Да си "смахнат" е титла за актьора. Всеки в нашата професия драпа да получи званието „шут", казва театралът

Актьорът Венелин Методиев e едно от остриетата на Пловдивския драматичен театър. Завършил  НАТФИЗ през 1998г., той избира именно сцената под тепетата за реализацията си. Зад гърба си е оставил много значителни роли в постановки като "Адската машина", "Българи от старо време", "Апетит за череши", "Тишина, моля!", "Макбет", "Казанова", "Когато гръм удари", "Възвишение", "Сестри Палавееви" и други. Гастролира и в "Сълза и смях", театър "София", както и в Габрово, Добрич и Сливен. Венелин е изключително земен и скромен човек. В неговото държание няма парадност, нито високомерие. Въпреки известността, знае откъде тръгва и накъде иска да върви. Неведнъж е казвал, че обича Пловдив и го приема като втори дом. С Венелин разговаря Паулина Гегова.

-Венко, може на Ти, нали?
Разбира се!

-Разкажи ми за следването си в НАТФИЗ. Какви бяха най-големите изпитания, пред които трябваше да се изправиш?
Най-голямото изпитание за мен и до ден днешен е преборването с асоциалността ми. И сега, 17 години след дипломирането, изпитвам себе си в общуването с хората. Не съм от най-общителните, трудно допускам някого до себе си, а това в нашата професия не е за хвалба. Много ми беше мъчно, докато намеря път към колегите си. Случи се някъде в средата на втори курс, а това е пропуснато време не само за мен, но и за тях. Хахахаха...

-Имаше ли моменти, в които губеше пътя си? Сигурна съм, че всеки студент се е сблъсквал с подобен проблем.
О, аз трудно влязох в пътя, така че положих неимоверни усилия да не изляза от него. И така вече повече от 20 години вървя по него, преодолявайки всички неравности.

-Как ги преодоляваше? Имаше ли изградена индивидуална тактика или оставяше проблемите да отшумят?
Изповядвам максимата, че каквото трябва да стане, то ще стане. Аз крача напред, опитвам се да не изоставам назад във времето, пък каквото отреди Господ.

-Завършил си при проф. Здравко Митков. На какво те научи той?
Има две неща, които никога няма да забравя. Тук някои колеги биха се засмели, защото много обичам да употребявам това изречение, когато ме попитат какво съм научил от професора си. Че няма справедливост в тази професия и че винаги, когато сме на сцената, червената лампичка в главите ни трябва да свети. Колкото и да искаме да бъдем "вътре" в ролята, трябва да умеем да "излезем" накрая. Иначе нещата могат да отидат в нежелана посока - и за нас, и за партньорите!


-Дисциплината е неотменна част от актьорското майсторство. Понякога не ти ли се е искало да си като волна птичка, без задръжки, без десет, често и повече часа репетиции.
Винаги съм държал на дисциплината в работата. Умора бих изпитал не от времетраенето на една репетиция, а от това има ли смисъл в нещото, което се случва на нея. Безсмислието е в състояние да ме изкара от контрол, да ме обезвери и да ме подтисне. А после връщането в правия път е много трудно.

-Егото на актьора! Преувеличено ли е то в общоприетите виждания?
Който актьор ти каже, че няма его - лъже! Просто при едни е изявено много, стигащо до болезненост. Когато е в границата на здравословното, всичко е наред. Смятам, че съм от хората здраво стъпили на земята и в този ред на мисли, и егото ми е търпимо. Предполагам, хахаха. Другите ще кажат.

-А какво ще кажеш за определението "артистите са смахнати"?
Да си "смахнат" е титла за актьора. Всеки в нашата професия драпа да получи "званието шут", както е казал Шекспир.

-Ти си и музикално развит. Музиката отделна страст ли е или допълнение към играта?
Хич не съм развит даже. За мен музиката е нещо, което ме спасява в трудни моменти, в мигове на отчаяние. Но също така и безкрайно ме обогатява. Почитател съм на класическата музика и когато тя присъства в театрално представление, преминават тръпки по гърба ми - дали ще е Моцарт, Чайковски, Пучини, Верди, Григ или Шопен - това е Музика.

-Някога замислял ли си се да избягаш? Да пробваш навън? Талантът ти е достатъчен за чуждата сцена и какво те е спирало?
Никога пред мен не е стоял въпроса за излизането ми навън. Обичам си въздуха, който дишам тук, приятелите и колегите, с които заедно вървим и споделяме трудностите и празниците. Колкото и да съм саможив, не бих могъл да вирея на друга почва.

-За един актьор е трудно да избере фаворит от репертоара си и все пак няма как да не ти задам въпроса имаш ли любима роля? Такава, която е преобърнала вътрешната ти вселена?
Да. Но не е една. С безкрайна любов мога да говоря за Юрталана от "Снаха" под режисурата на Юлия Огнянова, за срещата ми с Диана Добрева и шантавия Малкълм от "Макбет", който се роди от това познанство. Чумата от "Възвишение" и сега Капитан Нощ от "Сестри Палавееви" също ме зареждат по необясним начин. Но това се дължи до голяма степен и на екипите, които са ги създали. И Иван Добчев, и Елена Панайотова са добри манипулатори. Заблудиха ни, увлякоха ни, прегърнаха ни с работата си и резултатите са налице. И, да, не мога да пропусна съкровеното си мълчание в "Когато гръм удари", под режисурата на Стайко Мурджев. Това са заглавия, с които всеки един театър само може да се гордее. Колкото и нескромно да звучи.

-А пропусната? Такава, която винаги си искал, но не си получил, а вече е късно?
Има и такива, но явно не е било писано да ме срещнат.

-Поредният проблем в професията са финансите. Те са крайно недостатъчни, било то за държавен артист или частник. Какво е твоето мнение?
Ще замълча. Каквото и да кажа, ще прозвучи глупаво. А ми се иска поне малко да прикрия глупостта у себе си.

-Подценени ли са артистите?
Подценен може да бъдеш само ако ти самия не цениш себе си. 

-Хората не осъзнават колко труд, мъки и жертви се влагат, за да излезе един продукт, който да ги забавлява. Заслужават ли си жертвите?
Да, иначе нямаше да се "жертваме" всеки път. И да искаме още и още. Този мазохизъм, присъщ на хората на изкуството е необясним за другите. Но пък и може би така трябва. 

-Един от големите страхове на колегите е, че работата трудно се съчетава със семейството. Постоянни пътувания, отсъствия. Каква е схемата за баланс и изобщо има ли такава или сме обречени в крайна сметка винаги да оставаме сами?
Аз едва ли ще съм полезен с някоя рецепта за успешно съчетание на работа и семейство. За мен съчетанието е в това, че семейството ми е тук, в театъра. С хората, с които работя, ядем солта и пипера, бършем си сълзите от радост или огорчение, дишаме заедно прашния въздух на сцената и заедно се борим с алергиите си. Нима това не е семейството? Може би затова и не се чувствам сам в театъра. Самотен понякога, да, но сам не съм бил! Грижат се колегите да ми е комфортно. И затова си ги обичам!

-Как изграждаш образ ти? По системата на Станиславски, по Брехт или си намерил собствен подход?
Няма рецепта. Режисьорите ме повеждат за ръка и аз се стремя да спазвам правилата на тяхната игра. Все пак съм изпълнител. Ако се случи така, че да бъда и съавтор, щастието е двойно. Но обичам да провокирам сам себе си, да си правя изненади и да се променям - и външно и вътрешно.

-Наблюдение! Всички знаем, че актьорът краде самоличности. Прекарвал ли си време просто стоейки на някоя пейка, съзерцавайки минувачите?
Не, защото съм създаден постоянно да се движа. Обичам движението, ходенето. А "кражбите" не са ми присъщи. Може някой път да взема назаем нещо от някого, но не пропускам случая да го отбележа и по този начин уважа.

-Какво ти донесе театърът и какво ти отне?
Всичко ми е донесъл и се надявам да продължава да ми носи. Единственото, което ми е отнел е спокойствието. Но ако исках спокойствие, нямаше да се занимавам с театър. Щях да стана уредник в музей, например. Тихо и застинало. Това не е за мен.

-Като за финал, какво ще пожелаеш на пловдивчани за идната година?
Ходете на театър, хубаво е! И бъдете здрави!