съм създаден постоянно да се движа. Обичам движението, ходенето. А "кражбите" не са ми присъщи. Може някой път да взема назаем нещо от някого, но не пропускам случая да го отбележа и по този начин уважа.

-Какво ти донесе театърът и какво ти отне?
Всичко ми е донесъл и се надявам да продължава да ми носи. Единственото, което ми е отнел е спокойствието. Но ако исках спокойствие, нямаше да се занимавам с театър. Щях да стана уредник в музей, например. Тихо и застинало. Това не е за мен.

-Като за финал, какво ще пожелаеш на пловдивчани за идната година?
Ходете на театър, хубаво е! И бъдете здрави!

Испанският кулинар Хулио Арпа Сегадор съчетава пикантни сардини и свински бут с българско занаятчийско и белгийско пиво

Първи епизод от вкусната поредица събития „Бира и гурме в „Котка и Мишка”” ще се състои утре вечер в едноименния клуб в Капана. Барът ще е домакин на испанския топ кулинар Хулио Арпа Сегадор. Той е сътворил две специални ястия, които ще комбинира с няколко също толкова специални бирени вкуса.

Маестрото ще представи на ценителите своя авторски кускус с пикантни сардини, мус от хумус и натрошени парченца специален хляб. За това блюдо барманите в заведението ще предлагат два избора на гостите на събитието- новата българска занаятчийска бира Blek Pine IPA или белгийската класика La Guillotine.

 Втората изненада на Хулио Арпа Сегадор е препечен хляб с печен свински бут, маринован с горчица, кисели краставички и пушено сирене. Тук пиво опциите пред гастрономите също ще бъдат два, но тъмни хмелови еликсира- занаятчийската Blek Pine Stout с 6,7 % алкохолно съдържание и култовата трапистка бира Chimay Grande Reserve.

Гурме събитието започва в четвъртък вечер, в 18.30ч. в новата клубна зала на „Котка и Мишка” и ще е със свободна консумация. Идеята е то да се превърне в серия от кулинарни срещи в заведението всеки месец.

Интимната театрална изповед на Петър Тосков препълни камерна зала на Драмата

Паулина Гегова

"Ходете на театър, хубаво е" е мотото на драматичен театър Н. Масалитинов и то напълно заслужено. Културната институция често ни изненадва с прекрасни пиеси, от които публиката си тръгва във възторг. Най-новото попълнение в репертоара на трупата е моноспектакълът на Петър Тосков "Тоскография", чиято премиера се състоя снощи.

Постановката на Алексей Кожухаров препълни камерната зала на Драмата, като седящи имаше и по стълбите. Но и неудобствата не попречиха на хората да се насладят на висшия пилотаж на тези двама признати творци. Петър Тосков е една от емблемите в театралното изкуство на града на тепетата и дългогодишният му опит си пролича за пореден път.

Спектакълът отразява дългата житейска и професионална пътека, през която е преминал актьорът, за да стигне до тук, вече на мъдра възраст, опакована в мъдри страсти. Биография е може би правилната дума, но в изпълнението на персонажа, който бе самият Петър, видяхме не просто документация. Видяхме емоцията. Видяхме сълзите, които напираха да потекат от очите на Тосков, проследявайки толкова лета приключения, трудности и радости. И макар пътят да е трънлив, сълзите като че ли бяха щастливи.

Представлението започна с веселие и един вътрешен глас, който всички имаме, някои старателно пренебрегвайки, други интуитивно вслушвайки се в искреността му. И докато младежките времена на едно сигурно момче ни се виждат комични, то с течение на пиесата потъваме в света на големите, където нищо не е розово, където се сблъскваме с реалността и почваме да си патим от нея, докато се опитваме да надвием системата. Съживявайки миналото си, Тосков съживи и спомените по отминалите времена, които и до днес се отразяват върху ориста на българина. Социализъм, преврати, смяна на правителства и много любов. Сякаш всичко около "Тоскография" се върти около любовта, с лек еротичен нюанс, без да е пошло и грубо. История за семейството, за личните страхове, за режима и за стремежа на един човек, който иска да постигне промяна. Няма нищо по-съкровено за артиста от това да позволи на другите да надзърнат в душата му. Интимно и все пак общоприето показно, допълнено елегантно  с много музика, много песни, много надежда и много рок. А не може да говорим за рок без намесата на Beatles. Групата заема челно място в сърцето на изпълнителя, който с лекота свири техни култови парчета, с почит и уважение към кариерата им, която буквално преобърна света.

Моноспектакълът вдигна публиката на крака, а безбройните овации бяха доказателство, че талантът си е талант, независимо колко вода е изтекла от сътворяването му. Перфектната симбиоза между Тосков и Кожухаров скоро няма да остарее и съм сигурна, че ще радва пловдивчани още дълго време от сцената. Следващата премиера е на 17.12. затова побързайте и си купете билет, парите ви няма да са хвърлени на вятъра. Ходете на театър. Наистина е хубаво!

Известният пловдивски художник Минчо Панайотов представи снощи 38 от най-новите си живописни платна, рисувани през последните две години. Десетки почитатели на творчеството му се събраха в залите на галерията, за да се насладят на новите творби и да се срещнат лично с художника.

В Залите за временни изложби на Градската художествена галерия на ул. „Княз Александър I“ №15 дойдоха и много артисти, чийто начален път в изкуството е свързан с ателието на Минчо Панайотов. Като изненадващо по-мека определи показаната живопис скулпторът Иван Тотев, който откри изложбата на своя някогашен учител. Той специално подчерта уникалния път, неподатлив на модни течения и конюнктурни флиртове с публиката, който Минчо Панайотов избира да следва неотклонно.

 Изложбата може да бъде видяна до 13.12.2015г.