Популярни личности четоха разкази на тема „Няма нищо невъзможно” от инициативата „Пощенска кутия за приказки”. Събитието бе част от финалните акорди в програмата на завършващия днес фестивал ONE ARCHITECTURE WEEK. Римския стадион бе препълнен от пловдивчани в приятната октомврийска вечер. Гостите се потопиха в причудливите истории на редица знайни и незнайни писачи. Темите бяха различни и безкрайно нищо невъзможни. Имаше и космос, и научни открития, и битовизми, и полиция, измамници, но и добрина покрай тях.

Проектът “Пощенска кутия за приказки” вече две години събира и представя истории, подчинени на определена тема, които се представят от известни лица. В Пловдив четоха Александър Сано, Ирмена Чичикова, Манол Пейков, Живко Джуранов, Калин Врачански, Людмила Сланева, Камен Алипиев – Кедъра, Емил Джасим и Ясен Козев. Най- навътре в историята си бе влязъл Калин Врачански. Той бе научил текста наизуст  и го изигра като пиеса пред публиката.

Големите таланти на младите актьори Елица Захариева и Вангел Апостолов

Тя иска да играе Настася Филиповна, той-Дон Жуан

Паулина Александрова

На премиерата на мюзикъла „Човекът от Ла Манча” режисьорът Борис Панкин каза „Ако на Бродуей могат да си позволят 5 млн. за мюзикъл, ние можем да си позволим четирима студенти от Пловдивския университет”. Днес ще ви запознаем с двама от тях – Елица Захариева и Вангел Апостолов. Те са студенти  в класа на доц. Иван Налбантов и ас. Стефан Попов. Едва  втори курс те вече са участвали в първия за Пловдив мюзикъл.  Заедно участват  и в „Сако от велур” . Играят редом до големи актьори като Кръстьо Лафазанов, Мариан Бачев, Елена Атанасова, Кръстю Кръстев и други в колаборация с филхармонията и Орлин Горанов. Мариан Бачев често се шегува с тях, че това е един уъркшоп.

Освен всичко, те са и близки приятели, които винаги се подкрепят. Две противоположности, тя - красива, нежна и поетична, говореща винаги от дъното на душата си, той - колоритен, забавен, често несериозен, но винаги предизвикваш смеха у хората. Двама млади, упорито следващи мечтите си. Техните истории са още едно доказателство за това, че съдбата винаги има пръст в живота ни и когато един човек е призван за нещо, независимо от обстоятелствата, той успява.

Три години Елица Захариева кандидатства в НАТФИЗ без успех. Тя вече е осъзнала, че победата те застига тогава, когато ти си готов за нея. Споделя, че няма да забрави думите, които майка й повтаряла през 3-те години, в които я късат и слагат бариера пред мечтата й – „Ти искаш да влезеш през парадния вход и то, когато ти решиш, но нещата могат да станат и по друг начин. Можеш да влезеш и през прозореца или през друг вход. Нещата ще се случат тогава, когато трябва!” Затова се явява на изпит в Пловдивския университет и успява. Преподавателите й доц. Иван Налбантов и ас. Стефан Попов са хората, повярвали в Елица. Благодарна съм на Бог, че ме срещна с тези доайени, с тези корифеи в това, което правят, споделя тя. В точния за нея момент, те й подават ръка. Елица разказва как е прегърнала доц. Налбантов, неуспяла да сдържи радостта си, че чува името си сред приетите студенти. Така започва пътят й в театралното изкуство. Преди няколко месеца е изпратена в Шумен на Конкурс за художествено слово, посветен на унгарско-българската  литература, където се явяват и студенти от НАТФИЗ. Там печели втора награда.

Първата голяма постановка, в която участва е „Сако от велур”. Първоначално отива на кастинг за ролята на сервитьорката. Режисьорът Борис Панкин казва на кандидатите да отворят програмата на 4-та страница и посочва Елица да започне. Вече станала, тя осъзнава, че ще трябва да се превъплъти в ролята на фризьорката, за която не се е готвила и дори не е прочела текста. В крайна сметка избират нея и Иванка Димитрова, с която откриват представлението. Елица все още не може да повярва, че доказано име като Борис Панкин й гласува такова доверие. Признава, че Фризьорката е най-приятната й роля до момента.

В „човекът от Ла Манча” се превъплъщава в ролята на ханджийката. В мюзикъла играе редом до известната актриса Елена Атанасова. Тя е човекът, от който най-много черпя опит, споделя Елица. Всяка нейна мимика, всяко нейно действие ми е интересно. Веднъж й казах „ Аз те гледам непрестанно и те крада. Един ден ще дойдеш на мой изпит и не се изненадвай, ако видиш нещо твое!”. Елена Атанасова е  толкова широко скроен човек. Тя умее да мотивира и не го прави по задължение, не го прави с лицемерие. Тя го прави с финес. Удивителна жена! Аз съм възхитена от нейната личност, признава Елица.

За напред тя иска да се развива в различни жанрове, но не крие, че най-много й харесва драмата. Мечтае си някой ден да изиграе  Настася Филиповна от „Идиот” на Достоевски.

Веднъж един преподавател й задава въпроса „ Защо искаш да бъдеш актриса?”, а тя отговорила простичко: „Искам да давам!”. Най-хубавото е точно по време на самата постановка, когато примигваш, защото прожекторите дразнят окото ти, когато снопът светлина от него осветява прашинките, които се изнизват от дъските, по които си минал. Самата романтика на сцената, самата вибрация, самото движение – те са важни за мен. Няма как да стане едно изкуство, без да има вибрация и усещане между хората, допълва чаровницата.

Вангел пък се изявява като един малък актьор още от детската градина. Често играе в различни училищни постановки. Осъзнава, че иска да стане професионален актьор в гимназията. Още на първото си явяване е приет.

Той дори не е знаел за кастинга на „Сако от велур”, където получава първата си сериозна роля.  Идвайки на лекции негови колеги му съобщават, че е сред тези, които са избрани да се явят. Подготвя се и две седмици по-късно отива на кастинга. Там попада в доста притеснителната ситуация- да седне на горещия стол до Борис Панкин, като до този момент никога не е имал контакт с  режисьор. Също като Елица, Вангел се явява за друга роля –  синът на Висящия. Вместо това трябва да се превъплъти в ролята на бръснаря. Вангел импровизира и я получава . „Сако от велур” значи много за Вангел, защото работи редом с хора, на които се възхищава и от които до някаква степен се учи. На моменти бях толкова изморен, че не помнех какво съм закусвал преди няколко часа и дали въобще съм закусвал, но в такава среда умората е сладка, приятна е, няма с какво да я сравня, споделя Вангел. Искрено се възхищавам на Тони Минасян. Той е толкова млад, а е постигнал толкова много. Възхищавам  се на това как улавя момента, как улавя самия образ. Имам един много любим момент от „Сако от велур” – сцената на полудяването. През цялото време Тони Минасян играе разумен човек и в един момент обръща изцяло образа си. Толкова е интересен, той е от типа хора, които стават за всичко, казва за колегата си Вангел.

Няколко месеца по-късно той отново се явява пред Борис Панкин, този път за мюзикъла „Човекът от Ла Манча”. На кастинга трябва да пее и изпълнението му предизвиква неспирния смях на режисьора. Получава ролята на херцога – дясната ръка на Губернатора на затвора. Песните от мюзикъла до толкова са ми влезли в ума, че когато ставам, когато си лягам и каквото и да правя, някоя от тях ми се върти в главата, разказва с усмивка Вангел. Дори и да е най-тъжната песен, на мен ми става весело.

Силно впечатление му прави Мариан Бачев. Когато чуя неговото име или това на Кръстьо Лафазанов, винаги се сещам колко са добри, как умеят да манипулират публиката, пленяват я на втората секунда.  Те са толкова известни и същевременно са с такива огромни сърца. Никога няма да забравя как видях за пръв път Мариан Бачев. Той влезе и ни попита как сме, чисто по човешки. Как съм? Мариан Бачев ме попита как съм! Боже! Беше супер. Той умее да мотивира, невероятно е да работиш с него. Трудно е да се опише с думи.

Вангел е увлечен да стане комедиен актьор, но ролята, за която мечтае е Дон Жуан на Молиер. Той е толкова дълбока личност – многослоен човек, който е труден за разгадаване.  Неговите действия са толкова мотивирани и същевременно нелогични.  Дон Жуан е като влюбен човек – няма как да говори свързано. Знае какво иска да каже, но не знае как. Не мога да опиша защо искам да я изиграя, но просто имам вътрешно усещане, че това е ролята, казва младият актьор. 

Притежава качеството да импровизира и доста често го прави, разказва за Вангел Елица.  Месец след като бяхме приети да учим тук, трябваше да демонстрираме материалите, с които сме влезли. Вангел беше научил текста на всеки един дословно, обаче неговият текст си го направи както си му е кеф. Не си знаеше собствените реплики, но научи тези на всички останали 16 човека. Ако сега го накарате да каже някой от тях, ще го направи перфектно и дори с движенията им, но ако трябва да изрецитира някой от собствените си текстове, няма да има нищо общо с оригинала, усмихва се актрисата.  

И двамата са силно благодарни на хората, които им дават шанс, които ги мотивират и ги карат да се чувстват уверени в себе си. Един от тях е Елена Начева. Тя придава огромна сила, енергия и влияние на екипа. На премиерата на „Сцена на кръстопът” подарява на всеки един по едно сувенирче овца с определено послание. За екип от повече от 20 човека, тя е написала по нещо лично и конкретно за него, което говори, че  си е поставила за цел да опознае всеки един.

Елица Захариева и Вангел Апостолов тепърва има с какво да ни изненадват. Толкова млади, а невероятно талантливи. Може би някой ден ще надминат славата и уменията на големите актьори, на които сега така силно се възхищават. Пожелаваме им го най-искрено. 

Изкуството е, за да се споделя, заключиха организаторите на изложбата

 
Международен фото салон Пловдив представи една невероятна селекция от фотографии „ИЗБРАНО“ от  общо 5 Международни Фото Салона под патронажа на FIAP. Домакин на изложбата е Дружеството на пловдивските художници, чийто усилия пространството им дава все по-голям резултат, привличайки дори обективите на фотографите. Национално сдружение „Фотографска академия” подкрепи Международния фотосалон с цели три изложби, а фондация Трейман една от своята 5-годишна фотоваканция.
Заместник-председателят на Национално сдружение „Фотографска академия” и създател на Фондация Трейман, Юри Трейман, сподели, че макар и вече да сме октомври, което означава, че е време за рекапитулация  за годината, за тях е рано, тъй като има до края на годината още един конкурс. Петият международен  салон „Дивото”, който ще бъде журиран в края на ноември и с откриване на изложбата на Никулден в Сливен.
Две от изложбите са чисто специализирани – едната е музика, която събира в себе си автори, снимащи концерти, музиканти и танцьори. Гледайки самите снимки е невъзможно да не се почувстваш сякаш си на самото събитие, което е запечатано. От фотографиите сякаш се извиваше музика, която обхващаше цялата галерия. Втората изложба е от салона „Дивото”, който е насочен към фотографи, снимащи дивата природа, животни и пейзажи. Безспорно е, че това беше един от фаворитите на присъстващите. Природата е нещо, на което сякаш не се обръща достатъчно внимание, но покаже ли ти някой през своя поглед какво изпускаш, ти съзерцаваш снимките с минути без да се усетиш. Дали ще се пренесеш в бяла приказка  или в дивото при зебрите, всеки сам избираше своята мечта, която да изживее чрез фотографиите. С особена гордост домакините представиха изложбата „Приятелство и солидарност”, тъй като за пръв път българска селекция печели световната купа на FIAP, грабвайки бронза от цели 28 държави. Последни, но не и по значение бяха фотографиите от Международния фото салон Пловдив 2014. Снимки, до които преди няколко месеца всички успяхме да се докоснем, но все така въздействащи и трепващи, сякаш ги виждаш отново за първи път.
Активността на културни събития става все по-силна, както отбелязаха и организаторите. Радост е че фотографията се връща в залите, но истински успех би бил ако с годините се постигне връщането на зрителите в тези пространства. Тук не се говори само и единствено за фотография, а за всякакъв вид галерийно действие, което трябва да бъде споделено със света. Едно е да гледаш на картинка, лаптоп или таблет, друго е да си в залата и да почувстваш, да поговориш с автора и да усетиш топлината от току-що проявена снимка.