Аня Петрова

Колко често ходите на театър? Можете ли да преброите колко постановки сте гледали през целия си живот? А колко от всичките тези пъти сте се чудели какво по-точно се случва зад декорите? Е, ако ви е интересно, „Смях в залата” може по-възможно най-достоверния начин да ви покаже това.

Далечната 1970 години, Майкъл Фрайн гледа премиерно представление и в главата му изниква мисълта как зад сцената е било много по-забавно. Това довежда до премиерния през 1982 година спектакъл „Смях в залата”. Обикаля целия свят и обира награда след награда, а сега, 32 години по-късно, постановката се играе с все същата сила и успех. В българския състав се включват Асен Блатечки, Калин Врачански, Яна Маринова, Невена Бозукова, Милена Маркова, Алексей Кожухаров, Стефан Щерев-Чечо, Добриела Попова и Васил Банов. Повече от впечатляващ екип, който успя да препълни Дома на културата. Любовен триъгълник, довел до много сълзи и една бременност. Алкохолизъм, който изглежда заразен в края на представлението. Фобия от кръв и агресия, която сякаш привлича именно тези две неща. Как се работи в екип с хора, които дори не можеш да понасяш. В първо действие се разиграва техническата репетиция за последното представление на „трупата”, която в последствие се оказва генерална. Всичко върви стремглаво надолу, а режисьорът, в ролята Асен Блатечки, не може да се откъсне от своите успокоителни. Неговата любима, Вики, изиграна от Яна Маринова, пък остави без дъх мъжката част от публиката и получи доза благородна завист от дамите. През по-голямата част от представлението тя беше по бельо, а тялото й със сигурност нажежи обстановката в цялата зала. Човекът, написал тази постановка със сигурност знае какво е да си зад кулисите, смята Асен Блатечки. Според него именно чрез тази игра публиката може да се докосне до целия процес на работа. Забравените реплики, гневът между актьорите, който може да провали всичко. Амбициите, които не винаги биват покрити. И единственото, което ти остава накрая е да се разсмееш.

Това не е дълбоко философска постановка. Не се говори за живота, вселената и всичко останало, а за най-обикновеното нещо на този свят и в същото време най-сложното – човекът и взаимоотношенията му с останалите хомо-сапиенс на тази Земя. Всичко е представено по начин, от който на следващия ден няма как да се събудиш без мускулна треска в корема, родена от тези двата часа смях. Понякога имаме нужда да спрем да мислим и просто да се посмеем.

Стефка Цанева

Познавам Диана Иванова съвсем бегло. Първата ни среща беше в Берлин, където тя представяше кадри от архивите на ДС. След това последваха множество разкази за нея от мои познати, преглед на някои нейни публикации и, разбира се, фестивалът на спомените в Бела речка. От години работи с Весела Ножарова по темата за досиетата, провежда групова психоанализа с хора, имали досег с ДС. Работила е и седем години в Радио „Свободна Европа” в Прага и именно то е и темата на първия й авторски документален филм „Чуй“, който имаше своята пловдивска премиера вчера в рамките на Киномания. За пропусналите възможността ще има и втора прожекция по време на фестивала за анимационно и документално кино „Златен Ритон“.

Радио „Свободна Европа“ е създадено след края на Втората световна война като „мисионерска мисия“ за демокрация на САЩ за Източна Европа. В началото се води т.нар. „Кръстоносен поход за свобода“, както разказва един от директорите на радиото във филма. Чрез ежегодни дарения от американските граждани се прави опит за прозрачно и неполитично финансиране на радиото, което се оказва крайно недостатъчно. Бюджетът за съществуването му обаче идва от ЦРУ, което определя и неговата антикомунистическа пропагандна функция. Този източник на финансови средства сериозно уронва престижа на медията, с което често се спекулира. През 1972-ра обаче държавната субсия от САЩ спира. Въпреки тези контроверсии  неговата роля за ранното формиране на гражданско общество в Източна Европа и утвърждаването на медиен плурализъм и свобода на словото е безспорна. Централата на радиото е в Мюнхен, а след 1989-та в Прага. Спира да съществува през 2004-та.

Аз живях (и слушах) социализма*

*препратка към друг проект на Диана Иванова заедно с Георги Господинов – книгата „Аз живях социализма“ с лични разкази и спомени на различни хора от това време.

Филмът представя историята на Радио „Свободна Европа” в България от създаването му до 1989-та и въпреки това той е по-скоро един колаж от разкази за един тоталитарен режим – личните истории на множество хора, преминали по един или друг начин през машината на ДС и, разбира се, слушали Радио „Свободна Европа”.

Началото е с черен екран и глас зад кадър – запис от архивите на радиото. Мъж, който се представя като затворник в Белене, след обаждането му най-вероятно ще бъде затворен и измъчван. И именно тези първи секунди на филма могат да служат и като обобщение за ролята на Радио “Свободна Европа” и на целия филм, емоционална кулминация преди дори документалния наратив да е преминал през завръзка, кулминация и развръзка. Катарзис от пръв поглед, така да се каже.

Въпреки често и все пак недостатъчно обсъжданата тема, носеща пресилен емоционален заряд, филмът има достойнства, които го отличават от масата забележителни изследвания по въпроса за ДС. Може би е човешкият подход, може би е драматургичното развитие (въпреки наглед традиционната документална структура), а може и да е психоаналитичният подход на Диана Иванова и нейната лична и емоционална обвързаност с поставените проблеми.

„Чуй“ е едно интимно запознанство с множество личности. Някои от хората, с които Иванова се среща, са жертви (като тук думата се използва с пълно уважение и игнориране на конотацията й за слабост) на режима, други са агенти на ДС. Един наистина забележителен подбор от хора и истории, които представят широк спектър от гледни точки, което лежи и в основата на идеята Радио “Свободна Европа” – многообразието на мнения.

Първата среща е с актрисата Лидия Стефанова, с която се поставя началото на една интимна завръзка – нейните младежки години, когато с часове лежи, прегърнала радиото и гневейки се на заглушаването му. Тя разказва как в онези години слушането за нея е било като илюзия за свобода. За няколкото часа, в които радиото се излъчва в България, човек може да потъне в наивна забрава, илюзия, че можеш, че имаш право да слушаш онези гласове, мнения, музика (макар с доста смущения). 

Един образ се запечатва в съзнанието – този на документалиста Ваня Жекова, чиито дядо и баща са били в затвора заради антидържавна дейност. Жекова е изключително сдържана, говори бавно и отчетливо, когато се задавя в историята си, преглъща и продължава разказа за посещенията й като дете при баща й в затвора в Стара Загора.

На фона на тези емоционални истории се откроява разказът на Атанас Кременлиев – бивш агент на ДС. Изключително жизнен човек, който говори за работата си с типичната за дългогодишния трудов стаж рутина и дори чувство за хумор. Така например псевдонимът на Радио „Свободна Европа” в ДС е бил „Латерната“, а агентите, занимаващи се с това – „латернаджии“. По повод пропагандистките медийни отразявания на завръщания на емигрирали българи, разочаровали се от капиталистическия строй, той обяснява за т.нар. „активни мероприятия“. Тези постановки се базират върху определен факт (например завръщането), но той бива обвян с толкова много лъжи или изкривени истини, че придобива напълно ново значение. „Активните мероприятия“ на вътрешния жаргон са наричани още „минижупи“  - защото откриват много, но прикриват най-важното. Такъв е и един от най-популярните случаи по това време – този със завръщането на Борислав Иванчев. След дългогодишен престой на Запад и крайно омерзение и разочарование от капиталистическия режим той се завръща в дома, превърнат в рай от социализма (позната история, която винаги ми напомня на „Десет дни щастие на Вадим Собко”).

Агентите на ДС безспорно са били привилегировани, най-вече заради достъпа си до информация и различни гледни точки. Кременлиев разказва, че са получавали чуждестранна преса и изобщо не са имали нужда (дори от чисто професионален интерес) да слушат Радио „Свободна Европа”. Още повече, че заглушаването му го е правило почти неслушаемо. Именно заради привилегията на достъп до информация агентите са били „узрели за плурализъм“, както се споменава във филма. В този контекст изключително любопитна е историята на Владимир Костов, който по думите на Кременлиев нанася най-сериозния удар върху ДС. Костов, който е бил майор в службите, емигрира и започва работа в Радио „Свободна Европа”. Самият той разказва, че предупреждава директора на радиото тогава, че е агент. Отговорът е, че това няма значение, защото работата му като журналист е важна за радиото. Именно това, че е агент, позволява на Костов да се запознае с различните гледни точки, да открие определени разминавания във визията, която той самият има за социализма и тези промени го карат да смени попрището си, така да се каже и „лагера“.

Единственото досие, показано във филма, е това на Костов. Диана Иванова обяснява в последвалия след прожекцията разговор, че винаги е много внимателна при работата с досиета, защото те (вече) не са просто истински или изкривени факти и заключения, събрани в папка, а материал, който има отношение към личности и тяхното човешко достойнство. Досието на Костов е използвано във филма с негово съгласие. Всъщност той го вижда за първи път, когато отива заедно с екипа на Иванова в архива. Присъдата му в името на народа е записана с главни червени букви – СМЪРТ. Това е и вторият в историята случай с чадър. Този път обаче е в Париж и не е успешен (вж. Владимир Костов: Българският чадър. Издателство „Репортер“, София 1990).

Друга история за неизвършени заплахи и преследване е тази на пловдивския поет Петър Манолов, който присъстваше и на прожекцията. В разговора след това Диана Иванова разказва, че кадрите от неговия разпит в началото на 1989-та са от изключителна важност за цялата история на службите за държавна сигурност в Източна Европа - според нейното мнение и това на многобройните й колеги в чужбина, работещи по темата. Уникалността на случая се състои в едно единствено нещо – самообладанието и достойнството, с което Манолов отговаря на нелепите въпроси и заплахите за живота на сина си. Иванова разказва, че в своя опит се е сблъсквала многократно с простичкия факт, че ДС умее да изкарва у хората техните най-дълбоки страхове, а с тях и желаната информация. По думите й самообладанието на Манолов, който в този момент е на над 20 дни гладна стачка с вкус на ацетон в устата, е вид „терапия на страха“. С други думи, доказателство (надявам се едно сред многото все още неоткрити), че страхът може да се преодолее въпреки всички физически и психлогически методи на изтезание.

Драматургично филмът градира от личните спомени, през комичните архивни кадри от филми на МВР с песни за „Димитров“ и кадри от самодейности, задълбава дълбоко в истории от и на ДС, емоционално се развива в болезненост в разказите на Ваня Жекова и Нери Терзиева и кулминира през 1989-та. Но не през ноември, а малко преди това, когато служители на ДС обикалят и раздават международни паспорти на етнически турци с думите „Тръгвай си“. Защото явно смяната на имената не е достатъчна. Хиляди българи (били те от български или турски етнос) напускат страната, събрали набързо багажа си. Върху архивните кадри от задръстените КПП-та звучат записи на хора, които се обаждат в предаването на легендарната българска журналистка Румяна Узунова по Радио „Свободна Европа”. Хора, които се представят първо с турското си име и после с приписаното им турско, хора, които са получили червена книжка, даваща им „принудителната свобода“ да напуснат страната.

Сигнал за прекъсната телефонна връзка.

Катарзисът*

*употребява се в традиционното значение на думата без саркастичните конотации, възникнали в медийните дискусии по време на протестите през 2013-та

В последвалия след дискусията разговор един от зрителите отправя към Диана Иванова въпроса за катарзиса на бившите агенти на ДС, които тя е заснела във филма. Съжалява ли Кременлиев за службата си, че е бил агент в една порочна структура, която е потъпквала всички възможни човешки права и до ден днешен остава като една от най-сериозните язви на политическия живот, за чиито реални присъствие, влияние и измерения може само да се спекулира. Според Иванова катарзисът на бившите агенти не е възможен заради демонизирането на всички асоциирани с ДС личности, тяхното стигматизиране без оглед на живота и заслугите им преди и след тази служба. Хората се променят, може би не всички, но все пак. Те са различни, многопластови и отнемайки им правото да бъдат такива е от инструментариума на същата тази структура, която борави именно с едностранчивото съдене на човека. И дори катарзисът на бившите служители на ДС да не е възможен, според Иванова той се случва у новото поколение. Младите хора, които бяха на протестите през 2013-та и започнаха да осъзнават, че това, срещу което се бунтуват, са грешки на техните родители. И именно пряката връзка, но и дистанцията на времето (и на демокрацията) са това, което прави преосмислянето възможно.