Художниците откриха обща изложба в културния център

Никога не съм чувал за художник, който да не говори добре за себе си. Виж, някой да говори добре за друг, такъв знам само един, казва Вихра Григовора на колегата си Янко Ненов, сочейки към самата себе си. Двамата стояха в двора на културен център Бялата къща и пиеха по кафе в очакване на гостите, които ще посетят общата им изложба. Толкова различни и толкова подкрепящи се. Аз не мога да нарисувам нещо като теб, за това и те уважавам толкова много, отговори й Ненов с усмивка. Двама художници, двама колеги и двама приятели в едно общо пространство с коренно различни творби, които все пак се преплитат като песен над есенните дървета в Стария град. Покана получават от Таня Сарданова и в мига щом чуват за идеята я приветстват с отворени обятия. Така в следващите три месеца в Бялата къща на ул. Пълдин ще може да се насладите на творбите им – красиви, различни и сякаш обичащи се едни други.

Янко Ненов показва два цикъла – “Вино и любов” и “Голо тяло”. Творбите все пак по някакъв начин са свързани с това, че и в двете композиции присъства голото тяло или необлечената истина, както сам авторът я нарича. Голото тяло с определено животно може да го разбираме като екологични работи, обясни авторът. Става въпрос за свързване на човека с природата, но без да мислим, че човекът е венецът на природата. В творбите човекът и животното са равни, в една симбиоза. Една възможност за създаване на нови композиции, тъй като всяко едно от животните има свой определен характер, а от там и вплитането на голото тяло – чисто формално пластични проблеми, интересни за художник като Ненов. Лицата им липсват, тъй като там може да бъде сложен всеки – авторът, аз, ти и всеки, който пожелае. Другата тема е винарската. Колкото и да им е тъжно на французите, родината на виното е България, както още Омир е казал, сподели художникът. Провокацията е, че за фон използва шихти – филтри, през които минава виното, за да се избистри. Цветът е непосредствен и веднага се свързва с керамичните композиции. Единият материал е природното вино, а другият, пак природен, е глината -първият материал, който е свързан с изкуството. Още първобитният човек е усетил, че определеният съд освен да се направи има нужда от украса. Освен митологичните сцени има и християнски. Кръвта на Христос е виното.  Впечатляваща е творбата Адам и Ева под Райската лозница. Тя е в памет на Илия Зайков, който пише книга за виното. Негово е култовото съждение: Не са били Адам и Ева под Райската ябълка, а под лозницата. И така тази закачка се пренася между рамките на Ненов.

В другата зала, пък, е поместена Вихра Григорова с нейните уникални пейзажи. След награда Пловдив за изобразително изкуство за юбилейната си изложба “Пейзажът е жив” решава да направи едно следващо нейно издание. Показва това, което най-много обича, а то е този пусти шарен свят около нас, който я вдъхновява. Усещането под краката ти да има нещо по-различно от асфалт. Толкова сме различни с Нанов и звучи невероятно да сме заедно, но всъщност това кара нещата да стават, сподели Григорова. Според нея хората трябва да са различни, както и художниците. Описва ги чрез пейзаж – горска поляна, обсипана с различни цветченца и тревички, които се подкрепят и идеално живеят едно с друго. Толкова по-красиво от една скучна леха със зелки. Всяка една от картините е снимка на нейния поглед. Винаги носи лист и молив в джоба си, за да може поне да скицира видяното и после да го пресъздаде на големия лист. Сега вече разбира думите на баща си, който почти на смъртното си ложе й казал, че има хиляди пейзажи в главата и няма да може да ги нарисува. Невероятният момент, когато просто видиш нещо и си казваш “Да, това е рисунка!” сядаш и го правиш. Мислиш си, че знаеш какво правиш, но в един момент картината си взима нещата в свои ръце, тръгва си по своя път, а ти, ако имаш акъл в главата, я оставяш тя да те поведе, така обяснява процеса си на работа Вихра. За нея картините са нещо, което съществува независимо от автора. Тя е там и просто намира начина си да се материализира. Много хора мислят, че пейзажът се прави лесно. Това може да е вярно за индустриално произведените пейзажи, като тези на Стария град. Когато, обаче, искаш да го преживееш – тогава е нужно много повече. Не е по силите на художник изпитал това чувство да рисува  халтура. Една възрастна дама на времето й казва “Кеф цена няма”. Човек е смъртен, трябва да живее живота си така, че да е честен към себе си, да харесва себе си, да харесва това, което прави и да се обича – така хората ще го разберат, няма как, смята художничката.